— Значи е помислил грешно, така ли? — попита Рон. — Винаги съм казвал, че е побъркан. Блиянтен и така нататък, да, но луд. Да оставя на Хари стар снич — защо по дяволите му е?!
— Нямам никаква идея! — каза Хърмаяни. — когато Скримджър те накара да го вземеш, Хари, бях напълно сигурна, че нещо ще се случи!
— Да, ами… ДА! — каза Хари, пулсът му се ускори, когато взе снича между пръстите си. — Нямаше да опитвам прекалено настоятелно пред Скримджър, нали?
— Какво имаш предвид? — попита Хърмаяни.
— Сничът, който хванах през първия си куидичен мач? — каза Хари. — Не помните ли?!
Хърмаяни изглеждаше просто смаяна. Рон, задъхан местеше поглед от Хари към снича и обратно докато най-сетне не откри гласа си.
— НО… ТОГАВА ТИ ЕДВА НЕ ГО ГЛЪТНА!
— Точно така! — каза Хари и докато сърцето му биеше бързо, докосна устните си до снича.
Не се отвори. Горчиво разочарование бликна в него; той свали златния снич и тогава Хърмаяни извика:
— Надпис! Има нещо написано върху него, виж, бързо!!
Той почти изпусна снича от изненада и вълнение. Хърмаяни беше права. Гравирани върху гладката златна повърхност, където секунди по-рано нямаше нищо, се бяха появили пет думи написани с тънък, наклонен почерк, който Хари разпозна, че е на Дъмбълдор.
Тъкмо ги беше прочел когато думите изчезнаха внезапно.
— „Аз се отварям…“ какво ли трябва да значи това?
Хърмаяни и Рон поклатиха глави, гледайки безучастно.
— „Аз се отварям при затваряне“, „Аз се отварям при затваряне“
Но без значение, колко пъти повтаряха думите, с много различни варианти, не можаха да измислят повече значения от тях.
— И мечът! — каза Рон накрая, когато вече отхвърляха идеята, че предметите могат да помогнат за разгадаването на надписа на снича.
— Защо е искал Хари да притежава меча?
— И защо просто не ми е казал? — каза тихо Хари. — Аз бях там, той беше точно на стената в кабинета му през всичките ни разговори през година! Защо ако искаше да го притежавам не ми го даде тогава?
Той почуства докато мислеха, че седи в класната стая, пред въпрос върху който е учил, но мозъкът му работеше бавно и неотзивчиво. Имаше ли нещо, което бе пропуснал от дългите си разговори с Дъмбълдор миналата година? Как можеше да знае какво значеше всичко това? Дали Дъмбълдор е очаквал от него да го разбере?
— А колкото до книгата… — обади се Хърмаяни — „Разказите на поета Бийдъл“ — никога не съм чувала за тях!
— Никога не си чела „Разказите на поета Бийдъл“? — възкликна Рон невярващо. — Шегуваш се, нали?
— Не, съвсем не! — отвърна Хърмаяни изненадана. — Ти да не ги знаеш?
— Е, разбира се, че ги знам!
Хари вдигна поглед, забавлявайки се. Обстоятелството, че Рон е чел книга, която Хърмаяни не е, беше чудо невиждано. Рон изгледа смаяно изненаданите им физиономии.
— О-о, хайде де! Всички стари истории за деца се предполага, че са на Бийдъл, нали? „Изворът на справедливото щастие“… „Магьосникът и скачащото гърне“… „Бабити Рабити и нейния кудкудякащ дървен крак“…
— Моля?! — възкликна Хърмаяни, като се разкиска. — Как беше последното?
— О-о, я стига! — каза Рон, гледайки невярващо към Хари и Хармаяни. — Трябва да сте чували за Бабити Рабити…
— Рон, знаеш прекрасно, че Хари и аз сме израснали сред мъгъли! — каза Хърмаяни. — Не сме слушали такива истории, когато сме били малки, слушали сме „Снежанка и седемте джуджета“ и „Пепеляшка“…
— К’во е т’ва, нек’во заболяване?
