— Какво видя? — попита Рон пристъпвайки към Хари. — Да не би да го видя у нас?…
— Не, просто се почувства ядосан… той е наистина бесен…
— Но това може да е в „Хралупата“! — каза Рон високо. — Къде другаде? Нищо ли не видя? Проклинаше ли някого?
— Не, не, просто се почуства ядосан… не мога да кажа…
Хари се почуства обезпокоен, объркан, а Хърмаяни изобщо не помогна, когато каза с изплашен глас:
— Белегът ти, отново? Но какво става?! Мислех си, че вашата връзка беше прекъсната!
— Беше, за малко… — измърмори Хари, все още усещаше болка в белега, което му пречеше да се концентрира. — Аз… аз мисля, че се отваря всеки път когато той изгуби контрол над себе си, ето как става…
— Но тогава ТИ трябва да затвориш съзнанието си! — каза Хармаяни рязко — Хари, Дъмбълдор не би искал да използваш връзката, той искаше да я прекратиш, ето защо ти трябваше да научиш Оклумантика! Иначе Волдемор може да внедри фалшиви видения в ума ти, нали помниш…
— Да, спомням си, благодаря! — отвърна със стиснати зъби Хари. Не беше нужно тя да му напомня, че Волдемор беше използвал същата тази връзка между тях да го вкара в капана си, нито че това беше довело до смъртта на Сириус. Щеше му се да не им беше казал какво бе почувствал и видял. Това правеше Волдемор по-опасен, като че ли беше непосредствено близо до прозореца на стаята, а болката в белега му не отслабваше и той се бореше, сякаш се мъчеше да не се разболее.
Той обърна гръб на Рон и Хърмаяни, преструвайки се, че проучва старото родословно дърво-гоблен на рода Блек. Тогава Хармаяни изпищя: Хари се обърна вдигайки пръчката си, за да види сребърен Патронус, реещ се през прозореца и приземявайки се на пода пред тях, където се превърна в невестулка и проговори с гласа на бащата на Рон:
— СЕМЕЙСТВОТО Е ДОБРЕ, НЕ ОТГОВАРЯЙТЕ, НАБЛЮДАВАНИ СМЕ!
Патронусът се разтопи. Рон издаде някъкв звук между скимтене и стон и се отпусна на дивана. Хармаяни го последва, хващайки ръката му.
— Всички са добре, всички са добре! — прошепна тя и Рон се изсмя и я прегърна.
— Хари, — започна той над рамото на Хармаяни. — Аз…
— Няма проблем — каза Хари отвращавайки се от болката в главата си. — Това е твоето семейство, естествено, че ще си притеснен. И аз бих се чувствал по същия начин — той си помисли за Джини. — Аз СЕ чувствам по същия начин.
Болката в белега му стигаше връхната си точка, сякаш бяха отново в градината на „Хралупата“. Едва чу как Хърмаяни казва:
— Не искам да стоя сама. Можем да използваме спални чували — нося и можем да се настаним тук тази вечер?
Чу как Рон се съгласи. Хари не можеше повече да се бори с болката. Трябваше някак да се предаде.
— Банята!… — измърмори той и напусна стаята по колкото може по-бързо без да тича.
Той едва успя: заключвайки вратата след себе си с треперещи ръце хвана пулсиращата си глава и падна на пода, в екплозия от агония; почувства страшна ярост, която не му беше присъща, да обгръща душата му. Видя дълга стая, осветена от факли и грамадния рус смъртожаден на пода, крещейки и гърчейки се, а слаба фигура стоеше над него с вдигната пръчка, когато сякаш Хари проговори с висок, студен, безмилостен глас:
— Още Роул, или да приключвам и да те оставя за храна на Наджини? Лорд Волдемор не е сигурен, че ще прости този път… Вие ме повикахте отново, за да ми кажете само, че Хари Потър е избягал? Драко, дай на Роул да вкуси още веднъж от нашия гняв. Направи го, или ще усетиш яростта ми върху себе си!
Някакво дърво изпращя в огъня. Пламъците се издигнаха, светлината им освети ужасено, изострено бяло лице — с чувството, че изплува от дълбока вода, Хари си пое дълбоко въздух и отвори очи. Беше се излегнал на студения черен мраморен под, носът му беше на няколко инча от сребърната змийска опашка, която поддържаше огромната вана. Стана. Мрачното, вкаменено лице на Малфой застина пред очите му. Хари се почувства отвратен от току-що видяното, от начина по който Волдемор се отнасяше с Драко.
