— Нямам идея, просто ми изникна в главата, но мисля, че сме в безопасност в света на мъгълите, едва ли очакват да бъдем тук…
— Истина е. — кимна Рон, оглеждайки се наоколо. — Но не се ли чувстваш малко… незащитена?
— Къде другаде можехме да идем? — попита Хърмаяни, раболепничейки, когато мъжете от другата страна на улицата започнаха да подсвикват към нея. — Не можем да си вземем стаи в „Продънения котел“ нали? И площад „Гримолд“ не става, ако Снейп може да влезе там… Предполагам можем да опитаме в къщата на родителите ми, въпреки, че сигурно вече са проверили там… Ох, иска ми се тия да млъкнат!
— Всичко наред ли е, миличка? — провикна се най-пияният от мъжете от другия тротоар. — Искаш ли питие? Пресечи уличката и ела да си вземеш една халба!
— Хайде да седнем някъде? — каза бързо Хърмаяни, когато Рон отвори уста да извика на другия през улицата. — Виж, тук става!
Беше малко и занемарено денонощно кафене. На всяка от масите лежеше по един фенер, но беше почти празно. Хари се промъкна първи под навеса и Рон се настани до него срещу Хърмаяни, която бе седнала сгръб към входа не особено щастлива. Тя поглеждаше през рамото си толкова често, все едно че имаше тикове. На Хари не му харесваше да стои неподвижен; докато вървяха, той имаше чувството, че имат цел. Под мантията се чувстваше как последните признаци на многоликовата отвара го напускаха, ръцете му си връщаха нормалната дължина и форма. Той извади очилата си от джоба си и си ги сложи отново.
След минута-две Рон се обади:
— Знаеш, че не сме много далеч от „Продънения котел“ нали, той е само на една пресечка разстояние…
— Рон, не можем! — отвърна моментално Хърмаяни.
— Не да останем там, а да разберем какво е станало!
— Знаем какво е станало! Волдемор е сложил ръка върху Министерството, какво повече трябва да знаем?
— Добре, добре, беше просто идея!
Отново настана дразнеща тишина. Дъвченето на сервитьорката беше изнервящо и Хармаяни бързо поръча два пъти капучино; докато Хари беше невидим би било странно да поръча и за него. Двойка яки работници влязоха в кафето и се настаниха на съседната маса. Хърмаяни сниши гласа си до шепот.
— Аз предлагам да намерим някакво тихо място в околността и да се магипортираме някъде в града. Веднъж да се настаним там, можем да изпратим съобщение на Ордена.
— В такъв случай можеш ли да правиш говорещ Патронус? — попита Рон.
— Опитвала съм и мисля, че мога… — каза Хърмаяни.
— Е, колкото колкото по-дълго не ги тревожим толкова по-добре, макар че вече може и да са арестувани. Господи, това кафе е отвратително! — обади се Рон след една глътка от пенливото сивкаво кафе. Сервитьорката го чу; стрелна Рон с гаден поглед, докато отиваше да взима поръчката на другите клиенти. По-големият от двамата работници, който беше рус и доста огромен, сега когато Хари го погледна, я отпрати с махване на ръка. Тя го погледна втренчено, обидена.
— Да тръгваме тогава, не ми се пие тоя боклук! — каза Рон. — Хърмаяни, имаш ли мъгълски пари да платим за… това?
— Да, взех си всичките спестявания преди да дойда в „Хралупата“. А на бас, че са точно на дъното! — въздъхна момичето тършувайки из чантичката си.
Двамата работници направиха еднакви движения и Хари несъзнателно ги изимитира. И тримата извадиха пръчки!… Секунда по-късно Рон, осъзнавайки какво става, се пресегна през масата и бутна Хърмаяни встрани. Проклятията на смъртожадните се удариха в стената, където до преди малко беше главата на Рон и я разбиха. Хари, все още невидим, извика:
— ВЦЕПЕНИ СЕ!
