— Парола?
— „Дъмбълдор“! — каза Хари, без да се замисли, защото това бе човекът, когото копнееше да види и за негова изненада водоливникът се хлъзна встрани, разкривайки спираловидното стълбище отзад.
Но щом Хари нахлу в овалния кабинет, откри промяна. Портретите, висящи наоколо по всички стени, бяха празни. Нито един директор или директорка не бяха останали да го видят; изглежда всички бяха побързали да отскочат до другите картини из замъка, така че да имат добър поглед какво се случва наоколо. Хари се взря безнадеждно в изоставената рамка на Дъмбълдор, която висеше точно зад директорския стол, после й обърна гръб. Каменният Мислоем стоеше точно на мястото си в кабинета, където винаги се бе намирал. Хари го вдигна върху бюрото и изля спомените на Снейп в широкия съд с неговите рунически символи около ръба. Да избяга в главата на някой друг щеше да бъде благословено облекчение… Нищо, оставено дори от самия Снейп, не можеше да бъде по-лошо от собствените му мисли. Спомените се навиваха, сребристо бели и странни, и без колебание, с чувство за безразсъдно изоставяне на реалността, като че това щеше да потисне измъчващата го скръб, Хари се гмурна.
Падна през глава сред слънчева светлина и стъпалата му усетиха топлата земя. Когато се изтупа, видя, че е в почти изоставена детска площадка. Единствен огромен комин се издигаше на фона на далечните очертания на небето. Две момиченца се люлееха напред-назад, а едно слабичко момченце ги наблюдаваше иззад група храсти. Черната му коса беше прекалено дълга, а дрехите му така несъответстващи, че изглеждаше нарочно: твърде къси дънки, опърпано възголямо палто, което може да бе принадлежало на възрастен мъж, странна риза с вид на дамска. Хари се приближи до момчето. Снейп изглеждаше на не повече от девет или десет години, дребничък, бледен и мършав. Имаше нескрита алчност по слабото му лице, докато наблюдаваше по-малкото от двете момиченца, което се люлееше все по-високо и по-високо от сестра си.
— Лили, не го прави! — изписка по-голямата от двете.
Но момичето бе отпуснало замаха си на най-високото място от неговата дъга и бе полетяло във въздуха, съвсем буквално полетяло, самоизстреляло се към небето със силен вик и смях. И наместо да се стовари върху асфалта на площадката, тя се извиси като изпълнител на трапец през въздуха, задържайки се нависоко за твъде дълго време и приземявайки се твърде леко.
— Мама ти каза да не го правиш!
Петуния спря своя замах като провлачи петите на сандалите си по земята, произвеждайки скърцащ звук на триене, докато подскочи, с ръце на бедрата.
— Мама каза, че не ти е позволено, Лили!
— Но ми няма нищо — рече Лили, все още подхилквайки се. — Туни, виж това. Гледай какво мога.
Петуния се огледа. Игрището беше пусто, с изключение на тях двете и, макар момичетата да не знаеха това, Снейп. Лили беше вдигнала паднал цвят от храста, зад който се криеше Снейп. Петуния се приближи, очевидно разкъсвана между любопитство и неодобрение. Лили изчака, докато Петуния бе достатъчно близко, за да вижда всичко, после протегна дланта си. Цветчето стоеше там, разтваряйки и затваряйки листенцата си, като някоя чудата стрида с много устни.
— Престани! — изпищя Петуния.
— Но то не те наранява — каза Лили, ала затвори ръката си върху цветето и го хвърли обратно на земята.
— Не е правилно — рече Петуния, но очите й бяха проследили полета на цветето до земята и блуждаеха в него.
— Как го правиш? — добави тя и определено имаше копнеж в гласа й.
— Нима не е очевидно? — Снейп не можеше да се сдържа повече и бе изскочил иззад храстите. Петуния изкрещя и побягна обратно към люлките, но Лили, макар видимо стъписана, остана, където беше. Снейп изглежда съжаляваше за появата си. Едва доловим изблик на цвят се настани по бледите му бузи, докато гледаше към Лили.
