— Бил е търсач! — каза Хари.
— Какво? — разсеяно попита Хърмаяни. Тя все още беше задълбочена в изрезките за Волдемор. — Той седи в средата на първия ред, там където е търсачът…
— … няма значение — промърмори Хари, като разбра, че никой не го слуша.
Рон се беше смъкнал на колене и лакти и търсеше под гардероба. Хари огледа стаята за възможни тайни места и се приближи към бюрото. И тук някой беше претърсвал преди тях. Съдържанието на чекмеджетата бе преобърнато наскоро, прах бе разпръснат, но вътре нямаше нищо ценно. Стари пера, стари календари, с които някой се бе отнесъл доста грубо, наскоро счупена бутилка мастило, чието съдържание се бе разляло по предметите в чекмеджето.
— Има и по-лесен начин — каза Хърмаяни, когато Хари изтри намастилените си пръсти в джинсите. Тя вдигна пръчката си и каза:
— АКЦИО МЕДАЛЬОН!
Нищо не се случи. Рон, който който ровеше из гънките на избелелите завеси, се огледа разочарован.
— Това ли е? Значи не е тук?
— О, все още може да е тук, но да е скрит под контразаклинание! — каза Хърмаяни. — Сещаш се, заклинание, което да попречи да бъде призован по магически начин.
— Като заклинанието, което Волдемор беше поставил над каменния леген в пещерата — каза Хари, като си спомни как не успя да призове фалшивия медальон.
— А как тогава ще го намерим? — попита Рон.
— Ще претърсим на ръка — отговори Хърмаяни.
— Каква добра идея — отговори Рон, завъртя очи и продължи да проучва завесите.
Претърсиха всеки инч от стаята в следващия един час, но накрая се принудиха да приемат, че медальона не е в стаята.
Слънцето беше вече изгряло. Светлината ги заслепяваше, дори и през мръсните прозорци.
— Все пак може да е някъде в къщата — каза Хърмаяни с бодър глас, докато слизаха надолу.
Докато Хари и Рон изглеждаха обезкуражени, тя изглеждаше решително. — Независимо дали е успял да го унищожи или не, искал е да го запази скрит от Волдемор, нали? Спомнете си всички онези ужасни неща, от които се отървахме последния път, когато бяхме тук. Онзи часовник, който изстрелваше болтове по всеки, и онази стара мантия, която се опита да удуши Рон. Регулус може да ги е сложил, за да защитят медальона в скривалището му, въпреки че не го осъзнавахме…
Хари и Рон я погледнаха. Тя беше застинала с единия крак във въздуха, със застиналия поглед на някой, който току що е бил подложен на проклятието „Обливиате“. Дори очите и се бяха разфокусирали.
— … тогава!… — завърши тя с шепот.
— Какво не е наред? — попита Рон.
— Медальонът беше там!!
— Какво?! — в един глас попитаха Рон и Хари.
— В шкафа в гостната. Никой не успя да го отвори. И ние… ние…
Хари се почувства, сякаш тухла се спусна от гърдите към стомаха му. Спомни си. Дори подържа нещото, когато си го подаваха, и всеки се опитваше да го отвори. След това беше метнат в торбата с боклуци, заедно с музикалната кутия, която приспиваше всички и кутията за емфие с брадавичеста пудра…
— Крийчър отново отмъкна доста неща от нас! — каза Хари. Това беше единственият им шанс, единствената слаба надежда, която им оставаше и той щеше да се вкопчи в нея, до последния възможен момент. — Той има цял склад с неща в шкафа в кухнята! Хайде!!
Той хукна надолу по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж, а Рон и Хърмаяни тичаха след него. Вдигнаха такъв шум, че събудиха портрета на майката на Сириус, докато минаваха през предверието.
— Боклуци! Мътнородни! Отрепки! — разпищя се тя, когато те се втурнаха в кухнята и затръшнаха вратата зад себе си.
