Шумолене и шепот. Някакви други живи същества се бяха размърдали наблизо. Хари спря под мантията, взирайки се наоколо, вслушвайки се, и майка му и баща му, заедно с Лупин и Сириус, също спряха.
— Има ли някой? — долетя груб шепот на една ръка разстояние. — Той има мантия невидимка. Би ли могло да е…?
Две фигури се появиха иззад близкото дърво. Пръчките им светеха ярко и Хари видя Яксли и Долохов да се взират в мрака, точно към мястото, където Хари, майка му и баща му и Сириус и Лупин стояха. Както изглеждаше, не можеха да видят нищо.
— Определено чух нещо! — рече Яксли. — Животно, тъй ли смяташ?
— Оня, шашавият Хагрид пазеше цял куп неща тук! — каза Долохов, поглеждайки през рамо.
Яксли си погледна часовника.
— Времето почти изтече. Потър имаше своя един час. Явно няма да дойде.
— А той беше сигурен, че ще дойде! Няма да остане доволен.
— По-добре да се връщаме — каза Яксли. — Да разберем какъв е планът оттук нататък.
Той и Долохов се обърнаха и тръгнаха навътре в гората. Хари ги последва, знаейки, че ще го заведат точно, където искаше да отиде. Погледна встрани и майка му се усмихна насреща, а баща му кимна окуражително.
Бяха вървяли така само няколко минути, когато Хари видя светлина отпред и Яксли и Долохов пристъпиха в едно пространство, което Хари знаеше, че бе мястото, където някога бе живял чудовищният Арагог. Останките от гигантската му мрежа все още бяха там, но гъмжилото от наследници, което беше наплодил, бе изведено от смъртожадните навън, за да воюва за каузата им.
Огън гореше по средата на празното пространство и примигващата му светлина се спускаше над тълпата от напълно тихи и бдителни смъртожадни. Някои от тях бяха все още с маски и качулки; други разкриваха лицата си. Двама великани седяха накрая на групата и хвърляха масивни сенки върху сцената, с жестоки лица, грубо изсечени като скали.
Хари видя Фенрир да дебне и да гризе ноктите си; грамадният русокос Роул чоплеше разкървавената си устна. Видя Луциус Малфой, който изглеждаше победен и ужасен, и Нарциса, чиито очи бяха хлътнали и пълни с отчаяние. Очите на всички бяха фиксирани върху Волдемор, който стоеше с наведена глава, а белезникавите му ръце се бяха скръстили около Могъщата пръчка пред него. Изглеждаше като да се моли или все едно броеше тихо в ума си, и Хари, стоейки неподвижно на ръба на тази гледка, си помисли абсурдно за дете, броящо при игра на криеница. Зад главата му, все така извиваща и намотаваща се, огромната змия Наджини се носеше в своята проблясваща, омагьосана клетка, като чудовищен ореол. Когато Долохов и Яксли се присъединиха отново към кръга, Волдемор вдигна поглед.
— Никаква следа от него, господарю… — каза Долохов.
Изражението на Волдемор не се промени. Червените очи сякаш горяха в светлината на огъня. Бавно той изтегли Могъщата пръчка между дългите си пръсти.
— Господарю…
Белатрикс бе проговорила. Тя седеше най-близо до Волдемор, разрошена, лицето й леко разкървавено, но иначе без видими наранявания.
Волдемор вдигна ръка, за да я накара да замълчи и тя не каза и дума повече, но остана загледана в него с обожание и възхищение.
— Мислех, че ще дойде! — каза Волдемор със своя висок, ясен глас, приковал очи върху подскачащите пламъци. — Очаквах да дойде.
Никой не реагира. Те изглеждаха толкова изплашени, колкото и Хари, чието сърце сега се хвърляше срещу ребрата му, като че решено да избяга от тялото, което той възнамеряваше да погуби. Ръцете му се потяха, когато свали мантията невидимка и я напъха под дрехите, заедно с пръчката си. Не искаше да бъде изкушаван от мисълта да се бие.
— Изглежда съм… сбъркал — рече Волдемор.
— НЕ СИ!!
