Снейп сякаш се взираше през мъгла от болка и думите на Дъмбълдор явно отнемаха дълго време да достигнат до него.
— Какво… какво имате предвид?
— Ти знаеш как и защо тя е умряла. Постарай се да направиш така, че това да не е било напразно. Помогни ми да защитя сина на Лили.
— Той не се нуждае от защита. Тъмният Лорд го няма…
— Тъмният Лорд ще се завърне и Хари Потър ще бъде в ужасна опасност, когато това стане.
Последва дълга пауза и бавно Снейп възвърна контрола над себе си, овладявайки дишането си. Най- накрая той каза:
— Много добре. Много добре. Но никога… никога не казвайте за това, Дъмбълдор! Това трябва да си остане между нас! Закълнете се! Не мога да понеса… особено сина на Потър… Искам думата ви!
— Думата ми, Сивиръс, че никога няма да разкрия най-доброто у теб? — въздъхна Дъмбълдор, гледайки отгоре лицето на Снейп, изпълнено с жестока мъка. — Щом настояваш…
Кабинетът се разтопи, но се възвърна моментално. Снейп крачеше напред-назад пред Дъмбълдор.
— … посредствен, арогантен като баща си, целенасочен нарушител на правилата, наслаждаващ се на новооткритата си известност, нахален и търсещ внимание…
— Виждаш това, което очакваш да видиш, Сивиръс!… — каза Дъмбълдор, без да вдига очите си от един брой на „Трансфигурацията днес“. — Други учители ми докладват, че момчето е скромно, симпатично и умерено талантливо. Лично аз го намирам за приятно дете — Дъмбълдор обърна страницата и добави, без да поглежда нагоре. — Ще хвърляш по едно око на Куиръл, нали?
Водовъртеж от цветове и сега всичко се бе стъмнило, а Снейп и Дъмбълдор стояха на малко разстояние сред входната зала, докато последните групички от Коледния бал минаваха покрай тях на път за леглата.
— Е? — промърмори Дъмбълдор.
— Знакът на Каркаров също е започнал да потъмнява. Обзела го е паника, страхува се от разплата; знаете колко голяма помощ оказа на Министерството след падането на Тъмния Лорд — Снейп погледна странично профила с крив нос на Дъмбълдор. — Каркаров смята да избяга, ако знакът започне да го изгаря.
— Така ли смята? — рече Дъмбълдор меко, докато Фльор Делакор и Роджър Дейвис дойдоха, хилейки се, откъм поляните. — А ти изкушаваш ли се да се присъединиш към него?
— Не! — каза Снейп и черните му очи следяха отдалечаващите се фигури на Фльор и Роджър. — Не съм такъв страхливец.
— Не! — съгласи се Дъмбълдор. — Ти си далеч по-смел човек от Игор Каркаров. Знаеш ли, понякога си мисля, че твърде рано разпределяме учениците по домовете…
Той се отдалечи, оставяйки Снейп с вид на поразен…
И сега Хари стоеше в директорския кабинет още веднъж. Беше посред нощ и Дъмбълдор бе увиснал странично в стола зад бюрото, подобен на трон, явно в полусъзнание. Дясната му ръка бе провесена свободно, почерняла и обгорена. Снейп мърмореше заклинания, насочил пръчката си към ранената китка, докато с лявата си ръка изсипваше чаша, пълна с гъста златиста течност, в гърлото на Дъмбълдор. След миг-два клепачите на Дъмбълдор потрепнаха и се отвориха.
— Защо — каза Снейп, без предисловие, — защо сте сложил този пръстен на ръката си?! Той носи заклинание, със сигурност сте осъзнавал това. Защо изобщо го докоснахте?
Пръстенът на Марволо Гаунт лежеше на бюрото пред Дъмбълдор. Той беше пукнат; мечът на Грифиндор лежеше до него.
Дъмбълдор направи физиономия.
— Аз… бях глупак. Болезнено изкушен…
— Изкушен от какво?
Дъмбълдор не отговори.
— Чудо е, че сте успял да се върнете тук! — Снейп звучеше разярен. — Този пръстен носеше проклятие с изключителна мощ и да го удържим е всичко, на което можем да се надяваме; пленил съм проклятието в рамките на една ръка за момента…
Дъмбълдор вдигна своята почерняла, безполезна ръка и я разгледа с изражението на човек, на когото му показват интересен куриоз.
— Справи се много добре, Сивиръс. Колко време мислиш, че имам?
Тонът на Дъмбълдор беше разговорен; все едно бе попитал за прогнозата за времето. Снейп се поколеба и после каза:
— Не мога да кажа. Може би година. Нищо не може да задържи такова заклинание завинаги. В крайна сметка то ще се разпростре, това е вид проклятие, което се засилва с времето.
Дъмбълдор се усмихна. Новината, че му остава по-малко от година живот изглежда съвсем малко или дори изобщо не го притесняваше.
— Късметлия съм, невероятен късметлия, че те имам, Сивиръс.
— Ако само ме бяхте призовали малко по-рано, може би щях да мога да направя повече, да откупя по- дълго време за вас! — яростно каза Снейп. Той погледна към счупения пръстен и меча. — Мислехте ли, че като счупите пръстена ще разрушите проклятието?
— Нещо такова… не бях на себе си, без съмнение… — рече Дъмбълдор. С усилие той се изправи на стола си. — Е, наистина, това прави нещата много по-еднопосочни.
Снейп изглеждаше напълно объркан. Дъмбълдор се усмихна.
— Имам предвид плана, който Лорд Волдемор ми е скроил. Плана му да накара бедното момче на Малфой да ме убие.
Снейп седеше в стола, който Хари така често беше заемал, срещу бюрото на Дъмбълдор. Хари можеше да познае, че му се иска да добави още нещо по темата за поразената ръка на Дъмбълдор, но другият я беше вдигнал в любезен отказ да обсъжда въпроса по-нататък. Намръщен, Снейп каза:
— Тъмният Лорд не очаква Драко да успее. Това е само наказание за грешките на Луциус напоследък. Бавно мъчение за родителите на Драко, докато те го гледат как се проваля да плати за неуспехите им.
— Накратко, на момчето е била произнесена смъртна присъда, точно както със сигурност и на мен! — рече Дъмбълдор. — Така, бих помислил, че естественият продължител на тази задача, щом Драко се провали, ще си ти?
Последва кратка пауза.
— Това ми се струва, че е планът на Тъмния Лорд.
— Лорд Волдемор предвижда момент в близкото бъдеще, когато няма да се нуждае от шпионин в „Хогуортс“?
— Той вярва, че училището скоро ще бъде в ръцете му, да.
— И ако то наистина падне в ръцете му — каза Дъмбълдор, почти все едно говори за страничен въпрос, — имам твоята дума, че ще направиш всичко в своята власт да защитиш учениците на „Хогуортс“?
Снейп кимна сковано.
— Добре. Сега. Твой пръв приоритет ще бъде да откриеш какво е намислил Драко. Един уплашен юноша е опасност за другите, както и за себе си. Предложи му помощ и напътствие, той би трябвало да приеме, харесва те…
— … доста по-малко, откакто баща му изпадна в немилост. Драко вини мен, смята, че съм узурпирал позицията на Луциус.
— И все пак, опитай. Притеснявам се по-малко за себе си, отколкото за случайни жертви на плановете, каквито и да са те, които хрумнат на това момче. В крайна сметка, разбира се, има само едно нещо, което