Хари претича през стаята, плъзна се по пода, спря пред шкафа на Крийчър и дръпна вратата. Там беше гнездото от мръсни, стари одеяла, в които домашният дух някога спеше, но те вече не бяха обсипани с дрънкулките, които Крийчър беше откраднал. Единственото останало нещо беше старо издание на „Природата на благородничеството: Генеалогия на магьосниците“. Отказвайки да повярва на очите си, Хари вдигна одеялата и ги разтръска. Изпадна мъртва мишка, която се разпадна, докато се търкаляше по пода. Рон изохка и се тръшна на кухненския стол. Хърмаяни затвори очи.
— Все още не сме свършили — каза Хари, надигна глас и извика: — Крийчър!
Чу се силно пукване и домашният дух, който Хари толкова неохотно беше наследил от Сириус, се появи от нищото пред студеното и празно огнище. Дребничък, с височина половин човешки ръст, бледата му кожа се стелеше на гънки, бяла коса никнеше от прилепоподобните му уши. Все още носеше мръсната калъфка, в която беше и първия път, когато се срещна с Хари, и презрителния поглед с който се поклони на Хари, показа че становището му по отношение смяната на господаря му, е претърпяло не по-голяма промяна от облеклото му.
— Господарю — изкряка Крийчър, с жабешкия си глас, и се поклони ниско, като същевременно си мърмореше — „пак е в къщата на господарката с кръвния предател Уизли и мътнород…“
— Забранявам ти да наричаш когото и да е „кръвен предател“ или „мътнород“! — изръмжа Хари. Той би смятал Крийчър, с неговия зурлоподобен нос и кървясали очи, за определно отблъскващ, дори и да не беше предал Сириус на Волдемор.
— Имам въпрос към теб! — каза Хари, а сърцето му биеше доста бързо, докато гледаше надолу към духчето — и ти заповядвам да ми кажеш истината. Ясно ли е?
— Да, господарю… — отговори Крийчър и отново се поклони ниско. Хари видя, че устните му мърдат беззвучно, без съмнение оформяйки обидите, които сега му беше забранено да изрече.
— Преди две години — започна Хари, а сърцето му вече блъскаше в ребрата — имаше голям златен медальон в гостната на горния етаж. Ние го изхвърлихме. Открадна ли го обратно?
За момент настъпи тишина, и Крийчър се изправи за да погледне Хари право в лицето. След това каза:
— Да.
— Къде е сега? — попита Хари тържествуващо, а Рон и Хърмаяни ликуваха.
Крийчър затвори очи, като че не можеше да понесе техните реакции на следващите му думи.
— Изчезна…
— Изчезна? — повтори Хари, а радостта се изпари. — Какво искаш да кажеш с това „изчезна“?
Духчето затрепери и започна да се олюлява.
— Крийчър! — свирепо каза Хари — заповядвам ти…
— Мъндънгъс Флечър! — изкряка духчето, с все още плътно затворени очи. — Мъндънгъс Флечър открадна всичко. Картините на мис Бела и мис Сиси, ръкавиците на господарката, орденът на Мерлин първа степен, чашата със семейния герб и… и…
Крийчър се задави. Хлътналите му гърди се повдигаха и спускаха учестено, след това очите му се отвориха и той завърши със смразяващ кръвта крясък:
— … и медальонът, медальонът на господаря Регулус. Крийчър се провали, Крийчър не изпълни заповедите!
Хари реагира инстинктивно. В момента, в който Крийчър се хвърли към ръжена, стоящ до решетката на огнището, Хари скочи към него и го повали. Писъкът на Хърмаяни се смеси с този на Крийчър, но Хари ги надвика и двамата:
— Крийчър, заповядвам ти да стоиш мирно!
Той усети как духчето замръзна и го пусна. Крийчър остана да лежи застинал на студения каменен под, а сълзите бликаха от хлътналите му очи.
— Хари, остави го да стане — прошепна Хърмаяни.
— Да бе, та да се цапардоса с ръжена ли? — изсумтя Хари и коленичи до духчето. — Няма да стане. Така… Крийчър, искам истината. От къде знаеш, че Мъндънгъс Флечър е откраднал медальона?
— Крийчър го видя! — изпъшка духчето, докато сълзите преливаха от носа в устата му, пълна с посивели