може да се направи, ако се наложи да го спасим от гнева на Лорд Волдемор.
Снейп повдигна вежди и тонът му беше язвителен, когато попита:
— Нима възнамерявате да го оставите да ви убие?
— Разбира се, че не. ТИ трябва да ме убиеш.
Имаше продължителна тишина, прекъсвана само от един странен потракващ звук. Фениксът Фоукс гризеше кост от парче котлет.
— А бихте ли желали да го направя сега? — попита Снейп с глас, натежал от ирония. — Или бихте искали няколко минути, за да съчините надгробно слово?
— О, все още не! — усмихна се Дъмбълдор. — Смея да твърдя, че моментът ще ни се представи сам в предстоящите събития. Като имаме предвид какво стана тази нощ, — той посочи посърналата си ръка, — можем да бъдем сигурни, че ще се случи в рамките на година.
— Ако умирането не ви притеснява — рече Снейп грубо, — защо не оставите Драко да го направи?
— Душата на това момче все още не е покварена — каза Дъмбълдор. — Не бих позволил тя да бъде съсипана за моя сметка.
— Ами моята душа, Дъмбълдор? Моята?!
— Ти сам би трябвало да знаеш дали ще увреди душата ти това да помогнеш на един старец да избегне болката и унижението — каза Дъмбълдор. — Моля те за тази голяма услуга, Сивиръс, защото смъртта идва за мен така сигурно, както е сигурно, че „Чъдли Кенънс“ ще завършат на последно място в тазгодишната лига. Признавам, че бих предпочел бърз и безболезнен изход, пред удължения и мръсен вариант, който би бил, например, ако Грейбек е замесен… Чувам, че Волдемор го е вербувал? Или пък скъпата Белатрикс, която обича да си играе с храната си, преди да я изяде.
Тонът му беше непринуден, но сините му очи пронизваха Снейп, както често бяха пронизвали Хари, като че душата, за която говореха беше видима за него. Най-сетне Снейп отново кимна лаконично.
Дъмбълдор изглеждаше доволен.
— Благодаря ти, Сивиръс…
Кабинетът изчезна и сега Снейп и Дъмбълдор се скитаха заедно из поляните на опустелия замък по здрач.
— Какво правите с Потър, всички тези вечери, когато се затваряте двамата? — попита Снейп внезапно.
Дъмбълдор изглеждаше уморен.
— Защо? Не се опитваш да му наложиш още задържания след часовете, нали Сивиръс? Момчето скоро ще е прекарало повече време наказано, отколкото навън.
— Той е все едно баща си отново…
— На вид — може би, но дълбоко в същността си е много повече като майка си. Прекарвам време с Хари, защото има неща, които трябва да обсъдя с него, информация, която трябва да му дам, преди да е твърде късно.
— Информация — повтори Снейп. — Вие му се доверявате… а не се доверявате на мен.
— Не става въпрос за доверие. Разполагам с, както и двамата знаем, ограничено време. От съществена необходимост е да дам на момчето достатъчно информация, за да може да направи, каквото е нужно.
— И защо аз да не мога да имам същата информация?
— Предпочитам да не скривам всичките си тайни в една кошница, особено кошница, която прекарва толкова много време под ръка с Лорд Волдемор.
— Което върша по ваша заповед!!
— И се справяш изключително добре. Не мисли, че подценявам непрестанната опасност, в която се поставяш, Сивиръс. Да даваш на Волдемор привидно ценна информация, докато укриваш най-важното, е задача, която не бих поверил на никого другиго, освен на теб.
— И все пак се доверявате много повече на едно момче, неспособно да борави с Оклумантика, чиято магия е посредствена, и което има директна връзка със съзнанието на Тъмниия Лорд.
— Волдемор се страхува от тази връзка! — каза Дъмбълдор. — Не чак толкова отдавна, той вкуси мъничко от това какво наистина означава за него да дели съзнанието си с Хари. Това е била болка, каквато никога преди не е изпитвал. Той няма да се опита да превземе Хари отново, сигурен съм. Поне не по този начин.
— Не разбирам…
— Увредената душа на Лорд Волдемор не би могла да понесе близък контакт с душа като тази на Хари. Като език върху замръзнала стомана, като месо сред пламъци…
— Души? Говорехме за съзнания!
— В случая с Хари и Лорд Волдемор, да говориш за едното означава да говориш и за другото.
Дъмбълдор се огледа наоколо, за да се увери, че са сами. Бяха наблизо до Забранената гора сега, но нищо не показваше да има някой наблизо до тях.
— След като ме убиеш, Сивиръс…
— Вие отказвате да ми кажете всичко и все пак очаквате от мен тази дребна услуга! — изръмжа Снейп и истински гняв се разгоря по слабото му лице. — Приемате нещо твърде сериозно за даденост, Дъмбълдор! Може би съм размислил!
— Ти ми даде дума, Сивиръс. И като говорим за услуги, които ми дължиш, мисля, че се съгласи да следиш внимателно нашия млад слидерински приятел?
Снейп изглеждаше ядосан, изпълнен с несъгласие. Дъмбълдор въздъхна.
— Ела в кабинета ми довечера, Сивиръс, в единайсет, и няма повече да се оплакваш, че ти нямам доверие…
Отново бяха в кабинета на Дъмбълдор, прозорците бяха тъмни, Фоукс беше притихнал, а Снейп седеше неподвижно, докато Дъмбълдор се разхождаше около него, говорейки.
— Хари не бива да знае, не и преди последния момент, не и преди да е наложително, иначе как би могъл да има силата да извърши това, което трябва да бъде направено?
— Но какво трябва да извърши?
— Това е между Хари и мен. Сега слушай внимателно, Сивиръс. Ще дойде един момент… след смъртта ми… не спори, не ме прекъсвай! Ще дойде време, когато ще изглежда, че Лорд Волдемор се страхува за живота на своята змия.
— За Наджини?!… — Снейп изглеждаше учуден.
— Именно. Ако дойде време, когато Лорд Волдемор спре да изпраща тази змия да изпълнява заповедите му и я държи на сигурно място близо до себе си под магическа защита, тогава, мисля, ще бъде безопасно да кажеш на Хари.
— Да му кажа какво?
Дъмбълдор си пое дълбоко дъх и затвори очи.
— Да му кажеш, че през нощта, когато Лорд Волдемор се опита да го убие, когато Лили пожертва живота си да го закрие като с щит, смъртоносното проклятие е отскочило обратно към Лорд Волдемор, и частица от душата на Волдемор е била изтръгната от цялото, и се е затворила в единствената друга жива душа, останала в онази повалена сграда. Част от Лорд Волдемор живее вътре в Хари и това е, което му дава силата да говори със змии, и връзката със съзнанието на Лорд Волдемор, която той никога не можа да разбере. И докато това парченце от душа, отнето от Волдемор, остава свързано и защитено от Хари, Лорд Волдемор не може да умре.
Хари сякаш наблюдаваше двамата мъже от единия край на дълъг тунел, те бяха толкова далеч от него, гласовете им отекваха странно в ушите му.
— Значи момчето… момчето трябва да умре?… — попита Снейп съвсем спокойно.
— Волдемор лично трябва да го направи, Сивиръс. Това е съществено.