Чу се похлопване по вратата и Хари скочи, когато гласът на Хармаяни прозвуча отвън.
— Хари искаш ли си четката за зъби? Тя е тук!
— Д-да, добре, благодаря! — каза той, опитвайки се да говори небрежно, когато стана да я пусне вътре.
Глава десета
РАЗКАЗЪТ НА КРИЙЧЪР
Хари се събуди рано на следващата сутрин, омотан в спалния чувал на пода на гостната. Късче небе се процеждаше през тежките завеси. Беше чисто и ясно морско синьо, някъде между нощта и изгрева и всичко беше тихо, с изключение на бавното, дълбоко дишане на Рон и Хърмаяни. Хари се загледа в тъмните сенки, които телата им хвърляха на пода до него. В пристъп на галантност Рон беше предложил Хърмаяни да спи на възглавниците от дивана и затова нейният силует се открояваше над неговия. Ръката й беше на пода, а пръстите й — на инч от тези на Рон. Хари се зачуди, дали бяха заспали хванати за ръка. Тази мисъл го накара да се почувства странно самотен.
Той се загледа нагоре към сенчестия таван и обгърнатия с паяжини полилей. Преди по-малко от двадесет и четири часа беше стоял на слънце на входа на палатката, за да насочва гостите на сватбата към местата им. Сега това му изглеждаше отдалечено на цял живот разстояние. Какво щеше да стане сега?… Той лежеше на пода и мислеше за Хоркруксите, за плашещата мисия, която му бе възложил Дъмбълдор. Дъмбълдор…
Мъката, която го владееше след смъртта на Дъмбълдор, сега бе по-различна. Обвиненията, които чу от Мюриъл по време на сватбата, се бяха загнездили в мозъка му като болестотворни микроби, които отравяха спомените му за магьосника, който бе негов идол. Възможно ли бе Дъмбълдор да е позволил тези неща да се случат? Нима бе като Дърсли, склонен да проявява небрежност и агресия, докато това не се отразяваше пряко върху него? Нима бе възможно да е обърнал гръб на сестра си, която е била скрита и затворена?
Хари се замисли за Годрикс Холоу, за гробовете, които Дъмбълдор никога не бе споменавал. Замисли се за тайнствените предмети, оставени без обяснение в завещанието на Дъмбълдор и негодуванието му сякаш се промъкна от мрака. Защо Дъмбълдор не му бе казал? Защо не му беше обяснил? Изобщо, било ли го е грижа Дъмбълдор за Хари? Или Хари не беше нищо повече от инструмент, шлифован и наточен, но не и доверен, или надежден?…
Хари не можеше да си само да си лежи ей така, без нещо по-добро за компания от горчивите мисли. В отчаянието си, за да прави нещо за разнообразие, той се измъкна от спалния чувал, взе пръчката си и се измъкна от стаята. На стълбищната площадка прошепна „ЛУМОС“ и се заизкачва по стълбите под светлината на пръчката.
На втората площадка беше стаята, в която той и Рон бяха спали последния път, когато бяха тук. Той погледна в нея. Вратата на гардероба стоеше отворена и завивките на леглата бяха отметнати. Хари си спомни за преобърнатия тролски крак долу. Някой бе претърсвал къщата след напускането на Ордена. Снейп? Или може би Мъндънгъс, който бе отмъкнал доста вещи от къщата и преди и след смъртта на Сириус. Хари се загледа в портрета, в който понякога бе Финиъс Нигелус Блек, пра-пра-прадядото на Сириус, но той бе празен и на него имаше само парче мръсен параван. Финиъс Нигелус явно прекарваше нощта в директорския кабинет на „Хогуортс“.
Хари продължи да се изкачва по стълбите, докато стигна най-горната площадка, на която имаше само две врати. Тази пред него имаше табелка с името на Сириус. Хари никога преди не беше влизал в спалнята на кръстника си. Той отвори вратата, като държеше високо пръчката, за да разпръсне светлината възможно най-далеч. Стаята бе просторна и явно някога е била много красива. Имаше голямо легло, с издялана дървена лицева табла, висок прозорец, закрит от дълги кадифени завеси и полилей, плътно покрит с прах, с остатъци от свещи, все още стоящи в гнездата си и проточили се, плътни восъчни ивици. Фин слой прах покриваше портретите на стените и таблата на леглото. Паяжини се бяха проточили между полилея и тавана, а в големия дървен гардероб, когато Хари влезе в стаята, дочу цвърченето на обезпокоени
