мишки.
Тийнейджърът Сириус бе облепил стените с толкова много постери и картини, че можеше да се види съвсем малко от сребърно-сивата коприна на стените. Хари можеше само да предполага, че родителите на Сириус не бяха успели да премахнат Постоянно-залепващото заклинание, което ги държеше на стените, защото бе сигурен, че не биха оценили подобаващо интересите на по-големия си син към подобен тип декорация. Сириус явно бе отишъл доста далеч в усилието си да дразни родителите си. На стените имаше няколко големи знамена на Грифиндор, в избелели червени и златни цветове, сякаш само за да подчертаят различието му от останалите членове на това слидеринско семейство. Имаше много снимки на мъгълски мотоциклети, а също така и (Хари се възхити на куража на Сириус) няколко плаката на облечени в бикини мъгълски момичета. Хари можеше да каже, че са мъгълки, защото те си стояха съвсем неподвижни на плакатите, избледнелите усмивки и блестящите очи бяха замръзнали на хартията. Това бе в ярък контраст с единствената магьосническа снимка, висяща на стената, на която стояха четирима ученици от Хогуортс, хванати за ръка и смеещи се към камерата.
С щастлива въздишка Хари разпозна баща си, рошавата му черна коса стърчеше на врата му, също като на Хари и също като Хари носеше очила. До него беше Сириус, небрежно красив, леко арогантното му лице изглеждаше много по-младо и щастливо, отколкото Хари някога го бе виждал приживе. От дясната страна на Сириус стоеше Петигрю, по-нисък с повече от глава, закръглен и с воднисти очи, поруменял от удоволствие, задето е бил включен в тази най-печена банда, на най-уважаваните бунтари — Джеймс и Сириус. Отляво на Джеймс беше Лупин, който дори тогава изглеждаше малко раздърпан, но който също имаше същата физиономия на изненадано задоволство, че е включен, или може би, тъй като Хари знаеше истината, просто му се искаше да види тези неща в снимката? Опита се да я свали от стената, все пак сега тя му принадлежеше, след като Сириус му бе завещал всичко, но тя не помръдна. Сириус се беше погрижил да не позволи на родителите си да предекорират стаята му.
Хари огледа пода ноколо. Небето навън все повече просвеляваше. Лъч светлина разкри парчета хартия, книги и малки предмети разхвърляни по килима. Явно стаята на Сириус също беше претърсвана, въпреки че, съдържанието й очевидно беше оценено главно, ако не и напълно, като безполезно. Явно някои от книгите бяха тръскани толкова силно, че част от страниците и кориците им си правеха компания в безпорядък с боклуците на пода.
Хари се наведе, вдигна няколко парчета хартия и ги заразглежда. Едното беше част от старо издание на „История на магията“ от Батилда Багшот, а друго беше част от упътване за използване на мотоциклет. Третият лист беше писан на ръка и смачкан. Хари го заглади с ръка:
Скъпи Лап,
Благодаря ти, благодаря ти за подаръка на Хари за рожденния му ден. Оказа се най-любимият му. С една година по-голям и вече бръмчащ на детска метла, той изглеждаше толкова доволен от себе си. Изпращам ти и снимка, за да го видиш. Успя да се издигне само на около два фута над земята, но пък почти уби котката и потроши ужасната ваза, която Петуния ми изпрати за Коледа (не че се оплаквам). Разбира се, Джеймс сметна, че е много смешно и твърди, че Хари ще стане страхотен играч на куидич, но все пак трябваше да махнем всички украшения и не сваляме очи от него, когато се развихри.
Направихме много кротко чаено парти за рожденния му ден, бяхме дамо ние с Батилда, която винаги е толкова мила с нас и безумно обича Хари. Толкова съжалявам, че не можа да дойдеш, но Орденът е на първо място, пък и Хари не е толкова голям, че да разбере, че това е неговият рожден ден! Джеймс е малко изнервен, че е затворен тук, опитва се да го крие, но аз го виждам, пък и мантията невидимка е у Дъмбълдор, така че няма шанс да избяга за малко. Ако можеш да ни посетиш, това много ще го ободри. Опаш беше тук миналия уикенд. Изглеждаше подтиснат, но вероятно е заради семейство МакКинън. Плаках цяла вечер, когато чух новината.