— Значи това са детски приказки?! — попита Хърмаяни, навеждайки се над руните.
— Ами да! — каза Рон несигурно. — Имам предвид, това което чухте, всички тези стари приказки са написани от Бийдъл. Не знам как изглеждат в оригиналните си варианти.
— Но съм учудена защо Дъмбълдор си е помислил, че трябва да ги прочета?…
Нещо почна да пращи на долния етаж.
— Сигурно е Чарли, сега мама спи и чака да му порасне косата! — каза Рон нервно.
— Все тая, трябва да си лягаме — прошепна Хърмаяни. — Не искам да се успя за утре.
— Не искаме — съгласи се Рон. — Брутално тройно убийство от майката на младоженеца би могло да подейства подтискащо на сватбата. Аз ще загася светлината.
И той щракна със Загасителя, когато Хармаяни напусна стаята.
Глава осма
СВАТБАТА
В три часа следобед на следващия ден Хари, Рон, Фред и Джордж стояха пред огромния бял навес в овощната градина, в очакване на гостите на сватбата. Хари беше изпил доволно количество Многоликова отвара и в момента предствляваше двойник на червенокосо мъгълско момче от съседното село, Отъри Сейнт Качпол, от когото Фред беше откраднал няколко косъма, използвайки призоваваща магия. Планът беше да представят Хари като „Братовчеда Барни“, като се доверят на огромния брой членове на семейство Уизли да го прикриват.
И четиримата държаха по един план на местата на гостите, за да могат да насочват хората на правилните места. Тълпа сервитьори, облечени в бели мантии беше пристигнала преди един час, заедно с група музиканти със златни якета и всички тези магьосници в момента седяха съвсем наблизо, под едно дърво; Хари можеше да види и син дим от лула да извира от това място.
Зад Хари входът на палатката разкриваше много редове от златни столчета, поставени от двете страни на дълъг лилав килим. Подпорните стълбове бяха обвити с бели и златни цветя. Фред и Джордж бяха прикрепили огромна връзка златни балони, точно над мястото, където скоро Бил и Фльор щяха да станат съпруг и съпруга. Отвън пеперуди и пчелички се носеха плавно над тревата и живия плет. Хари се чувстваше доста неудобно, защото момчето, на което трябваше да се прави беше по-дебело от него и неговата мантия беше прилепнала по тялото му — беше му ужасно горещо и то в пълния блясък на летния ден.
— Когато аз се заженя — каза Фред, докато стягаше яката на собствената си мантия — няма да се притеснявам с всичкото това безсмислие. Всички вие можете да дойдете облечени както си искате, а аз ще направя на мама вцепеняващо проклятие, докато всичко свърши.
— Тя не се държа много зле тази сутрин, между другото… — каза Джордж. Плака малко, защото Пърси няма да дойде, но на кой му е притрябвал? О, по дяволите, ставайте… идват.
Ярко оцветени фигури започнаха да се появяват от нищото, една по една от границата на двора. След няколко минути вече имаше навалица, която започна да върви нагоре през градината, отивайки към палатката. Екзотични цветя и омагьосани птици се носеха на шапките на вещиците, а скъпоценни бижута проблязваха по яките на магьосниците; шумът от въодушевен говор ставаше все по-силен, заглушавайки бръмченето на пчелите, докато тълпата наближаваше навеса.
— Отлично, мисля че виждам няколко братовчедки-вийли. — каза Джордж, протягайки врата си, за да вижда по-добре. — Ще им е нужна помощ, за да свикнат с нашите английски обноски, ще се погрижа за тях.
— Не бързай толкова бе, бързак! — Отговори Фред, като профуча покрай групата вещици на средна възраст и щом наближи групичката, каза:
— Ето… „Permettez-moi да assister vous“ — на двойка красиви французойки, които се закикотиха и му позволиха да ги придружи вътре. Джордж беше оставен да се оправя с госпожите на средна възраст, а Рон се зае с отдавнашния колега на г-н Уизли — Пъркинс, докато почти глуха стара двойка беше задачата на
