— Хари, ние идваме, просто влез там! — каза Рон, побутвайки го напред.
Хари влезе в подземния тунел, скрит между корените на дърветата. Беше много по-тясно отколкото предния път, когато бяха влезнали в тунела. Беше им се наложило да се свият на две, за да минат през него преди четири години — сега не им оставаше нищо друго, освен да пълзят. Хари мина пръв, пръчката му светеше, очаквайки всеки момент да срещне препятствие, но нямаше нищо. Те се движеха тихо, погледът на Хари бе фиксиран върху люлещия се лъч на пръчката, която стискаше в юмрука си. Накрая, тунелът започна да се издига, Хари видя снопче светлина над тях. Хърмаяни го дрпъна за глезена.
— Мантията! — прошепна тя. — Сложи си мантията!
Той опипа зад себе си и тя набута фината дреха в свободната му ръка. С усилие той я наметна върху себе си, промърморвайки:
— НОКС!
Заклинанието загаси светлината на пръчката му и той продължи на четири крака, колкото можеше по- тихо, напрегнал до край всичките си сетива, очаквайки всеки момент да бъде открит, да чуе студения ясен глас, да види проблясъка на зелената светлина.
И тогава той чу гласове, идващи от стаята точно над главите им, леко заглушени, защото краят на тунела бе блокиран от нещо, което изглеждаше като стара щайга. Едва дишайки, Хари се насочи към отвора и надзърна през тънка пролука между щайгата и стената. Стаята беше слабо осветена, но той виждаше Наджини, извивайки се елегантно, сякаш беше под водата, на безопасно място във своята омагьосана, блестяща сфера, която плуваше нестабилно във въздуха. Той можеше да види очертанието на маса и бяла ръка с дълги пръсти, играеща си с пръчка. Тогава заговори Снейп и сърцето на Хари подскочи — Снейп беше на сантиметри от мястото на което той беше клекнал, скрит.
— … господарю, тяхната съпротива рухва…
— Което става без твоята помощ… — прекъсна го Волдемор с високия си, ясен глас. — Макар че си вещ магьосник, Сивиръс, не мисля че можеш да промениш нещо. Ние почти сме вътре… почти.
— Позволете ми да намеря момчето. Позволете ми да Ви доведа Потър. Сигурен съм, че мога да го намеря, господарю. Моля!
Снейп мина покрай пролуката и Хари се отдръпна малко, все още взирайки се в Наджини, чудейки се дали съществува някаква магия, която може да проникне през заобикалящата я защита, но не можеше да се сети за нищо. Един грешен опит и той ще се разкрие…
Волдемор се изправи. Хари можеше да го види сега, да види червените очи, плоското змиеподобно лице, блясъка на крехката му фигура в полумрака.
— Имам проблем, Сивиръс. — каза Волдемор меко.
— Господарю? — каза Снейп.
Волдемор вдигна Могъщата пръчка, държейки я така нежно и прецизно, като палка на диригент.
— Защо тя не работи за мен, Сивиръс?
В тишината на Хари му се стори, че може да чуе съскането на змията, докато се виеше и развиваше, или това беше хриптящият дъх на Волдемор, който се спираше във въздуха.
— Гос… господарю, — каза Снейп безучастно. — Не разбирам. Вие… вие сте направили необикновена магия с пръчката.
— Не — отговори Волдемор. — Аз направих магията, която обикновено използвам. Аз съм необикновен, но тази пръчка… не е. Няма обяснение за чудесата, които бе обещала да направи. Не усещам никаква разлика между тази пръчка и онази, която купих от Оливандър преди толкова години.
Тонът на Волдемор бе замислен, спокоен, но страхът на Хари бе започнал да пулсира — изпитваше болка в челото си и можеше да почувства чувството на ярост, което кипеше във Волдемор и което той контролираше.
— Никаква разлика!… — повтори Волдемор.
Снейп не проговори. Хари не можеше да види лицето му. Хари се чудеше дали Снейп е почувствал опасността, дали се опитваше да намери правилните думи да умилостиви своя господар.
Волдемор започна да се движи из стаята, Хари го загуби от поглед за секунди, докато той дебнеше, говорейки с онзи добре премерен глас, а болката и яростта се надигаха в Хари.
