— Ние всички ще продължим да се бием, Хари. Нали знаеш това?
— Да, аз…
Задушаващото чувство потуши края на изречението; той не можа да довърши. Невил изглежда не сметна това за странно. Той потупа Хари по рамото, пусна ръката му и се отдалечи, за да проверява за още трупове.
Хари преметна отново мантията върху себе си и продължи нататък. Нечии очи се движеха недалеч, обхождайки още една просната фигура на земята. Беше на метри от нея, когато осъзна, че това бе Джини.
Спря посред крачката си. Тя се бе надвесила над някакво момиче, което шептеше нещо за майка си.
— Всичко е наред — казваше Джини. — Спокойно. Ще те отнесем вътре.
— Но аз искам вкъщи — прошепна момичето. — Не искам да се бия повече!
— Знам — каза Джини и гласът й затрепери. — Всичко ще се нареди.
Вълни от студ се спуснаха по кожата на Хари. Той искаше да се провикне в нощта, искаше Джини да знае, че той е там, искаше тя да знае накъде се е запътил. Искаше да бъде спрян, да бъде върнат обратно, да бъде пратен отново вкъщи…
Но той БЕШЕ ВКЪЩИ! Хогуортс беше първият и най-добър дом, който той имаше. И той, и Волдемор, и Снейп бяха осиротели деца, намерили дома си тук.
Джини сега коленичеше до раненото момиче, държейки ръката й. С огромно старание Хари се насили да продължи. Стори му се, че видя Джини да се оглежда, докато той преминаваше, и се почуди дали тя е забелязала, че някой преминава наблизо; но не пророни и дума и не погледна назад.
Колибата на Хагрид изплува сред тъмнината. Нямаше светлини, нито звук от Фанг, драскащ по вратата, с неговия избухващ лай за добре дошъл. Всички тези посещения при Хагрид, и блещукането на медния чайник върху огъня, и как Рон повръщаше голи охлюви, и как Хърмаяни му бе помогнала да спасят Норбърт…
Той продължи нататък, и сега достигна началото на гората, след което спря.
Рояк от диментори се стелеше между дърветата; можеше да почувства техния пронизващ дъх и не беше сигурен дали би могъл да премине безопасно през него. Не му бяха останали сили за покровител. Не бе способен да овладее собственото си треперене. Не беше, в крайна сметка, така лесно да се умре. Всяка секунда, с която вдишваше мириса на тревата, студения въздух по лицето си, беше така безценна: Да си мисли как хората имаха години и години време за губене, толкова много време, че чак се влачеше, а той се вкопчваше във всяка секунда. Едновременно смяташе, че няма да бъде способен да продължи, и знаеше, че трябва. Дългият мач бе приключил, сничът бе уловен, сега бе време да се спусне от въздуха…
Сничът! Безчувствените му пръсти поровиха за малко в кесийката на врата му и той го измъкна.
Отварям се при затваряне.
Дишайки бързо и тежко, той се взря в него. Сега, когато му се искаше времето да се движи колкото се може по-бавно, то сякаш се бе ускорило и разбирането идваше така бързо, че изглежда бе изпреварило мисълта. Това беше затварянето — краят. Това беше моментът.
Той притисна златният метал към устните си и прошепна:
— Предстои ми да умра…
Металната обвивка рязко се отвори. Той наведе треперещата си ръка, вдигна пръчката на Драко изпод мантията и промърмори: „Лумос“.
Черният камък с назъбената си пукнатина, преминаваща през центъра му, стоеше в двете половини на снича. Камъкът на Възкресението се бе напукал по отвесната линия, която всъщност представляваше Могъщата пръчка. Триъгълникът и кръгът, изобразяващи мантията и камъка, все още бяха различими.
И отново Хари разбра, без да трябва да мисли. Нямаше значение дали да ги върне обратно, защото му предстоеше да се присъедини към тях. Не ги призоваваше наистина: Те призоваваха него. Той примижа и завъртя три пъти камъка в ръката си.
