сърцето му щеше да се пръсне — смъртожадните бяха проникнали в „Хогуортс“! Фред и Пърси току-що се бяха появили, и двамата дуелирайки се с маскирани и качулати мъже.
Хари, Рон и Хърмаяни се притекоха на помощ. Струи светлина се носеха във всички посоки и мъжът, дуелиращ се с Пърси отстъпи бързо — качулката му се смъкна и те видяха високо чело и прошарена коса…
— О, здравейте, господин Министър! — извика Пърси, изпращайки силно проклятие срещу Тикнийс, който изпусна пръчката си и сграбчи робата си, силно смутен. — Споменах ли, че си подавам оставката?
— Я, шегуваш ли се бе, Пърси?! — извика Фред, докато смъртожадният, с когото се биеше рухна на земята след три Зашеметителни проклятия. Тикнийс бе паднал на земята и по него израстваха тънки бодлички. Изглеждаше, сякаш се превръща в някакъв вид морски таралеж. Фред изгледа радостно Пърси.
— Ти наистина се шегуваш, Пърси… не мисля, че съм те чувал да се шегуваш, откакто беше на…
Въздухът сякаш експлодира. Те бяха заедно — Хари, Рон, Хърмаяни, Фред, Пърси и двамата смъртожадни, единия зашеметен, а другия трансфигуриращ се и в онзи момент, когато изглеждаше, че опасността е временно преминала, като че светът се разцепи. Хари почувства, че се носи във въздуха, и всичко, което можеше да направи, беше да се вкопчи колкото може по-здраво в тънката дървена пръчка, която беше единственото му оръжие и защити главата си с ръце. Той чу писъците и виковете на другите, без да знае какво се случва с тях…
И тогава светът се превърна в болка и полумрак — той беше полузаровен в останките на коридор, който бе обект на ужасната атака. Студен въздух му подсказа, че стената на замъка е отнесена и по топлата кръв по бузата си той разбра, че кърви обилно. Тогава той чу ужасяващ стон, който преобърна вътрешностите му, който изрази страшна мъка, каквато никакъв огън, дори и омагьосан не може да причини… и той се изправи, олюлявайки се, по-уплашен, отколкото е бил през целия ден, по-уплашен, може би, отколкото е бил през целия си живот…
Хърмаяни се изправи с усилие на крака сред руините. Там, където се бе срутила стената, бяха паднали трима червенокоси мъже. Хари хвана ръката на Хърмаяни, докато те залитаха и се препъваха в камъни и дърво.
— Не… не… не… — пищеше някой — Не, Фред, НЕ-Е-Е-Е-Е-Е!!!
Пърси разтърсваше брат си, а Рон бе коленичил зад тях. Очите на Фред се взираха без да виждат… призракът на последната му усмивка все още бе застинал на лицето му…
Глава тридесет и втора
МОГЪЩАТА ПРЪЧКА
Светът като че ли свърши, а защо битката не спря, защо замъкът не се потопи в тих ужас, защо всеки боец не се предаде? Съзнанието на Хари беше необуздано, бушувайки, неспособно да приеме истината, защото Фред Уизли НЕ МОЖЕШЕ да бъде мъртъв, доказателството за всички негови мисли трябваше да лежи…
Тогава някакво тяло падна в дупката, направена в стената на замъка и проклятия се понесоха към тях през тъмнината, удряйки стената зад главите им.
— Залегнете!! — изкрещя Хари, когато нови проклятия бяха изпратени — той и Рон бяха сграбчили Хърмаяни и я бяха повалили на земята, но Пърси беше легнал върху трупа на Фред, защитавайки го от прклятията и когато Хари изкрещя:
— Пърси, идвай, трябва да отстъпим! — Пърси поклати глава. — Пърси! — Хари видя сълзи, стичащи се на струйки по мръсотията по лицето на Рон, когато той сграбчи раменете на Пърси и ги дръпна, но Пърси не помръдна. — Пърси, не можеш да направиш нищо за него! Ние трябва да…
Хърмаяни извика и Хари се обърна, без да има нужда да пита защо. Чудовищен паяк с големината на малка кола се опитваше да се покачи през дупката на стената. Един от потомците на Арагог се присъединяваше към битката.
Рон и Хари викнаха в един глас — техните магии удариха чудовището, което бе запратено назад, неговите крака потрепериха ужасяващо и то изчезна в тъмнината.
