по-ужасяващи от всякога.
— Как ще се измъкнем от тук? — извика Рон изпод мантията, но преди Хари или Хърмаяни да могат да отговорят, те бяха изблъскани настрани — Хагрид се беше появил, изкачвайки бясно стълбите, размахващ розовия си чадър на цветя.
— Не ги ’ранявайте, не ги ’ранявайте! — викаше той.
— ХАГРИД, НЕ-Е!
Но той не бе и на половината път до Хагрид, когато го видя да се случва — Хагрид изведнъж изчезна между паяците и припкайки, с гнусни масови движения, те заотстъпваха под яростни атаки от заклинания, Хагрид се бе вмъкнал по средата им.
— ХАГРИД! — Хари чу някой да вика него, приятел или враг — не го интересуваше. Той скачаше от стъпало на стъпало надолу към тъмните дворове, а паяците се отдалечаваха на тълпи с плячката си. Той не можеше да зърне Хагрид.
— ХАГРИД!
Стори му се, че вижда огромна ръка измежду паяците, но когато понечи да хукне след тях, пътят му бе препречен от огромен крак, който се появи от тъмнината и разтресе земята, на която стоеше. Той погледна нагоре — огромен великан, двадесет стъпки висок стоеше пред него, главата му бе скрита някъде в тъмнината нагоре, само огромните му, подобни на дървета космати пищяли бяха осветени от светлината на замъка. С едно ужасяващо, плавно движение той счупи с юмрук един от горните прозорци и дъжд от стъкла заваля върху Хари, карайки го да се заслони във входа.
— О, Боже… — изплака Хърмаяни, докато тя и Рон изтичаха с Хари и се вторачиха във великана, който сега се опитваше да сграбчи хора през прозорците над тях.
— НЕДЕЙ! — извика Рон, хващайки ръката на Хърмаяни, докато тя издигаше пръчката си. — Зашемети го и той ще събори половината замък…
— ХАГЪР?…
Грауп се появи изад ъгъла на замъка, залитайки. Единственото, което хрумна на Хари бе, че Грауп е дребен великан. Огромното чудовище, опитващо се да сграбчва хора от горните етажи, се обърна и изрева. Каменните стъпала се разтресоха, когато той извика към по-дребния себеподобен и несиметричната уста на Грауп се отвори, показвайки пожълтели зъби с големина на половин тухла, които се притиснаха с лъвско зверство едни към други.
— БЯГАЙТЕ! — изкрещя Хари. Нощта бе изпълнена с противни викове и задахъвания, които гигантът издаваше; докато се движеше с усилие, Хари сграбчи ръката на Хърмаяни и се втърна по стълбите към двора. Рон беше зад тях. Хари не беше изгубил надежда за намирането и спасяването на Хагрид — той тичаше толкова бързо, че те бяха вече на половината път до гората, преди да им се наложи пак да спрат за малко.
Въздухът около тях замръзна; дъхът на Хари се спря в гърдите му и се кристаризира. Фигури се движеха в тъмнината, плъзгащи се фигури, злобни, черни фигури, движещи се на тълпи към замъка, бяха с качулки и дишането им бе хриптящо…
Рон и Хърмаяни се приближиха към него, когато изведнъж звуците на битката зад тях бяха заглушени, защото тишината, която само дименторите можеха да причинят се настилаше плътно в нощта; Фред си беше отишъл, и Хагрид сигурно умираше или вече бе мъртъв…
— Давай, Хари! — каза гласът на Хърмаяни сякаш от много далеч. — Патронус, Хари, хайде!
Той вдигна пръчката си, но притъпяваща безнадеждност го заливаше целия, колко ли още лежаха мъртви, а той не знаеше? Той се почувства, сякаш душата му бе наполовина излязла от тялото…
— ДАВАЙ, ХАРИ! — изпищя Хърмаяни.
Стотици диментори се приближаваха, плъзгайки се към тях, скъсявайки разстоянието между тях и надеждата на Хари, която беше като обещание за угощение…
Той видя сребърният териер на Рон да се появява във въздуха, блещукайки слабо, и разпадайки се, видрата на Хърмаяни да се извива във въздуха и да изчезва и неговата собствена пръчка потрепваща в ръката му, и той почти заприветства забравата, обещанието за нищо, за никакви чувства…
И тогава сребърни заек, глиган и лисица минаха покрай Хари, Рон и Хърмаяни, дименторите заотстъпваха, преди съществата да приближат. Още трима бяха излезли от тъмнината, техните пръчки бяха вдигнати и измагьосваха още Патронуси — Луна, Ърни и Шеймъс.