Хари го каза колкото можа по-силно, с цялата твърдост, която бе способен да събере. Не искаше да звучи уплашен. Камъкът на Възкресението се изплъзна между вцепенените му пръсти и той с крайчеца на окото си видя своите родители, Сириус и Лупин да изчезват, докато пристъпваше напред в светлината на огъня. В този момент почувства, че никой нямаше значение, освен Волдемор. Бяха само те двамата.
Илюзията се разпадна в мига, щом се бе появила. Великаните изреваха, докато смъртожадните се изправиха заедно и последваха много крясъци, ахвания, дори смях. Волдемор бе замръзнал, където бе стоял, но червените му очи бяха намерили Хари и той се взираше, докато Хари се приближаваше към него, без нищо освен огъня помежду им.
Тогава един глас извика:
— ХАРИ!! НЕ!!
Той се обърна: Хагрид беше омотан и завързан, прикован към едно дърво наблизо. Грамадното му тяло разклати клоните над главата му, докато той се бореше отчаяно.
— НЕ! НЕ! ХАРИ, ’КВИ ГИ ВЪР…?
— ТИХО! — изрева Роул и с един замах на пръчката му Хагрид беше заставен да млъкне.
Белатрикс, която беше скокнала на крака, гледаше нетърпеливо ту Волдемор, ту Хари, и гръдта й се повдигаше. Единствените неща, които помръдваха, бяха пламъците и змията, която се свиваше и отпускаше в блестящата клетка зад главата на Волдемор. Хари можеше да усети пръчката си, опряна до гърдите, но не направи опит да я измъкне. Знаеше, че змията е твърде добре защитена, знаеше, че ако успее да насочи пръчка към Наджини, петдесет проклятия щяха да го поразят първи. И все още Волдемор и Хари се гледаха един-друг. Сега Волдемор наклони главата си малко настрани, преценявайки момчето, стоящо пред него, и странна, лишена от веселие усмивка се изви по ръба на устата, която нямаше устни.
— Хари Потър… — каза той много меко. Гласът му можеше да мине за част от припукващия огън. — Момчето, което ЖИВЯ!
Никой от смъртожадните не помръдна. Те чакаха; всичко бе застинало в очакване. Хагрид се мъчеше да се освободи, Белатрикс дишаше тежко, а Хари си помисли по необясним начин за Джини, за пламтящия й поглед и усещането на устните й върху неговите…
Волдемор бе вдигнал пръчката си. Главата му все още беше наклонена на една страна, като любопитно дете, чудещо се какво би се случило, ако продължи. Хари погледна отново в червените очи и му се прииска да се случи сега, бързо, докато все още можеше да стои, преди да бе загубил контрол, преди да се бе предал пред страха… Видя устата да помръдва, после светкавица от зелена светлина и всичко изчезна…
Глава тридесет и пета
КИНГС КРОС
Лежеше с лице надолу, вслушвайки се в тишината. Беше напълно сам. Никой не гледаше. Нямаше никой друг там. Не беше напълно сигурен дали и самият той е там… След много време, или може би нищожно малко време, му хрумна, че би трябвало да съществува, трябва да е нещо повече от безтелесна мисъл, защото лежеше, определено лежеше, върху някаква повърхност. Поради това имаше чувство за осезание, а и нещото, върху което лежеше, също съществуваше.
Почти веднага щом достигна до това заключение, Хари осъзна, че е гол. Понеже беше убеден, че е напълно сам, това не го разтревожи, но леко го заитригува. Зачуди се дали, както можеше да чувства, щеше да е в състояние и да вижда. Отваряйки ги, той откри, че имаше очи.
Лежеше сред светла мъгла, макар да не приличаше на никоя мъгла, която бе преживявал досега. Обкръжението му не беше скрито сред кълбящи се изпарения, по скоро кълбящите се изпарения все още не бяха се оформили в обкръжение. Подът, върху който лежеше, изглеждаше бял, нито топъл, нито студен, но просто там, плоско празно нещо, върху което да бъдеш.
Той седна. Тялото му изглеждаше невредимо. Докосна лицето си. Вече не носеше очила.
Тогава до него достигна шум през неоформеното небитие, което го обграждаше: малките леки думкания на нещо, което плющеше, бухаше и се бореше. Беше жалък звук, но и някак неприличен. Имаше неприятното чувството, че подслушва нещо потайно, срамно.
За първи път му се прииска да беше облечен.