— Какво е очевидно? — попита Лили.
Снейп изглеждаше изпълнен с нервно въодушевление. Хвърляйки бегъл поглед към отдалечената Петуния, която сега се бе хванала за люлките, той понижи тон и каза:
— Знам какво си.
— Какво имаш предвид?
— Ти си… ти си вещица… — прошепна Снейп.
Тя изглеждаше обидена.
— Това не е особено мило нещо, което да кажеш на някого!
Тя се завъртя с вирнат нос и закрачи с маршова стъпка към сестра си.
— Не! — рече Снейп. Той бе силно изчервен сега и Хари се почуди защо не свали от себе си нелепо огромното палто, освен ако не беше… защото не желаеше да разкрива дамската риза под него. Той изпляска с ръкави подир момичетата, комично наподобявайки прилеп, както на стари години.
Сестрите го измериха с поглед, обединени в своето неодобрение, и двете, хванати за един от пилоните на люлката, като че това беше безопасното място при игра на гоненица.
— Ама ти наистина си! — каза Снейп на Лили. — Ти си вещица. Наблюдавам те от известно време. Но няма нищо лошо в това. Майка ми също е такава, а пък аз съм магьосник.
Смехът на Петуния беше като студена вода.
— Магьосник! — изписка тя, сега с възвърната смелост, след като се беше съвзела от изненадата при неочакваното му появяване. — Знам те кой си. Ти си онова момче на семейство Снейп! Те живеят на улица „Спинърс Енд“ до реката — каза тя на Лили, и по тона й си личеше, че възприема адреса като свидетелство за пропадналост. — Защо си ни шпионирал?
— Не съм шпионирал! — каза Снейп, разгорещено и неловко, с тази своя мазна коса под яркото слънце. — Тебе пък не бих те шпионирал, така или иначе!… — добави той злобно. — Ти си мъгъл.
Макар очевидно Петуния да не разбра думата, тя трудно можеше да сбърка тона.
— Лили, хайде, тръгваме си! — пискливо отсече тя. Лили се подчини на сестра си незабавно, гледайки свирепо Снейп, докато си тръгваше. Той стоеше и ги изпращаше с поглед, докато преминаха маршово през входа на игралната площадка и Хари, единственият останал да го види, разпозна горчивото разочарование на Снейп и разбра, че Снейп бе планирал този момент от известно време и че всичко се бе объркало…
Сцената се разтопи и преди Хари да усети, се появи отново около него. Сега той беше сред няколко близко растящи дървета. Можеше да различи огряна на дневната светлина река да проблясва между дънерите им. Затуляйки слънцето, дърветата оформяха малко заливче от прохладна зеленикава сянка. Две деца седяха един срещу друг, с преплетени крака, на земята. Снейп бе свалил палтото си сега; странната му дамска риза изглеждаше по-малко необичайна в полусянката.
— … и Министерството може да те накаже, ако правиш магии извън училище — получаваш писма за това.
— Но аз съм правила магии извън училище!
— Ние сме добре. Все още нямаме магически пръчки. Оставят те на свобода, докато си детенце и не можеш да се сдържаш. Но щом навършиш единайсет — кимна той с важност, — и започнат да те обучават, тогава трябва да внимаваш.
Последва кратка тишина. Лили беше взела едно паднало клонче и го превърташе из въздуха, и Хари знаеше, че си представя как искри излизат от края му. После тя пусна клончето, наведе се към момчето и каза:
— Истина е, нали? Не е някаква шега? Петуния казва, че ме лъжеш. Петуния казва, че няма никакво училище „Хогуортс“. Но то е истинско, нали?
— Истинско е за нас — каза Снейп. — Не за нея. Но ние ще получим писма, ти и аз.
— Наистина?!… — прошепна Лили.