— Точно така. — каза Луна обнадеждяващо така, сякаш бяха отново в Нужната стая и това беше просто упражнение на ДА. — Точно така, Хари… хайде, помисли си за нещо щастливо…
— Нещо щастливо? — повтори той с дрезгав глас.
— Ние всички все още сме тук. — прошепна тя. — Ние все още се бием. Хайде, ела…
Появи се сребърна искра, после колеблива светлина, и накрая, с най-голямото усилие, което някога му беше струвало, сребърният елен се появи от върха на пръчката на Хари. Сега дименторите се разпокъсаха и изчезнаха, нощта отново беше топла, но звуците на заобикалящата ги битка зазвучаха гръмко в ушите му.
— Не мога да ви се отблагодаря, — каза Рон с треперещ глас, обръщайки се към Луна, Ърни и Шеймъс. — вие току що спасихте…
С рев и стъпки, които разтърсваха земята, друг великан се появи, залитайки в тъмнината откъм гората, размахвайки тояга, по висока от всеки от тях.
— БЯГАЙТЕ! — извика Хари отново, но другите нямаха нужда от това — те всички се разпръснаха и секунда по късно огромният крак на чудовището падна точно там, където бяха стояли. Хари се огледа — Рон и Хърмаяни го бяха последвали, но другите се бяха върнали в битката.
— Да му дсе изплъзнем! — извика Рон, когато великанът размаха отново тоягата си и нейното свистене проехтя в нощта, през градините, които все още бяха озарявани от червени и зелени лъчи.
— Плашещата върба! — каза Хари. — Давайте!
Някак той зазида всичко в ума си, натъпка мислите си в местенце, в което не можеше да ги достигне сега — мислите за Фред и Хагрид, и страха си за всички хора, които обичаше и които бяха разпръснати вътре и вън в замъка, всичко трябваше да почака, защото те трябваше да тичат, трябваше да стигнат до змията и Волдемор, защото това беше, както Хърмаяни каза, единствения начин да го спрат…
Той се втурна, вярвайки, че ще остави смъртта зад себе си, пренебрегвайки лъчите светлина, летящи навсякъде около него и звуците на езерото, вълните на което се разбиваха в бреговете му като на море, и шумоленето на Забранената гора, макар че беше ветровита вечер, макар че дворовете изглеждаха, сякаш самите те бяха въстанали. Той тичаше по-бързо, отколкото през целия си живот и беше първият, който зърна огромното дърво, върбата, която пазеше тайната на своите корени с клони, шибащи като камшици.
Задъхвайки се и пъшкайки, Хари забави темпото, заобикаляйки клоните, взирайки се през тъмнината към нейното дебело стъбло, опитвайки се да види издутото място на кората на старото дърво, което щеше да го парализира при натискане. Рон и Хърмаяни го догониха, Хърмаяни толкова задъхана, че не можеше да говори.
— Как… как ще влезем? — изпръхтя Рон. — Аз мога… да видя мястото… ако Крукшанкс беше тук пак…
— Крукшанкс? — повтори Хърмаяни с хриптящ глас, превивайки се на две и притискайки силно гърдите си. — Ти магьосник ли си, или какво?
— О… да… вярно…
Рон се огледа наоколо, после насочи пръчката си към един клон на земята и каза:
— УИНГАРДИУМ ЛЕВИОСА! — клонът полетя от земята, стрелна се във въздуха, носен от полъха на вятъра, после се насочи към ствола на върбата през нейните злобно мятащи се клони. Той натисна издутината близо до корените и изведнъж гърчещото се дърво замръзна.
— Перфектно! — похвали го Хърмаяни.
— Чакайте!
В една секунда на колебание, през която ударите и есксплозиите на битката изпълниха въздуха, Хари се подвуоми. Волдемор искаше той да направи това, искаше той да отиде при него… Повеждаше ли той Рон и Хърмаяни в капан? Но изглежда реалността го заля, ужасяваща и недвусмислена — единствения начин беше да убият змията, а змията беше където беше Волдемор, а Волдемор беше на края на този тунел…
