Почувства как сърцето му бие диво в гърдите. Колко странно, че в своя ужас от смъртта, то туптеше още по-силно, храбро отстоявайки живота му. Но все пак то трябваше да спре, при това скоро. Ударите му бяха преброени. За колко ли щеше да има време, докато Хари се изправя и крачи през замъка за последен път, а после навън из поляните и в гората?
Ужас се изля над момчето, както лежеше на пода, с този погребален барабан, блъскащ вътре в него. Щеше ли да бъде болезнено да умре? Всички тези пъти, когато бе смятал, че това ще му се случи, и се бе спасявал, никога действително не бе обмислял самото нещо: Волята му за живот винаги се бе оказвала толкова по-силна от страха пред смъртта. И все пак, сега дори не му хрумваше да се опита да се измъкне, да избяга от Волдемор. Време беше да се свърши, знаеше го, и всичко, което оставаше да се направи още, беше самото нещо: умирането.
Ако само можеше да бе умрял през онази лятна нощ, когато напусна „Привит Драйв“ номер четири за последен път, когато благородната пръчка с перо от феникс го беше спасила! Ако само можеше да бе умрял като Хедуиг, така бързо, че дори нямаше да разбере, че се е случило! Или ако само се бе хвърлил пред някоя пръчка да спаси някого, когото обичаше… Сега завиждаше дори на смъртта на родителите си. Тази хладнокръвна разходка до неговото собствено унищожение щеше да изисква различен вид смелост. Почувства пръстите си да потреперват леко и направи усилие да ги контролира, макар никой да не можеше да го види; всички портрети по стените бяха празни.
Бавно, много бавно седна, и докато го направи, се почувства по-жив и по-осъзнаващ своето живо тяло, отколкото някога преди. Защо никога не бе оценявал какво чудо беше той, мозък, нерви и пулсиращо сърце? Всичко щеше да бъде погубено… Или поне той нямаше да бъде повече там. Дъхът му се забави и стана дълбок, устата и гърлото му бяха пресъхнали, а така също и очите му.
Предателството на Дъмбълдор беше почти нищо. Разбира се, че е имало по-голям план; Хари просто е бил твърде наивен, за да го забележи, осъзнаваше го сега. Никога не бе поставял под въпрос това свое предположение: че Дъмбълдор го иска жив. Сега разбираше, че продължителността на живота му винаги е била предопределена от това колко време ще отнеме да се премахнат всички Хоркрукси. Дъмбълдор беше прехвърлил делото по тяхното унищожаване на него и той послушно бе продължил да откъсва връзките, придържащи не само Волдемор, но и него самия, към живота! Колко чисто, колко елегантно, да не се пропиляват повече животи, а да се даде опасната задача на момчето, което вече е било белязано за заколение и чиято смърт не би била бедствие, а само още един удар срещу Волдемор!
И Дъмбълдор е ЗНАЕЛ, че Хари няма да се отметне, че ще продължи напред до края, макар това да беше неговият край, защото си бе направил труда да го опознае, нали? Дъмбълдор знаеше, както и Волдемор знаеше, че Хари няма да остави никого другиго да умре заради него сега, когато беше открил, че е в неговата власт да го предотврати. Образите на Фред, Лупин и Тонкс, проснати мъртви насред Голямата зала, се завърнаха насила пред очите му и за момент едва бе способен да диша: Смъртта бе нетърпелива…
Но Дъмбълдор го бе надценил. Той се бе провалил: Змията беше оцеляла. Един хоркрукс щеше да продължи да свързва Волдемор със земята, дори след като Хари бъде убит. Вярно, това щеше да означава по-лесна задача за другите. Чудеше се кой ли щеше да го извърши… Рон и Хърмаяни щяха да знаят какво трябва да се направи, разбира се… Това ще да е била причината Дъмбълдор да иска от него да се довери на още двама… така че ако изпълни истинската си съдба предсрочно, те да могат да продължат…
Като дъжд по студен прозорец, тези мисли ситнеха върху твърдата повърхност на необратимата истина, която беше, че той трябваше да умре. Аз трябва да умра. Трябва да се свърши.
