— Но… как са ни намерили? — попита Хърмаяни, местейки поглед от единия мъж към другия. — Откъде са знаели къде сме?!
Тя се обърна към Хари.
— Ти… ти вече нямаш „следа“ към Министерството нали, Хари?
— Не може! — каза Рон. — „Следата“ се прекъсва, когато стане на седемнайсет, такъв е магьосническият закон, той вече е възрастен.
— Ами ако е възможно, — каза Хърмаяни. — Смъртожадните да са намерили начин да я продължат и след седемнайсет годишна възраст?
— Но Хари не е бил близо до смъртожаден в изминалите двайсет и четири часа! Кой трябва да е продължил „следата“?
Хармаяни не отговори. Хари се почуства замърсен и покварен: дали смъртожадните наистина го бяха намерили по този начин?
— Ако не мога да използвам магия и вие не можете да използвате магия близо до мен, не и без да издаваме местоположението си… — започна той.
— Няма да се разделяме! — твърдо заяви Хърмаяни.
— Трябва ни безопасно място да се укрием. — обади се Рон. — Дай ни мъничко време да измислим нещо!
— Площад „Гримолд“ 12 — каза Хари.
Другите двама зяпнаха.
— Не бъди глупав, Хари, Снейп може да влезе там!
— Бащата на Рон каза, че там са сложили нещо, което да го държи настрани… и дори да не проработи… — той прекъсна Хърмаяни, която бе понечила да спори. — какво от това? Кълна се, че няма нищо по-хубаво от това да се срещна със Снейп!
— Но…
— Хармаяни, къде другаде да отидем? Това е най-доброто, което имаме! Снейп все пак е само един смъртожаден. Ако все още имам тази „следа“ върху себе си, ще имаме голяма компания от тях където и да идем!
Тя не можеше да спори, дори да искаше. Докато тя отключваше вратата на кафенето, Рон щракна със Загасителя за да върне осветлението. После, след броене на Хари до три, те запратиха проклятия по тримата и преди сервитьорката или някой от смъртожадните да се размърда, Хари, Рон и Хърмаяни се обърнаха и се магипортираха мигновено в сгъстяващата се тъмнина.
Секунда по-късно Хари вдиша с пълни гърди и отвори очи: сега стояха по средата на малък занемарен площад. Високи, разнебитени къщи ги заобикаляха отвсякъде. Номер дванайсет беше видим за тях защото им бе казано за съществуването му от Дъмбълдор, Пазителя на тайната и те се втурнаха към нея, проверявайки на всеки няколко крачки дали не са следени, или наблюдавани. Изкачиха каменните стълби и Хари блъсна вратата вратата с вдигната пръчка. Чу се щракане на метал, дрънчене на вериги и вратата се отвори със скърцане; бързо прекрачиха прага.
Когато Хари затвори вратата след тях, старомодната газова лампа светна, хвърляйки мъждукаща светлина по дължината на вестибюла. Изглеждаше точно, както Хари го помнеше: зловещо, цялото в паяжини, очертанията на къщата: главите на домашните духчета хвърляха чудати сенки на стълбището. Дълга черна завеса скриваше портрета на майката на Сириус. Единственото нещо, което липсваше беше огромният тролски крак-поставка за чадъри, който лежеше отстрани и Тонкс всеки път се спъваше в него.
— Мисля, че някой е идвал тук. — прошепна Хърмаяни, гледайки право пред себе си.
— Може да е станало и след напускането на Ордена… — измърмори Рон.
— Е, и къде е защитата, които са сложили против Снейп? — попита Хари.
— Може би те се активират само, ако той се покаже? — предположи Рон.
Те стояха един до друг на изтривалката, с гръб към вратата, страхувайки се да продължат навътре в къщата.
— Е, не можем да останем тук вечно. — каза Хари и направи крачка напред.
— Сивиръс Снейп? — прошепна изведнъж гласът на… Лудоокия Муди от тъмнината, карайки тримата да подскочат от ужас.
