— Определено… — рече Снейп, и дори с лошо подстриганата си коса и чудноватите си дрехи, демонстрира странно внушителна фигура, изтегната пред нея, изпълнен с увереност за своята съдба.
— И наистина ли ще пристигне със сова? — прошепна Лили.
— Обикновено, да! — каза Снейп. — Но ти си родена сред семейство на мъгъли, така че някой от училището ще трябва да дойде и да обясни на родителите ти.
— Има ли разлика дали си роден сред мъгъли?
Снейп се поколеба. Черните му очи, пламенни сред зеленикавия сумрак, се придвижиха по бялото й лице и червената коса.
— Не — каза той. — Няма никаква разлика.
— Добре — въздъхна облекчено Лили. Видно беше, че се бе притеснявала за това.
— Ти притежаваш много силни магически способности — каза Снейп. — Виждал съм те. Всички тези пъти, когато те наблюдавах…
Гласът му се изгуби; тя не го слушаше, а се бе протегнала върху обсипаната с листа земя и гледаше нагоре към зеления дървесен свод над тях. Той я наблюдаваше така жадно, както и преди на игрището.
— Как са нещата у вас? — попита Лили.
Мъничка гънка се появи между очите му.
— Добре — каза той.
— Вече не се карат?
— О, да, карат се! — рече Снейп. Той взе пълна шепа с листа и започна да ги накъсва, явно, без да съзнава какво прави. — Но няма да мине много време преди да се махна.
— Ами баща ти, той не обича ли магията?
— Той нищо не обича особено много… — каза Снейп.
— Сивиръс?
Лека усмивка се изви по устните на Снейп, когато тя произнесе името му.
— Да?
— Кажи ми отново за дименторите.
— За какво ти е да знаеш за тях?
— Ако използвам магия извън училище…
— Няма да те дадат на дименторите за това! Дименторите са за хора, които вършат наистина лоши работи. Те охраняват магьосническия затвор, „Азкабан“. Ти няма да завършиш в „Азкабан“, ти си прекалено…
Той почервеня отново и накъса още листа. После неясно прошумоляване иззад Хари го накара да се обърне: Петуния, криеща се зад едно дърво, бе загубила опора.
— Туни! — възкликна Лили, с изненада и поздрав в гласа си, но Снейп беше скочил на крака.
— Кой шпионира сега, а?! — изкрещя той. — Какво искаш?
Петуния беше останала без дъх, стресната от това, че е била хваната. Хари видя, че се мъчеше да измисли нещо обидно в отговор.
— Ти пък с какво си се облякъл? — рече тя, сочейки към гърдите на Снейп. — Блузата на майка си?
Чу се силен пукот. Един клон над главата на Петуния бе паднал. Лили изпищя. Клонът беше пернал Петуния по рамото и тя се бе катурнала назад и избухнала в сълзи.
— Туни!
Но Петуния бягаше надалеч. Лили се нахвърли върху Снейп.
— Ти ли го направи?
— Н-не… — той изглеждаше едновременно непокорен и уплашен.
— Ти го направи! — тя отстъпваше от него. — Ти беше! Ти я нарани!
— Не… не, не съм!
Но лъжата не успя да убеди Лили. След един последен изгарящ поглед тя побягна от малкия гъсталак подир сестра си, а Снейп изглеждаше нещастен и объркан…
И сцената се преобрази. Хари се огледа. Беше на перон „Девет и три четвърти“ и Снейп стоеше до него, леко прегърбен, до слаба жена с изпито лице и кисело изражение, която страшно приличаше на него. Снейп се бе вторачил към едно семейство от четирима души, на известно разстояние от тях. Двете момичета стояха малко настрана от родителите си. Лили изглежда опитваше да се защити пред сестра си. Хари се приближи да чуе.
— … съжалявам, Туни, съжалявам! Слушай… — тя взе ръката на сестра си и се хвана здраво за нея, макар Петуния да се опита да я издърпа. — Може би щом стигна там… не, слушай, Туни! Може би щом стигна там, ще мога да отида при професор Дъмбълдор и да го убедя да промени решението си!
— Не — искам — да — ходя! — заяви Петуния и изтегли ръката си обратно от хватката на сестра си. — Мислиш, че искам да отида в някакъв глупав замък и да се уча да бъда от-…
Бледите й очи обхождаха перона, котките мяукащи в ръцете на собствениците си, совите, пляскащи с криле и кряскащи една към друга от клетките, учениците, някои вече носещи дългите си черни мантии, товарещи куфари в ярко червената парна машина или поздравяващи се с радостни възгласи след като са били разделени цяло лято.
— … мислиш, че искам да бъда от… откачалка?!
Очите на Лили се напълниха със сълзи, когато Петуния успя да дръпне ръката си.
— Аз не съм откачалка! — каза Лили. — Ужасно е да се говори така.
— Натам си се запътила — каза Петуния с охота. — В Специалното училище за откачалки. Ти и онова момче на Снейп… странни птици, това сте вие двамата. Добре е, че ви разделят от нормалните хора. Прави се, заради нашата безопасност.
Лили погледна към родителите си, които оглеждаха перона с вид на пълно наслаждение, попивайки гледката. После погледна обратно към сестра си и гласът й беше тих и злобен.
— Май не смяташе, че е училище за откачалки, когато писа до директора и го умоляваше да те вземе, а?…
Петуния стана ярко червена.
— Умолявала? Не съм го умолявала!
— Видях отговора му. Беше много любезен.
— Не е трябвало да четеш… — прошепна Петуния, — беше моето лично… как си могла…?
Лили се издаде с бърз поглед към мястото, където Снейп стоеше наблизо. Петуния ахна.
— Това момче го е намерило! Ти и това момче сте се промъкнали в стаята ми!
— Не… не сме се промъквали… — сега Лили беше в защита. — Сивиръс видя писмото и не можеше да повярва, че мъгъл може да се е свързал с „Хогуортс“, това е всичко! Той казва, че трябва да има магьосници, работещи под прикритие в пощенската служба, които да се грижат за…
— Явно магьосниците си врат носа навсякъде! — каза Петуния, сега побледняла, както се бе изчервила преди. — Откачалка такава! — изсъска тя срещу сестра си и се втурна към мястото, където стояха родителите й…
Сцената се преобрази отново. Снейп бързаше по коридора на „Хогуортс Експрес“, докато влакът потракваше, пътувайки през провинцията. Вече се бе преоблякъл в училищната си мантия, вероятно използвайки първата възможност да се отърве от ужасните си мъгълски дрехи. Най-сетне той спря до едно купе, в което група буйни момчета говореха. Изгърбена на седалката в ъгъла до прозореца беше Лили, с лице допряно към стъклото.
Снейп отвори плъзгащата се врата на купето и седна срещу Лили. Тя погледна към него и после отново през прозореца. Беше плакала.
— Не искам да говоря с теб — рече тя, стягайки се.
— Защо не?