Рон и Хърмаяни изглеждаха на огромно разстояние от него, като в отдалечена страна; почувства се все едно се бе отделил от тях преди много време. Нямаше да има никакви думи за довиждане и никакви обяснения, беше уверен в това решение. Това бе пътуване, което те не можеха да поемат заедно и опитите, които щяха да направят да го спрат, щяха да пропилеят ценно време. Погледна надолу към очукания златен часовник, който бе получил за седемнайстия си рожден ден. Почти половината от предоставения от Волдемор един час, за да се предаде, беше изминала. Изправи се. Сърцето подскачаше към ребрата му като отчаяна птичка. Може би знаеше, че му остава още малко време, може би беше решено да осъществи ударите за един човешки живот преди краят да дойде. Не погледна назад, затваряйки вратата на кабинета след себе си.
Замъкът беше празен. Почувства се призрачно блуждаещ из него, съвсем сам, като че вече беше умрял. Хората от портретите все още липсваха между техните рамки; цялото място беше мистериозно застинало, все едно всичката му останала кръв се бе стекла в Голямата зала, където загиналите и опечалените се бяха струпали.
Хари извади мантията-невидимка и се покри с нея, докато се спускаше между етажите; най-сетне слизайки по мраморното стълбище във входната зала. Може би някаква малка част от него се надяваше да бъде забелязан, да бъде видян, да бъде спрян, но мантията беше, както винаги, непроницаема, съвършена, и той лесно достигна вратите на главния вход.
Тогава Невил почти се сблъска с него. Невил беше само единият от двамата, внасящи нечие тяло от поляните. Хари погледна надолу и усети още един тъп удар в стомаха си: Колин Крийви, макар непълнолетен, трябва да се бе промъкнал обратно, точно както бяха направили Малфой, Краб и Гойл. Изглеждаше съвсем мъничък в смъртта си.
— Знаеш ли какво? Мога и сам да го нося, Невил! — рече Оливър Ууд, прехвърли Колин през рамо, подобно на пожарникар, и го отнесе в Голямата зала.
Невил се облегна на касата на вратата за момент и избърса чело с опакото на ръката си. Приличаше на старец. После се отдалечи отново в мрака да търси още тела.
Хари погледна за последен път назад към входа на Голямата зала. Хора се разхождаха наоколо, опитвайки да се утешават взаимно, пиеха, коленичейки до мъртвите, но не можеше да различи никой от тези, които обичаше — ни следа от Хърмаяни, Рон, Джини, или някой от другите членове на семейство Уизли, нито от Луна. Почувства, че би дал всичкото си оставащо време само да ги зърне за един последен миг; но пък тогава щеше ли някога да има силата да отдръпне поглед? Май беше по-добре така.
Той продължи надолу по стълбите и после навън в мрака. Беше почти четири сутринта и в мъртвешката си застиналост поляните изглеждаха все едно затаили дъх в очакване да видят дали той ще може да направи, каквото трябва.
Хари се приближи до Невил, който се навеждаше над още едно тяло.
— Невил…
— Бога ми, Хари, почти ми докара сърдечен удар!
Хари беше смъкнал мантията: Идеята му беше хрумнала изневиделица, породена от желанието да бъде напълно сигурен.
— Накъде си тръгнал, сам? — попита Невил с подозрение.
— Всичко е част от плана — каза Хари. — Има нещо, което трябва да свърша. Слушай… Невил…
— Хари! — Невил изглеждаше внезапно уплашен. — Хари, нали не смяташ да се предадеш?
— Не — излъга Хари с лекота. — Разбира се, че не… става дума за нещо друго. Но може да съм невидим за известно време. Нали знаеш змията на Волдемор, Невил? Има една огромна змия… Нарича я Наджини…
— Чувал съм, да… Какво за нея?
— Тя трябва да бъде убита! Рон и Хърмаяни знаят това, но просто, в случай че те…
Ужасът от тази възможност го задуши за момент, правейки невъзможно да продължи да говори. Но се стегна и бързо се съвзе отново. Това беше решаващо, трябваше да бъде като Дъмбълдор, да запази хладна мисълта си, да подсигури резервните варианти, които другите ще могат да довършат. Дъмбълдор беше умрял, знаейки, че трима души все още знаят за хоркруксите; сега Невил щеше да заеме мястото на Хари. Тайната щеше да продължи да има трима приносители.
— Просто, в случай че те… са заети… и ти се удаде възможност…
— Да убия змията?
— Да убиеш змията! — повтори Хари.
— Добре, Хари. Ти си… добре, нали?
— Добре съм. Благодаря, Невил.
Но Невил го стисна за китката, докато Хари понечваше да тръгне.