— Аз мислих дълго и неуморно, Сивиръс… Знаеш ли защо те повиках от битката?
И за момент Хари видя профила на Снейп. Той гледаше към извиващата се змия в нейната измагьосана клетка.
— Не, господарю, но се надявам, че ще ми позволите да се върна. Позволете ми да намеря Потър.
— Ти звучиш като Луциус. Никой от вас не е разбрал така добре Потър както мен. Той няма нужда да бъде търсен. Потър ще дойде до мен. Както виждаш, аз знам единствения му голям недостатък, единственото му слабо място. Той няма да понесе да гледа как другите около него загиват и да знае че това е заради него. Той ще иска да го спре на всяка цена. Той ще дойде.
— Но господарю, той може да бъде убит по погрешка от някой друг, не от вас…
— Инструкциите ми към смъртожадните бяха напълно ясни. Пленете Потър. Убийте приятелите му — повечето, по добрите — но не убивайте Потър. Но аз исках да говоря с теб, Сивиръс, с теб, а не с Потър. Ти ми беше много полезен. Много полезен.
— Господарю, знаете, че аз се опитвах единствено да служа на вас. Но… позволете ми да отида и да намеря момчето, господарю. Позволете ми да Ви го доведа. Аз знам, че мога…
— Аз ти казах, не! — отговори Волдемор и Хари забеляза блясъкът на червеното в очите му, когато се обърна отново и свистенето на мантията му бе като съскане на змия, и той почувства нетърпението на Волдемор в изгарящия го страх. — Загрижен съм за това, което ще стане, когато накрая срещна момчето.
— Господарю, не може и дума да става за съмнения, сигурен…
— Напротив, може Сивиръс. Има!
Волдемор спря и Хари можеше да го види отново, докато той превъртя Могъщата пръчка между пръстите си, взирайки се в Снейп.
— Защо и двете пръчки, които използвах се провалиха, насочени към Потър?
— Аз… аз не мога да отговоря, господарю.
— Не можеш ли?
Пристъпът на гняв бе сякаш острие, забито в главата на Хари — той вкара юмрук в устата си, за да не изреве от болка. Той затвори очи и изведнъж стана Волдемор, гледащ в очите на Снейп.
— Моята тисова пръчка направи всичко, за което я помолих, Сивиръс, освен да убие Хари Потър. Два пъти се провали. Оливандър, ми каза, докато го изтезавах, че е заради еднаквите сърцевини, каза ми да взема пръчката на друг. Направих го, но пръчката на Луциус се раздроби при срещата с тази на Потър.
— Аз… аз не мога да го обясня, господарю.
Снейп не гледаше към Волдемор сега. Тъмните му очи бяха все още фиксирани върху въртящата се в защитеното си място змия.
— Аз опитах с трета пръчка, Сивиръс. Могъщата, Пръчката на Съдбата, Смъртоносната Пръчка. Аз я взех от предишния й господар. Аз я взех от гроба на Албус Дъмбълдор.
Сега Снейп погледна към Волдемор, а лицето му бе като на мъртвец. Беше мраморно бяло и толкова замръзнало, че когато проговори беше шокирашо, че има нещо зад тези празни очи.
— Господарю… позволете ми да се добера до момчето…
— През цялата тази нощ, през която съм на косъм от победата, аз стоях тук… — продължи Волдемор, гласът му бе малко по-висок от шепот. — Чудейки се, чудейки се защо Могъщата пръчка отказва да бъде каквато трябва да бъде, отказва да прави магии, макар че легендата казва, че тя трябва да се подчинява на законния си господар… и мисля, че имам отговора.
Снейп не отговори.
— Вероятно ти вече го знаеш? Ти си умен мъж, освен всичко, Сивиръс. Ти беше добър и верен слуга и аз съжалявам, че това трябва да се случи.
— Господарю…
— Могъщата пръчка не може да ми служи както трябва, Сивиръс, защото аз не съм истинският й господар. Могъщата пръчка принадлежи на магьосника, който е убил предишния й собственик. Ти уби Албус Дъмбълдор. Докато ТИ си жив, Сивиръс, Могъщата пръчка не може да бъде истински моя.
