Хари.
— Привет — каза познат глас, докато Хари излизаше от палатката отново и видя Тонкс и Лупин най- отпред на опашката. Тя беше руса, специално за събитието. — Артър ни каза, че ти си този с къдравата коса. Съжаляваме за вчера… — добави тя шепнейки, докато Хари ги водеше по пътеката между столчетата. — Министерството е много анти-върколашки настроено в момента и си помислихме, че присъствието ни може да ви създаде проблеми.
— Да, няма проблем, разбирам. — отговори Хари, говорейки повече на Лупин, отколкото на Тонкс. Лупин му отвърна с бърза усмивка, но докато се обръщаха, Хари видя лицето на Лупин отново да приема странен вид. Не можеше да го разбере, но нямаше време да се задържа на това: Хагрид причиняваше огромно количество разруха. Разбирайки грешно упътването на Фред, се беше настанил не на уголеменото с магия и допълнително заздравеното място сложено в страни на последния ред, а на пет столчета, които сега по-скоро приличаха на голяма купчина златни кибритени клечки.
Докато Господин Уизли поправяше щетите, а Хагрид се извиняваше на висок глас на всеки който го слушаше, Хари забърза към входа, където видя Рон да говори с изключително ексцентрично изглеждащ човек. Малко кривоглед, с бяла коса, дълга до раменете, на вид като захарен памук, той носеше шапка, чийто пискюл се люлееше пред очите му и мантия във воднисто синьо и яйчено жълто. Странен символ, приличащ на триъгълно око, блестеше, окачено на златна верига на врата му.
— Ксенофилиус Лъвгуд — каза той протягайки ръката си към Хари — Двамата с дъщеря ми живеем зад хълма, затова добрите Уизли ни поканиха. Но мисля, че вие познавате моята Луна? — добави той обръщайки се към Рон.
— Да. — отговори Рон — Тя не е ли с вас?
— Тя се забави в тази очарователна малка градинка, за да поздрави гномчетата, те са толкова много! Много малко магьосници могат да осъзнаят колко можем да научим от тези хитри малки гномчета… или както е правилно да ги наричаме „Гернумбли гарденси“.
— Нашите пък знаят много и отлични псувни! — каза Рон. — Но мисля, че по-скоро Фред и Джордж са ги научили на тях.
Той отведе група вълшебници в палатката, докато Луна бързаше към тях.
— Здравей, Хари! — Поздрави тя.
— Ъъъ… казвам се Барни. — Каза Хари смутено.
— О! И името ли си си сменил? — Отговори Луна весело.
— Как разбра?!…
— О, просто изражението ти.
Също като баща си и Луна носеше ярки жълти дрехи, които беше съчетала с голям слънчоглед в косата й. Веднъж след като си свикнал с яркостта на всичко това, основният ефект беше доста приятен. Поне нямаше клатушкащи се репички по ушите.
Ксенофилиус, който се беше впуснал в разговор с някакъв познат, беше пропуснал диалога на Хари и Луна. Сбогувайки се с магьосника, той се обърна към дъщеря си, която показа пръста си и му се похвали:
— Татко виж, един гном ме ухапа!
— Колко прекрасно! Слюнката на гнома е изключително полезна! — отговори господин Лъвгуд, като хвана и разгледа внимателно ухапания пръст на Луна и кървавите следи около раничката. — Луна, скъпа, ако днес почувстваш изблик на талант,… например спешна нужда да пееш опера или да рецитираш нещо на езерянски… не я потискай! Може би си получила дар от „гернумбли“-тата!
Рон, който мина покрай тях в обратната посока, издаде шумно пръхтене.
— Рон може и да се смее… — каза Луна спокойно, докато Хари водеше нея и Ксенофилиус до местата им — но баща ми е правил много проучвания върху магията на „гернумбли“-тата.
— Наистина ли? — каза Хари, който отдавна беше решил да не предизвиква Луна относно личните разбирания на баща й. — Сигурна ли си, че не искаш да слагаш нищо върху раната все пак?
— О, няма проблем. — Отговори Луна, смучейки пръста си със замечтано изражение, докато гледаше Хари отгоре надолу. — Изглеждаш умен. Казах на татко, че повечето хора сигурно ще носят официални мантии, но той вярва, че е задължително да носиш слънчеви цветове на сватба, за късмет, сещаш се.
