— Батилда Багшот? — каза Хари — авторката на „История на магията“?
— Да — каза Доуж хващайки се за въпроса на Хари като за спасително въже.
— Много надарен историк и добра приятелка на Дъмбълдор.
— Малко изкуфяла напоследък, както чух! — каза весело Мюриъл.
— Ако е вярно, това е още по-непочтено от страна на Скийтър! — каза Доуж — и не бива да вярваме на това, което каже Батилда.
— О, има начини човек да си върне паметта и съм сигурна, че Рита ги знае всичките. — каза Мюриъл — но дори Батилда да е пълен кукувичарник, то съм сигурна, че тя има стари снимки, може би дори писма. Тя познава Дъмбълдорови от години… Било е добро пътуване до Годрикс Холоу!
Хари, който тъкмо отпи глътка бирен шейк, го изплю. Доуж го потупа го гърба и Хари се изкашля, гледайки Мюриъл с насълзени очи. След като имаше контрол над гласа си, той попита:
— Батилда Багшот живее в Годрикс Холоу?!…
— О, да. Тя винаги е живяла там. Дъмбълдорови се преместиха там, след като вкараха баща им Пърсивал в затвора и тя им беше съседка.
— Дъмбълдорови са живели в Годрикс Холоу?!
— Да, Бари, това казах — отвърна Мюриъл.
Хари се почуства изпит, празен. Нито един път през тези шест години Дъмбълдор не беше казвал на Хари, че и двамата са живели в Годрикс Холоу и са загубили любими хора там. Защо? Дали Джеймс и Лили са погребани близо до Кендра и Ариана? Дали Дъмбълдор е посещавал гробовете им? И той никога не е казвал на Хари… никога не му е казвал… И защо беше толкова важно, Хари не можа да си го обясни. Сега той си помисли, че това е равносилно на лъжа да не му каже, че и двамата са живели там и са имали преживявания в миналото… Хари гледаше напред, без да забелязва какво става около него и не забеляза когато Хърмаяни се появи, докато не седна на стола до него.
— Определено не мога да танцувам повече… — изпъшка тя и като събу едната си обувка, разтърка крака си. — Рон отиде да потърси още няколко бирени шейка. Малко е странно. Видях Виктор да си тръгва от мястото, където е бащата на Луна. Изглежда, че двамата спореха. — тя понижи гласа си като го погледна — Хари добре ли си?
Хари не знаеше откъде да започне, но сега това нямаше значение — нещо голямо и сребърно се приземи на дансинга. Грациозен и блестящ рис стоеше по средата на дансинга, а учудените хора го гледаха. Тогава устата на Патронуса се отвори и той заговори със силния и дълбок глас на Кингсли Шакълболт:
„МИНИСТЕРСТВОТО ПАДНА. СКРИМДЖЪР Е МЪРТЪВ. ТЕ ИДВАТ НАСАМ“
Глава девета
УБЕЖИЩЕТО
Всичко изглеждаше като в мъгла. Хари и Хърмаяни скочиха на крака и извадиха пръчките си. Много малко хора осъзнаваха, че в момента става нещо необичайно; глави се извръщаха все още съм изчезналия внезапно сребърен рис. Тишина се разстла отвън, студени вълни се носеха от мястото където се беше приземил Патронусът. После някой изкрещя.
Хари и Хърмаяни се спуснаха към паникьосаната тълпа. Гостите тичаха във всички посоки; много от тях се магипортираха; защитните заклинания около „Хралупата“ бяха разбити.
— Рон? — изпищя Хърмаяни. — Рон, къде си?
Докато си проправяха път до дансинга, Хари забеляза хора с мантии и маски, които се появиха сред тълпата; след това видя Лупин и Тонкс с вдигнати пръчки и чу, че и двамата извикаха „ПРОТЕГО“, вик, който се чу като ехо от всички посоки.
— Рон! Рон! — викаше го Хърмаяни, почти разплакана, докато тя и Хари се прикриваха сред ужасените гости. Хари улови ръката й, за да й покаже, че не са разделени, когато рязка светлина профуча над главите им, дали защитна магия или нещо застрашително — не знаеше…
И после се появи Рон. Улови свободната ръка на Хърмаяни и Хари усети, как при нейното обръщане звук и светлина угаснаха; тъмнината се притисна към него; всичко, което чувстваше, беше ръката на Хърмаяни, която стискаше през пространството и времето; далече от „Хралупата“, далеч от смаляващите се смъртожадни, далеч, може би и от самия Волдемор…
— Къде сме? — попита гласът на Рон.