— То води приятели! — викна той, поглеждайки през дупката, която проклятията бяха направили. Още грамадни паяци се изкачваха по стената на замъка, освободени от Забранената гора, в която смъртожадните бяха проникнали. Хари изстрелваше Зашеметителни проклятия срещу тях и събори водача върху останалите; те се затъркаляха обратно по стената и изчезнаха от поглед. Тогава нови проклятия се понесоха към Хари и минаха само на сантиметри над главата му, но той усети силата им.
— Да се махаме СЕГА!
Хари бутна напред Рон и Хърмаяни и се наведе, за да хване трупа на Фред под мишница. Пърси, осъзнавайки какво какво иска да направи Хари, спря да се притиска в тялото и помогна — наведени ниско, за да позволят на проклятията да минават над тях, те издърпаха тялото на Фред на безопасно място.
— Тук! — каза Хари и те поставиха тялото в една ниша, където по-рано бе стояла някаква броня. Хари не можеше да понесе да гледа Фред и секунда по-дълго отколкото му се налагаше и когато се увери, че тялото беше добре скрито, той забърза след Рон и Хърмаяни. Малфой и Гойл бяха изчезнали, но накрая на коридора, който сега беше пълен с прах, паднала мазилка и стъкла, той видя много хора, тичайки напред- назад, дали приятели или врагове, той не би могъл да каже. Завивайки зад ъгъла, Пърси изрева като ранен бик:
— РУКУУД!!! — и се понесе към висок мъж, който преследваше няколко ученици.
— Хари, тук! — извика Хърмаяни.
Тя бе издърпала Рон зад един гоблен. Изглежда, че те се бореха, в един налудничав миг Хари помисли, че пак се прегръщат и тогава той осъзна, че Хърмаяни се опитва да задържи Рон, да го спре да тръгне след Пърси.
— Чуй ме… ЧУЙ МЕ, РОН!
— Искам да помогна… Искам да убивам смъртожадни!… — Лицето му беше изкривено и оцапано с прах и сажди, той се тресеше от мъка и ярост.
— Рон, ние сме единствените, които можем да го спрем! Моля те… Рон… ние се нуждаем от змията, трябва да убием змията! — задъхваше се Хърмаяни.
Но Хари знаеше как се чувства Рон — преследването на друг Хоркрукс не би могло да донесе удовлетворение като това от отмъщението. Той също искаше да се бие, да ги накаже, хората, които убиха Фред, и искаше да намери другите Уизли, и над всичко, да бъде сигурен, да бъде достатъчно сигурен, че Джини не е… но той не можеше да допусне тази идея да се заформи в съзнанието му…
— Ще се бием! — каза Хърмаяни. — Ние трябва да достигнем змията. Но нека не забравяме какво трябва да п-правим! Ние сме единствените, които можем да сложим край на това!
Тя също плачеше и докато говореше, избърса лицето си със скъсания си, изгорен ръкав, но пое няколко големи глътки въздух и идвайки на себе си и все още прилагайки здрав захват върху Рон, тя се обърна към Хари.
— Ти трябва да разбереш къде е Волдемор, защото змията ще е с него, нали? Направи го Хари… проникни в него!
Защо ли стана толкова лесно? Защото неговия белег гореше от часове, желаейки да му покаже мислите на Волдемор? Той затвори очи при нейната команда и изведнъж пищенето и ударите, и всички неприятни звуци на борбата се заглушаваха, докато се отдалечиха, като че ли той беше далеч, далеч от тях…
Той стоеше по средата на пуста, но странно позната стая с тапети по стените. Всички прозорци бяха заковани, освен един. Звуците от щурма на замъка бяха заглушени и отдалечени. Единственият откован прозорец показваше експлозии от светлина там, където беше замъкът, но вътре в стаята беше тъмно, само една газена лампа хвърляше малко светлина.
Той въртеше пръчката между пръстите си, гледайки я, а мислите му бяха в стаята в замъка, тайната стая, която единствено той бе намерил… Той беше сигурен, че момчето няма да намери диадемата… макар че марионетката на Дъмбълдор беше стигнала по-далече, отколкото той някога бе очаквал… прекалено далече…
— Господарю!… — каза глас, дрезгав и отчаян. Той се обърна — това беше Луциус Малфой, стоящ в най-тъмния ъгъл, дрипав и все още носещ белега на наказанието, което бе получил, след последното