Тя тръгна след баща си, а в същото време Рон се появи отново, заедно със стара вещица, сграбчила ръката му. Заостреният й нос, червенината около очите и и пухкавата й розова шапка й придаваха вид на злонамерено настроено фламинго.
— … и косата ти е прекалено дълга, Роналд, за момент помислих, че си Джиневра. Брада на Мерилин, какво носи Ксенофлиус? Изглежда като омлет. А ти пък кой си? — изръмжа тя на Хари.
— О, да. Лельо Мюриъл, това е нашият братовчед Барни.
— Още един ли Уизли? Развъждате се като гноми. Хари Потър не е ли тук? Надявах се да го срещна. Мислех си, че ви е приятел, Роналд, или просто си се хвалел?
— Не… той… не можа да дойде…
— Хмм. Съчини си оправданието, нали? Не е чак толкова глупав, колкото изглежда на снимките във вестника значи. Току що обясних на булката как ще е най-добре да носи тиарата ми — извика тя на Хари. — Правена е от таласъми и е семейна ценност от векове. Тя е красиво момиче, но все пак — французойка. Така, така, намери ми добро място, Роналд, аз съм на сто и седем и не трябва да стоя на крака прекалено дълго.
Рон хвърли многозначителен поглед на Хари, докато отминаваше, а после не се появи известно време; когато отново се видяха на входа, Хари вече беше показал на още дузина гости къде са местата им. Палатката вече беше почти пълна и за първи път, отвън нямаше опашка.
— Мюриъл е егати кошмара! — оплака се Рон, изтривайки чело с ръкава си. — Преди идваше всяка Коледа, но след това, слава Богу, се обиди, защото Фред и Джордж сложиха торна бомбичка под стола й на вечеря. Татко винаги е казвал, че тя ще ги отпише от завещанието си… все едно им пука, те ще излязат най-богатите от цялото семейство, както е тръгнало… Леле-е! — добави той, примигвайки бързо, докато Хърмаяни бързаше към тях — Изглеждаш прекрасно!
— Винаги с тон на изненада! — каза Хърмаяни и се усмихна. Беше облечена с падаща свободно, люлякова рокля и обувки с високи токчета, които много й отиваха; косата й беше пригладена и лъскава. — Твоята пра-леля Мюриъл май не е съгласна с теб, току-що я срещнах горе, докато даваше съвети на Фльор за тиарата. Тя каза „О, скъпа, това ли е детето на мъгълите?“, а след това „… лоша стойка и кльощави глезени“.
— Не го приемай лично, тя е груба с всички! — отговори й Рон.
— Говорите си за Мюриъл, а? — попита Джордж, излизайки за пореден път от палатката заедно с Фред. — Току-що ми каза, че ушите ми са „несиметрични“. Ама че дърт прилеп! Искаше ми се старият чичо Билиъс да беше още с нас; той беше голям образ на сватби.
— Не беше ли той този, който беше видял Смъртта и беше умрял 24 часа по-късно? — Попита Хърмаяни.
— Ами да, той стана малко странен към края… — призна Джордж.
— Но преди да изкука беше душата на купона. — каза Фред. — Изпиваше цяла бутилка Огнено уиски, после изтичваше на дансинга, вдигаше мантията си и започваше да вади букети цветя от гъ…
— Да, звучи наистина като голям чаровник. — каза Хърмаяни, докато Хари се смееше гръмогласно.
— Незнайно защо, никога не се ожени — добави Рон.
— Трудно е да се разбере защо, нали?… — каза Хърмаяни.
Смяха се толкова много, че никой не забеляза закъснелия тъмнокос младеж с голям извит нос и дебели черни вежди, докато той не подаде поканата си на Рон, който гледаше Хърмаяни — Изглеждаш прекрасно! …
— Виктор! — изписка тя и изпусна малката си мънистена чантичка, която издаде внушителен трясък, непривичен на размера й. Докато тя се мъчеше, изчервявайки се, да я вдигне, каза: Не знаех, че ще… Боже мой… приятно ми е да… как си?
Ушите на Рон отново бяха станали ярко червени. След като хвърли поглед на поканата на Крум, сякаш не вярваше и на дума от нея, той каза много по-силно: А ти как се озова тук?
— Фльор ме покани… — каза Крум учуден.
