да си приятел с тях.
Хари се съмняваше, че Снейп дори е чул критиката й по адрес на Мълсибър и Ейвъри. В момента, щом бе обидила Джеймс Потър, цялото му тяло се отпусна и докато се отдалечаваха имаше нова скокливост в стъпките на Снейп…
И сцената се преобрази…
Хари наблюдаваше как Снейп напуска Голямата зала след като бе завършил своя изпит СОВА по защита срещу Черните изкуства, как се отдалечава от замъка и се оказва по невнимание близо до мястото под буковото дърво, където Джеймс, Сириус, Лупин и Петигрю седяха заедно. Но Хари запази дистанция този път, защото знаеше какво се бе случило след като Джеймс бе издигнал Сивиръс във въздуха и се бе подиграл с него; знаеше какво бе направено и казано и не му доставяше удоволствие да го чуе отново… Видя как Лили се присъедини към групата и се постави в защита на Снейп. Отдалеч, той чу Снейп да изкрещява по нея, в своето унижение и ярост, непростимата дума: „Мътнород“.
Сцената се смени…
— Съжалявам.
— Не ме интересува.
— Съжалявам!
— Спести си дъха. Беше кошмарно. — Лили, която бе по халат, стоеше със скръстени ръце пред портрета на Дебелата дама, на входа за кулата на „Грифиндор“. — Дойдох само, защото Мери ми каза, че си заплашил да преспиш тук.
— Да, така щях да направя. Не съм искал да те нарека „мътнород“, то просто…
— Изплъзна се от езика ти?! — нямаше състрадание в гласа на Лили. — Твърде късно е. От години правя извинения заради теб. Никой от приятелите ми не може да разбере защо изобщо говоря с теб. Ти и твоите скъпоценни смъртожадни приятелчета — виждаш ли, ти дори не го отричаш! Дори не отричаш, че това е, към което се стремите всички вие! Нямаш търпение да се присъединиш към Ти-знаеш-кой, нали?
Той отвори уста, но я затвори, без да проговори.
— Не мога да се преструвам повече. Ти си избрал своя път, аз — моя.
— Не… слушай, нямах намерение да…
— … да ме наречеш „мътнород“? Но ти наричаш ВСЕКИ с моя произход — „мътнород“, Сивиръс. Защо трябва аз да бъда различната?…
Той се бореше със себе си, на ръба да проговори, ала с презрителен поглед Лили се обърна и прескочи обратно през дупката зад портрета…
Коридорът се разтвори във въздуха и сцената отне малко по-дълго да се преобрази: Хари сякаш летеше през изменящи се форми и цветове, докато обкръжението му придоби плътност отново и той стоеше на върха на един изоставен студен хълм в мрака, а вятърът свиреше между клоните на няколко дървета без листа. Възрастният Снейп дишаше тежко, въртейки се на място, стискайки здраво пръчката си в ръка, в очакване на нещо или някого… Неговият страх се отрази и на Хари, макар той да знаеше, че не би могъл да бъде досегнат, и той погледна през рамо, чудейки се какво чакаше Снейп…
Тогава ослепителен назъбен сноп от бяла светлина прелетя през въздуха. Хари си помисли за светкавица, но Снейп беше паднал на колене и пръчката му бе отхвръкнала от ръката му.
— Не ме убивайте!
— Нямах такова намерение!
Звукът от магипортирането на Дъмбълдор беше заглушен от шума на вятъра сред клоните. Той стоеше срещу Снейп с развяваща се мантия около себе си и лицето му беше осветено отдолу от светлината, произвеждана от пръчката му.
— Е, Сивиръс? Какво послание има Лорд Волдемор за мен?
— Не… никакво послание… Тук съм на своя глава!
Снейп кривеше ръце. Изглеждаше малко като луд, с разхвърляната си коса, летяща около него.
— Идвам… идвам с предупреждение… не, молба… моля…
Дъмбълдор махна с пръчка. Макар листа и клони все още да свистяха из нощния въздух около тях, тишина падна на мястото, където той и Снейп бяха застанали лице в лице.
— Каква молба би могъл да ми отправи един смъртожаден?
— Про-… пророчеството… предсказанието… Трелони…
— А, да — рече Дъмбълдор. — Колко от него издаде на Лорд Волдемор?
— Всичко… всичко, което чух! — каза Снейп. — Затова… по тази причина… той мисли, че то означава Лили Евънс!
— Пророчеството не се отнася за жена — каза Дъмбълдор. — В него се говори за момче, родено в края на юли…
— Знаете какво имам предвид! Той мисли, че става дума за нейния син. Той смята да я преследва… да ги избие всички…
— Ако тя означава толкова много за теб, — каза Дъмбълдор — със сигурност Лорд Волдемор ще я пощади? Не можа ли да измолиш милост за майката, в замяна на сина й?
— Молих… молих го…
— Отвращаваш ме!… — рече Дъмбълдор, и Хари никога не бе чувал такова презрение в гласа му. Снейп сякаш леко се смали. — Значи не те вълнува смъртта на съпруга и детето й? Те могат да умрат, доколкото ти би получил това, което искаш?
Снейп не каза нищо, само погледна нагоре към Дъмбълдор.
— Скрийте ги всички тогава! — изграчи той. — Пазете я… ги… на сигурно място. Моля.
— И какво ще ми дадеш в замяна, Сивиръс?
— В… в замяна? — зяпна Снейп насреща на Дъмбълдор и Хари очакваше, че ще се противи, но след дълга пауза, той отвърна. — Всичко.
Хълмът избледня и Хари стоеше в кабинета на Дъмбълдор, и нещо произвеждаше ужасен звук, като ранено животно. Снейп се бе отпуснал напред в един стол, а Дъмбълдор бе застанал над него, с мрачен вид. След миг-два, Снейп вдигна лицето си, и приличаше на човек, който е живял сто години в нищета, откак бяха напуснали бурния хълм.
— Мислех, че… вие ще… я запазите… на сигурно…
— Тя и Джеймс са се доверили на погрешния човек — каза Дъмбълдор. — Доста подобно на теб, Сивиръс. Или се надяваше, че Лорд Волдемор ще я пощади?
Снейп дишаше на пресекулки.
— Нейното момче оцеля — каза Дъмбълдор.
С леко кимване на главата си Снейп сякаш прогони досадна муха.
— Синът й е жив. Той има нейните очи, точно нейните очи. Ти помниш формата и цвета на очите на Лили Евънс, убеден съм?
— НЕДЕЙТЕ! — изрева Снейп. — Няма я… мъртва…
— Това разкаяние ли е, Сивиръс?
— Ще ми се… ще ми се аз да бях умрял…
— И от каква полза би било това за когото и да е? — рече хладно Дъмбълдор. — Ако си обичал Лили Евънс, ако истински си я обичал, тогава пътят ти напред е ясен.