— Ние не сме Снейп! — отвърна с дрезглав глас Хари, преди нещо да профучи покрай него като студен въздух и езикът му да се свие от само себе си, правейки говора му невъзможен. Преди да има време да почувства устата си, езикът му отново върна нормалното си състояние. Другите двама изглежда бяха преживяли същото неприятно усещане. Рон издаваше сподавени звуци, а Хърмаяни пелтечеше.
— Това сигурно е било проклятието на Муди за залепване на езика — за Снейп.
Хари предпазливо направи една крачка напред. Нещо се промени в сенките на стената отпред, но преди някой от тях да успее да каже дори една дума, право от килима се появи фигура — висока, с цвят на прах, ужасяваща. Хармаяни изпищя, а също и г-жа Блек, завесите й се дръпнаха, сивата фигура се носеше към тях по-бързо и по-бързо, дългата й до талията коса и брада се развяваха зад нея, хлътналото й лице, мършаво, с празни очни кухини — ужасно позната, отвратително променена, вдигна ръката си, сочейки Хари.
— Не! — изкрещя Хари и си помисли да вдигне пръчката си за да спре настъпващия срещу него. — Не! Не бяхме ние! Не ние те убихме!
На думата „убихме“ фигурата експлодира в облак от прах. Кашляйки, с насълзени очи Хари се огледа, за да види Хърмаяни наведена към пода с ръце на главата си и Рон, треперещ от главата до петите, като я потупа тромаво по рамото, каза:
— Всичко е н-н-наред… няма г-г-го…
Прахолякът се завъртя около Хари като мъгла, поглъщайки газената лампа, а г-жа Блек продължаваше да крещи:
— МЪТНОРОДИ! МРЪСОТИЯ, ПОЗОР ЗА ЧИСТОКРЪВНИТЕ, СРАМ ЗА ПОЗОР ЗА КЪЩАТА НА ДЕДИТЕ МИ…
— Я МЛЪКВАЙ! — изрева Хари насочвайки пръчката си към нея и с избухване на червени искри завесите се дръпнаха отново заглушавайки я.
— Това… това беше… — изхленчи Хърмаяни докато Рон й помагаше да се изправи на крака.
— Да… — каза Хари. — но не беше наистина той, нали? Просто нещо, което да изплаши Снейп.
Дали работеше, се чудеше Хари, или вече Снейп беше взривил по същия начин ужасяващата фигура толкова небрежно, колкото бе убил истинския Дъмбълдор? Нервите му бяха изпънати, той погледна другите двама в коридора, почти очакващ още някой ужас да се покаже, но нищо не помръдна, освен някаква мишка, притичваща по близките дъски на пода.
— Преди да продължим напред, мисля че ще е добре да проверим. — прошепна Хърмаяни вдигайки ръката си и казвайки. — ХОМЕНУМ РИВЕЛИО!
Нищо не стана.
— Ей, много се уплашихме. — каза Рон любезно. — И какво трябваше да стане?
— Направих каквото трябваше! — каза Хармаяни малко сърдито. — Това е заклинание за откриване на човешко присъствие, и тук няма никой освен нас!
— … и този прахоляк. — каза Рон, взирайки се в мястото на килима откъдето се бе появила мъртвата фигура.
— Хайде да продължаваме! — предложи Хармаяни с уплашен поглед, отправен към същото място, и побърза да мине по скърцащите стълби към дневната на първия етаж.
Хармаяни махна с пръчката си да запали няколко стари газови лампи, после, потрепервайки леко от течението в стаята, се настани на дивана, увивайки плътно ръцете около себе си. Рон прекоси стаята и отиде до прозореца, помръдвайки леко тежките кадифени завеси настрана.
— Не виждам никого навън — съобщи той. — И ако се замислиш, ако Хари все още има „следа“, те щяха да ни проследят. Знам, че не могат да влязат в къщата, но… какво има Хари?
Хари беше извикал от болка: белегът му му беше запарил силно, когато нещо проблясна в ума му като ослепителна светлина във вода. Видя голяма сянка и почуства силна ярост, която определено не беше негова, да минава през тялото му, много силна и кратка, като електрически удар.