Хари отвори очи. За момент си помисли, че въпреки всичко не са напуснали сватбата. Изглеждаха все още обградени от хора.
— „Тотенхъм Корт Роуд“ — изпъшка Хърмаяни. — Вървете, просто вървете, трябва да намерим място, където да се преоблечем.
Хари направи каквото каза. Те ту вървяха, ту тичаха нагоре по широка тъмна улица пълна със среднощни купонджии и верига от затворени магазини, звездите блещукаха над тях. Двуетажен автобус изтрополи наблизо и група кръчмарски пияндета ги изгледа многозначително, докато минаваха: Хари и Рон все още носеха мантии.
— Хърмаяни, нямаме нищо, с което да се преоблечем!… — обърна се Рон към нея, когато млада жена избухна в хриплив кикот като го гледаше.
— Защо не провериш дали мантията-невидимка е у мен? — каза Хари вътрешно проклинайки собствената си глупост. — Цялата минала година я мъкнех с мен, а…
— Няма проблем, имам и мантията, имам и дрехи за двама ви. — каза Хърмаяни. — Просто се опитвайте да се държите естествено, докато… а, това ще свърши работа.
Тя ги задърпа надолу към другата част на улицата, после към някакъв заслон на някаква тъмна алея.
— Когато каза, че имаш мантия-невидимка и дрехи… — каза Хари, мръщейки се срещу момичето, което не носеше нищо освен малка, украсена с мъниста чантичка, в която сега тършуваше.
— Да, да, те са тук. — отвърна Хърмаяни и пред напълно удивените физиономии на Хари и Рон, тя извади чифт джинси, суичъри, някакви изоставени чорапи и накрая сребриста мантия-невидимка.
— Как по дяволите??…
— Неоткриваема разтягаща магия. — обясни Хърмаяни. — Трудничка е, но мисля, че я направих добре. Както и да е, взела съм всичко необходимо тук! — тя разтърси лекичко крехката чантичка и се чу звук, сякаш товар от няколко тежки предмета подскочиха вътре. — О, по дяволите, това трябва да са книгите! — каза тя взирайки се вътре. — А аз ги оставих на купчина… ох, добре… Хари, добре ще е да вземеш мантията- невидимка, Рон побързай с преобличането.
— Кога успя да направиш всичко това?! — попита Хари, докато Рон събличаше мантията си.
— Казах ти още в „Хралупата“, опаковах всичко необходимо за, сещаш се, в случай, че трябва да се махнем бързо. Опаковах ти раницата тази сутрин, Хари, след като се преоблече и го сложих тук… имах предчувствие…
— Ти си невероятна, ти си… — каза Рон, подавайки й смачканата на топка мантия.
— Благодаря ти! — отвърна Хърмаяни с мъничка усмивка, докато прибираше мантията в чантичката си. — Моля те, Хари, слагай мантията!
Хари наметна мантията си на раменете си и покри главата си, изчезвайки от поглед. Чак сега бе започнал да разбира какво става.
— Ами другите… всички на сватбата…
— Не можем да се тревожим за тях сега. — прошепна Хърмаяни. — Ти си този, който преследват, Хари и ще поставим другите в много по-голяма опасност, ако се върнем там!
— Тя е права! — каза Рон, който изглежда знаеше, че Хари е готов да спори, дори без да вижда лицето му. — Повечето от Ордена бяха там, те ще се погрижат за всички.
Хари кимна, после си спомни, че те не могат да го видят и каза:
— Да…
Но после се спомни за Джини и някакъв киселинен мехур се появи в стомаха му.
— Хайде, мисля, че трябва да продължаваме да вървим! — каза Хармаяни.
Те се върнаха от другата страна на улицата, а после и на главния път, където от другата страна на пътя група мъже пееха, пресичайки пътя.
— Само да попитам, защо пък точно „Тотенхъм Корт Роуд“? — попита Рон Хърмаяни.