Грамадният русокос смъртожаден беше ударен право в лицето от лъч червена светлина — той се свлече назад в безсъзнание. Приятелят му, неспособен да съобрази кой е запратил заклинанието, запрати друго по Рон. Светещи черни въжета изхвърчаха от пръчката му и се увиха около Рон; сервитьорката изпищя и хукна към вратата. Хари запрати ново зашеметяващо проклятие към смъртожадния с разкривеното лице, който бе завързал Рон, но заклинанието го пропусна и рикошира в прозореца, улучвайки сервитьорката, която се свлече на земята до вратата.
— ЕКСПУЛСО! — изрева смъртожадният и масата, зад която стоеше Хари се взриви. Силата на експлозията го отхвърли назад и той усети, как изпуска пръчката си както, че и мантията се свлича от него.
— ПЕТРИФИКУС ТОТАЛУС! — изпищя Хърмаяни някъде отстрани и смъртожадният падна назад като статуя, с тъп звук на пода върху парчетата от счупен порцелан, маси и разляно кафе. Хармаяни изпълзя изпод стола си, изтърсвайки стъклата и пепелта от пепелника от косата си, треперейки силно.
— Д-ДИФИНДО! — каза тя насочвайки пръчката си към Рон, той извика от болка, когато тя разкъса джинсите на коленете му и остави дълбоко прорязване по тях. — Ох, съжалявам Рон, ръката ми трепери! ДИФИНДО!
Въжетата паднаха, Рон се изправи на крака разтърсвайки ръцете си, за да възвърне чувствителността си в тях. Хари вдигна пръчката си и и тръгна по развалините до мястото, където огромният рус смъртожаден се бе проснал.
— Трябваше да го позная, беше там в нощта на убийството на Дъмбълдор! — каза той. Той преобърна с крак тъмнокосия смъртожаден; очите на мъжа се местеха бързо между Хари, Рон и Хърмаяни.
— Това е Долохов! — обади се Рон. — Познах го от старите плакати на издирваните. Мисля, че този големия е Дорфин Роул.
— Няма значение как се казват! — каза Хърмаяни леко истерично. — Как ни намериха?! Какво смятаха да направят?
Някак си нейната паника прочисти ума на Хари.
— Заключи вратата! — каза й той. — Рон, загаси лампите!
Той свали поглед към парализирания Долохов, мислейки бързо когато ключалката изщрака, Рон използва Загасителя, за да потопи кафенето в тъмнина. Хари можеше да чуе гласа на мъжете, които подвикваха на Хърмаяни по-рано, сега да правят същото и с друго момиче от разстояние.
— И какво ще правим с тях? — прошепна Рон на Хари в тъмнината, а после още по-тихо. — Да ги убием? Те ще ни убият! Щяха да го направят преди малко!
Хърмаяни потръпна и отстъпи крачка назад. Хари поклати глава.
— Трябва само да изтрием спомените им — каза Хари. — Така е по-добре, аз ще прикрия следите. Ако ги убием, ще бъде очевидно, че сме били тук.
— Ти си шефът! — каза Рон звучейки дълбоко облекчен. — Но никога не съм правил магия за поправяне на спомени.
— Нито пък аз — отвърна Хърмаяни. — Но знам на теория.
Тя си пое дълбоко въздух опитвайки се да се успокои после насочи пръчката си към челото на Долохов и каза:
— ОБЛИВИАТЕ!
Очите на Долохов веднага станаха нефокусирани и замечтани.
— Брилянтно! — каза Хари, потупвайки я по гърба. — Погрижи се за другия и за сервитьорката, докато ние с Рон почистваме.
— Да почистваме?!… — възкликна Рон оглеждайки почти унищоженото кафене. — Че защо?
— Не мислиш ли, че ще се запитат какво е станало, когато се събудят и се намерят на място, което изглежда току що бомбардирано?
— Да бе, вярно…
Рон се бореше няколко секунди, преди да извади пръчката си от джоба.
— Не е чудно, че не мога да я извадя! Хърмаяни, взела си старите ми джинси, те са ми тесни!
— Да бе, съжалявам! — изсъска Хърмаяни и след като издърпа сервитьорката далече от светлината на прозорците, Хари я чу да си мърмори предложения към Рон, къде може си напъха пръчката…
Когато най-сетне кафенето беше върнато в нормалното си състояние, те преместиха смъртожадните на масата им и ги оставиха така, че да се подпират един на друг.