Знаше, че се е случило, защото чу тихи движения около себе си, които подсказваха, че леки тела преместват краката си по неравната, обсипана с клонки земна повърхност, бележеща външния край на гората. Той отвори очи и се огледа наоколо.
Не бяха нито призраци, нито изцяло от плът, можеше да види това. Най-много приличаха на онзи Риддъл, който бе излязъл от дневника преди толкова време — той беше изтъкан от мисъл, почти плътен. По-малко веществени от живи тела, но много повече от призраци, те се придвижваха към него, и на всяко лице бе изписана същата любяща усмивка.
Джеймс беше еднакъв на ръст с Хари. Носеше дрехите, с които бе умрял, косата му бе разбъркана и разрошена и очилата му стояха малко накриво, подобно на тези на господин Уизли. Сириус беше висок и красив, и много по-млад, отколкото Хари го бе виждал наживо. Той стъпваше леко и грациозно с ръце в джобовете и широка усмивка на лицето си. Лупин също беше по-млад и много по-малко опърпан, а косата му бе по-гъста и по-тъмна. Изглеждаше щастлив да се върне по тези познати места, които са били сцена на безбройните им юношески странствания. Усмивката на Лили, обаче, беше най-широката. Тя пусна дългата си коса назад, докато се приближаваше към него и зелените й очи, толкова прилични на неговите, диреха жадно лицето му, като че никога нямаше да може да му се нагледа.
— Ти беше толкова смел.
Той не бе способен да проговори. Очите му й се любуваха и той си помисли, че би желал да стои и да я гледа завинаги, и че това би му било достатъчно.
— Още мъничко ти остава… — каза Джеймс. — Съвсем малко. Ние… толкова се гордеем с теб.
— Болеше ли?
Детинският въпрос се бе изплъзнал от устните на Хари, преди да бе могъл да го спре.
— Умирането? Съвсем не! — рече Сириус. — По-бързо и по-лесно от това да заспиш.
— А и той ще предпочете да го направи бързо. Той желае да приключи с това — каза Лупин.
— Не исках да умирате — каза Хари. Тези думи се появиха, без да ги бе търсил. — Никой от вас. Аз съжалявам… — Беше се обърнал към Лупин, повече отколкото към който и да е от тях, умолявайки го — … точно след като се беше родил синът ти… Ремус, съжалявам…
— И аз съжалявам… — рече Лупин. — Съжалявам, че никога няма да го опозная… но той ще знае защо съм умрял и се надявам, че ще разбере. Опитвах се да направя свят, в който той би могъл да има по- щастлив живот.
Студен бриз, който сякаш извираше от сърцето на гората, повдигна косата от челото на Хари. Знаеше, че те няма да му кажат да тръгва, че решението трябваше да бъде негово.
— Вие ще останете ли с мен?
— До самия край — каза Джеймс.
— Нали те няма да могат да ви виждат? — попита Хари.
— Ние сме част от теб — рече Сириус. — Невидими за всеки друг.
Хари погледна към майка си.
— Стой близо до мен!… — помоли тихо той.
И потегли. Студът на дименторите не го надви; той преминаваше през тях със своите спътници и те изпълняваха ролята на покровители за него. И така, заедно те маршируваха между старите дървета, които растяха съвсем нагъсто, с преплетени клони и криви корени, виещи се под стъпалата на крачещите. Хари стискаше мантията здраво около себе си в мрака, пътувайки все по-навътре и по-навътре в гората, без никаква представа къде точно е Волдемор, но сигурен, че ще го намери. Край него почти безшумно вървяха Джеймс, Сириус, Лупин и Лили, и тяхното присъствие беше негова смелост и причина да продължава да поставя краката си един пред друг.
Сега усещаше своите тяло и разсъдък странно несвързани, крайниците му работеха без съзнателна инструкция — като че беше пътник, а не шофьор, в тялото, което му предстоеше да напусне. Мъртвите, крачещи до него през гората, бяха много по-реални за него сега от живите, останали в замъка: Рон, Хърмаяни, Джини и всички други бяха тези, които усещаше като призраци, докато се препъваше и хлъзгаше, устремен към края на живота си, към Волдемор…