Батилда се отбива почти всеки ден. Тя е очарователна стара дама, и винаги е пълна с най-невероятни истории за Дъмбълдор. Не съм сигурна, че той би останал доволен, ако научи! Не знам, на каква част от тях да вярвам, тъй като е крайно невероятно Дъмбълдор да…
Крайниците на Хари се вкочаниха. Той поседя на място, държейки чудотворното парче хартия в треперещите си пръсти, докато вътре в него една тиха експлозия разпрати едновременно радост и тъга по вените му. Хари се отпусна на леглото.
Прочете писмото отново, но не можа да извлече повече смисъл, отколкото при първото четене, затова се задоволи да се втренчи в почерка. Тя беше изписвала буквата „г“ по същия начин като него. Той затърси в писмото всяка една от тях и всяка една беше като приятелско помахване, зърнато иззад воал. Писмото бе невероятно съкровище, доказателство, че Лили Потър беше живяла, наистина живяла, че нейната топла ръка някога се беше движила по този пергамент, нанасяйки с мастило тези букви, тези думи, думи за него, Хари, нейният син.
Хари нетърпеливо избърса влагата от очите си, и прочете отново писмото, като този път се концентрира върху смисъла. Беше като да се вслушаш в наполовина забравен глас.
Имали са котка… вероятно беше изчезнала също като родителите му в Годрикс Холоу… или пък беше избягала, когато вече не беше имало кой да я храни… Сириус му беше купил най-първата му метла… Родителите му бяха познавали Батилда Багшот… Дъмбълдор ли ги беше запознал? Мантията невидимка все още е у Дъмбълдор… имаше нещо иронично в този факт…
Хари спря и се замисли над думита на майка си. Защо Дъмбълдор беше взел мантията невидимка на Джеймс? Хари смътно си спомни, че кръстикът му беше казал преди години: „Не ми трябва мантията, за да стана невидим“. Може би някой по-малко надарен член на Ордена беше имал нужда от помощта й и Дъмбълдор му я беше дал? Хари продължи да чете:
„Опаш беше тук“ — Петигрю, предателят, беше изглеждал „подтиснат“, така ли? Дали е бил наясно, че вижда живи Джеймс и Лили за последен път?
И накрая, отново Батилда, която разказвала невероятни истории за Дъмбълдор. „Изглежда невероятно, че Дъмбълдор може да…“
Че Дъмбълдор може какво?… Имаше толкова много неща, които изглеждаха невероятни за Дъмбълдор: че веднъж бе получил най-ниската оценка по трансфигурация, например, или че бе приложил заклинание на магаре, почти като Абърфорт…
Хари се изправи и заразглежда пода: може би остатъкът от писмото беше някъде наоколо. Той сграбчваше хартиите, като се отнасяше с тях по същия начин, както и първия, който беше претърсвал стаята. Отваряше чекмеджетата, изхвърляше книгите, качи се на стол за да прекара ръка по тавана на гардероба, и се завря под леглото и креслото.
Най-накрая забеляза нещо, което приличаше на разкъсано парче хартия, лежащо под чекмеджетата. След като го извади, се оказа, че е по-голяма част от снимката, за която Лили говореше в писмото си. Чернокосото бебе хвърчеше и изхвърчаше от снимката върху малка метла, като се заливаше от смях, а два крака, които трябва да бяха на Джеймс, го преследваха. Хари пъхна снимката в джоба си, заедно с писмото на Лили, и продължи да търси втората част.
След около още четвърт час обаче, беше принуден да заключи, че остатъкът от писмото на майка му беше изчезнал. Беше ли загубен през шестнайсетте години изминали от написването му, или беше отнесен от този, който беше претърсвал стаята? Хари прочете първата част отново, като този път търсеше следи, които да му подскажат, какво би направило втората страница толкова ценна? Неговата метла играчка едва ли представляваше интерес за Смъртожадните… Единственото потенциално интересно нещо, за което Хари можеше да се сети, беше информацията за Дъмбълдор. Изглежда невероятно, че Дъмбълдор може да… — какво?
— Хари? Хари? Хари!
— Тук съм! — извика той. — Какво има?
Чу се тропот от крака пред вратата и Хърмаяни влетя в стаята.
— Събудихме се и не знаехме къде си! — задъхано каза тя. След това се обърна и извика през рамо:
— Рон! Намерих го!
Ехото от раздразнения глас на Рон се дочу слабо няколко етажа по-долу.
