— Хубаво! Да му кажеш от мен, че е идиот!
— Хари, моля те, недей просто така да изчезваш, ужасно ни уплаши! И защо изобщо си се качил тук? — Тя огледа разпердушинената стая. — Какво правеше?
— Погледни само какво намерих!
Той извади писмото на майка си. Хърмаяни го взе и го прочете, докато Хари я наблюдаваше. Когато стигна до края на страницата тя го погледна.
— О, Хари…
— А виж също и това.
Той и подаде фотографията и Хърмаяни се усмихна на летящото на метлата-играчка бебе.
— Търсех останалата част от писмото — каза Хари — но не е тук.
Хърмаяни се огледа наоколо.
— Ти ли направи цялата тази бъркотия, или вече беше така, когато дойде?
— Някой е претърсвал преди мен — отговори Хари.
— Така си и помислих. Всяка стая, вкоято погледнах на идване, беше разхвърляна. Какво мислиш са търсили?
— Информация за Ордена, ако е бил Снейп.
— Човек би помислил, че той вече има каквото му е нужно. Все пак, той беше член на Ордена, нали така?
— Ами тогава — каза Хари, тъй като имаше желание да обсъди теорията си — какво ще кажеш за информацията за Дъмбълдор? Тази, от втората страница на писмото например. Тази Батилда, която майка ми споменава в писмото, знаеш ли коя е тя?
— Коя?
— Батилда Багшот, авторът на…
— … „История на магията“ — развълнувано допълни Хърмаяни. — Значи родителите ти са я познавали? Тя е била невероятна магьосница-историк.
— И все още е жива — каза Хари, — и живее в Годрикс Холоу. Мюриъл, лелята на Рон, говореше за нея на сватбата. Тя е познавала също и семейството на Дъмбълдор. Би било интересно да поговорим с нея, нали?
Имаше твърде много разбиране в усмивката, която му отправи Хърмаяни. Той взе писмото и снимката и ги пъхна заедно в кесията на врата си, за да не се налага да я погледне.
— Разбирам, защо искаш да говориш с нея за майка ти и татко ти, а и за Дъмбълдор — каза Хърмаяни. — Но това не би ни помогнало много в търсенето на Хоркруксите, нали?
Хари не отговори и тя продължи:
— Хари, знам, че наистина искаш да идеш в Годрикс Холоу, но ме е страх. Плаши ме това колко лесно ни откриха смъртожадните вчера. Това само ме кара още повече да смятам, че трябва да избягваме мястото, на което са погребани родителите ти, защото съм сигурна, че те ще те очакват там!
— Не е така — каза Хари, като все още избягваше да я погледне — Мюриъл каза някои неща за Дъмбълдор на сватбата. Искам да знам истината…
И той разказа на Хърмаяни всичко, което Мюриъл му беше казала. Когато свърши, Хърмаяни каза:
— Разбира се, виждам защо се разстройваш Хари…
— Не съм разстроен — излъга той. — Искам само да знам дали е истина или…
— Хари, наистина ли мислиш, че можеш да научиш истината от злобна старица като Мюриъл, или пък от Рита Скийтър? Как можеш да им вярваш? Та ти познаваше Дъмбълдор!
— Мислех, че го познавам… — промърмори той.
— Много добре знаеш, колко точно истина имаше във всичко, което Рита написа за теб! Доуж е прав, как можеш да оставяш такива хора да очернят спомените ти за Дъмбълдор?
Той погледна встрани, като се опитваше да запази огорчението, което изпитваше. Ето че пак се случваше: да трябва да избира в какво да повярва. Той искаше истината. Защо всички толкова настояваха да му я спестят?
— Да отидем в кухнята? — предложи Хърмаяни след малко. — Да си намерим нещичко за закуска…
Той се съгласи неохотно, и я последва на стълбищната площадка, като мина покрай втората врата. На нея имаше дълбоко издраскани знаци, под малък знак, който Хари преди това не беше забелязал в тъмното. Той слезе на първото стъпало, за да ги прочете. Това беше помпозен, малък знак, спретнато изписан на ръка. Беше нещо като нещата, които Пърси Уизли би сложил на вратата на спалнята си.
Хари бе обзет от вълнение, но в първия момент не можа да разбере защо. Той прочете табелката отново. Хърмаяни вече беше няколко стъпала пред него.
— Хърмаяни — каза той, и беше изненадан, че гласът му е толкова спокоен. — Ела тук.
— Какво има?
— Р. А. Б., мисля, че го открих!!
Чу се въздишка и Хърмаяни се втурна обратно по стълбите.
— В писмото на майка ти ли? Но аз не видях…
Хари поклати глава, и посочи към знака на Регулус. Тя го прочете и стисна ръката на Хари толкова силно, че той изпъшка.
— Братът на Сириус? — прошепна тя.
— Той е бил смъртожаден — каза Хари. — Сириус ми разказа за него, присъединил се е към тях още съвсем млад, а след това размислил и се опитал да напусне — и тогава те го убили.
— Пасва точно! — ахна Хърмаяни. — Ако е бил смъртожаден, е имал достъп до Волдемор и ако се е разочаровал, може би е поискал да победи Волдемор!
Тя пусна Хари, надвеси се над парапета и извика:
— Рон! РОН! Ела бързо тук!
Рон се появи задъхан, минута по-късно, пръчката му беше вече в ръката.
— Какво става? Ако са пак гигантски паяци, бих искал да закуся, преди да…
Той се смръщи към знака на вратата на Регулус, който Хърмаяни безмълвно му посочи.
— Какво? Това е бил братът на Сириус, нали? Регулус Арктурус… Регулус… Р. А. Б! Медальонът… нали не мислите, че…
— Хайде да проверим — каза Хари. После бутна вратата. Беше заключена. Хърмаяни насочи пръчката си към дръжката и каза:
— АЛОХОМОРА!
Чу се щракване и вратата се отвори. Те преминаха през прага заедно, като се озъртаха наоколо. Спалнята на Регулус бе малко по-малка от тази на Сириус, но и тя носеше белезите на бивше великолепие. Докато Сириус се беше стремил да изтъкне своята различност от останалите членове на семейството, Регулус се беше опитал да постигне обратното. Зеленото и сребърното на Слидерин бяха навсякъде, по драпериите на леглото, по стените и на прозорците. Гербът на Блек бе изрисуван над легглото, заедно с мотото: „TOUJOURS PUR“5. Под него имаше колекция от пожълтели изрезки от вестници, залепени така, че да направят колаж. Хърмаяни прекоси стаята и ги заразглежда.
— Всичките са за Волдемор — каза тя. — Регулус явно му е бил почитател, още преди да се присъедини към смъртожадните…
Малко облаче прах се вдигна от покривката на леглото, когато тя седна, за да прочете изрезките. Междувременно, Хари забеляза друга снимка: отбор по куидич от „Хогуортс“ се усмихваше и махаше от рамката. Той се приближи и видя змиите, извезани на гърдите им: Слидерин. Хари веднага разпозна Регулус, като момчето, което седеше в средата на първия ред. Имаше същата тъмна коса и леко високомерен поглед, като на брат си, въпреки че, беше по-малък, дребен и доста по-грозноват отколкото бе бил Сириус.
