— Седемнайсет, а? — възкликна Хагрид, докато приемаше огромна чаша с вино от Фред. — Шест години откакто се запозна’ме, Хари, помниш, нали?
— Смътно!… — каза Хари ухилвайки се. — Да не би ти да беше този, който разби входната врата на хижата, подари на Дъдли свинска опашка и ме осведоми, че съм магьосник?
— Бях забра’ил детайлите! — изкиска се той. — Добре ли сте, Рон, Хърмаяни?
— Да, добре сме. — каза Хърмаяни. — Ти как си?
— Ам’че, не съм зле. Малко зает, имаме новородени еднорогчета. Шъ ви ги покажа ’га се върнете…
Хари избегна втренчените погледи на Рон и Хърмаяни, когато Хагрид затършува из джоба си.
— Ето. Хари… не знаех к’во да ти ’зема, но после се сетих за туй. — той издърпа някакъв шнур на малка тънка кесийка с дълъг шнур, здраво завързан около нея. — От магарешка кожа е. Скрий к’вото и да е тука и никой, освен теб не мо’е да го извади. Доста са редки, да знаеш.
— Благодаря ти, Хагрид!
— За нищо! — отвърна Хагрид, махайки леко с ръка. — А, ето го и Чарли! Винаги съм го харесвал… ей, Чарли!
Чарли се обърна, подавайки печално ръката си, заради безмилостно скъсената си прическа. Беше по- нисък от Рон, набит, с множество изгаряния и драскотини по мускулестите ръце.
— Здрасти Хагрид, как я караш?
— Малко ядосан, че не си писал от години. Как е Норбърт?
— Норбърт? — засмя се Чарли — Норвежкия гребеногърбушко? Сега го наричаме Норберта!
— Какво?!… Норбърт е момиче?
— Ами да! — отвърна Чарли.
— Как разбрахте? — попита Хармаяни.
— Беше много по-злобна! — каза Чарли. Погледна през рамо и каза по-тихо:
— Иска ми се татко да се прибере по-скоро. Мама започна да се изнервя.
Всички погледнаха към г-жа Уизли. Тя се опитваше да говори с г-жа Делакор, докато постоянно се извръщаше към портата.
— Мисля, че ще е най-добре да започнем без Артър — каза силно тя след миг-два. — той сигурно и бил задържан в… о-о!
Всички го видяха в един и същи момент: ивица светлина премина право през градината и спря върху масата където се превърна в малка сребърна невестулка, заставайки на задните си крака и обръщайки се към г-жа Уизли.
— Министърът на Магията идва с мен.
Патронусът изчезна, превръщайки се в тънка струйка дим, като остави семейство Делакор да се взират с удивление в мястото, където бе изчезнал внезапно.
— Ние не трябва да сме тук! — съобрази моментално Лупин. — Хари… съжалявам… ще ти обясня някой друг път…
Той сграбчи китката на Тонкс и я затегли навън; стигнаха оградата, прескочиха я и изчезнаха внезапно от погледа им. Г-жа Уизли изглеждаше озадачена.
— Министърът… но защо? Не разбирам…
Но нямаше никакво време да се обсъжда предстоящото: секунда по-късно г-н Уизли се появи сред тънка струя въздух, заедно с Руфъс Скримджър, мигновено разпознат по прошарената си лъвска грива.
Двамата новодошли тръгнаха през двора към градината и фенера, светещ над масата и всички бяха утихнали, гледайки ги как приближават. Когато Скримджър се приближи в обсега на фенера, Хари забеляза, че той изглежда по-стар отколкото миналия път, когато се бяха срещнали, беше мършав и непреклонен.
— Съжалявам за натрапването! — каза Скримджър, докуцвайки до масата. — Особено при условие, че идвам без покана на парти.
Очите му се спря за момент на тортата във формата на снич.
— Желая ти много успехи!
— Благодаря!… — отвърна Хари.
— Иска ми се да разменя няколко думи с теб. — продължи Скримджър. — Също и с г-н Роналд Уизли и г-ца Хърмаяни Грейнджър.
— С нас?!… — попита Рон учудено. — Защо с нас?
— Ще ви кажа, когато отидем някъде на по-спокойно — каза Скримджър. — Има ли такова място? — обърна се той към г-н Уизли.
— Да, разбира се… — отвърна той леко нервно. — Ъъ, дневната, защо не използвате нея?
— Можете да ми покажете пътя. — обърна се той към Рон. — Няма нужда да ни придружавате, Артър.
Хари забеляза притеснения поглед, който прати г-н Уизли на жена си и той, Рон и Хърмаяни се изправиха. Докато стигнаха къщата без да разговарят, Хари знаеше, че другите двама си мислеха абсолютно същото като него; Скримджър, някак си, бе научил, че те тримата плануват да не се връщат в „Хогуортс“.
Скримджър не проговори, докато всички минаваха през разхвърляната кухня към дневната на „Хралупата“. Въпреки, че градината беше пълна с пречупена златиста вечерна светлина, вътре беше почти тъмно. Хари удари с пръчката си по маслената лампа когато влезе и влязоха в старата, но уютна стая. Скримжър се настани в хлътналия фотьойл където обикновено сядаше г-н Уизли, оставяйки Хари, Рон и Хърмаяни да се настанят на канапето. Когато го направиха, Скримджър проговори:
— Имам няколко въпроса към вас тримата и мисля, че ще е най-добре за всички ни ако го направим по отделно. Вие двамата… — той посочи Хари и Хармаяни. — можете да почакате на стълбите, ще започна с Роналд.
— Никъде няма да ходим! — каза Хари, Хърмаяни кимна моментално. — ще говорите с нас заедно, или изобщо няма да говорим.
Скримджър хвърли на Хари студен, преценяващ поглед. Хари имаше чувството, че Министърът се чуди, дали да си сваля картите толкова рано.
— Много добре тогава, заедно… — каза той свивайки рамене. Той прочисти гърлото си. — Тук съм, макар, че съм сигурен че знаете, заради завещанието на Дъмбълдор!
Хари, Рон и Хърмаяни се спогледаха.
— Изненадани сте, очевидно… Значи не ви е ясно, че Дъмбълдор ви е оставил нещо?
— Н-н-на нас? — заекна Рон. — И на мен и Хърмаяни?
— Да, на всички ви…
Но Хари го прекъсна.
— Дъмбълдор почина преди около месец. Защо ви е отнело толкова много време да ни дадете това, което ни е оставил?
— Не е ли очевидно? — каза Хърмаяни преди Скримджър да е успял да отговори. — Искали са да проучат какво ни е оставил. Нямате право да го правите! — каза тя, а гласът й трепереше леко.
— Имам всякакво право! — отвърна Скримджър презрително. — Указът за Оправдано конфискуване дава право на Министерството да конфискува съдържанието на завещанието…
— Законът е създаден, за да попречи на магьосниците да наследяват Тъмни предмети — прекъсна го Хърмаяни — и Министерството е длъжно да има неоспоримо доказателство, че притежанията на починалия са незаконни, преди да ги проучи! Да не би да искате да кажете, че Дъмбълдор е искал да ни остави нещо прокълнато?!…
— Планирате ли да направите кариера с Магическо право, г-це Грейнджър? — попита Скримджър.
— Не, не планирам! — отвърна Хърмаяни. — Надявам се да направя нещо добро за света!
Рон се засмя. Очите на Скримджър се насочи към него и бързо се отместиха към Хари, когато той заговори.
— И как така решихте, че можете да ни позволите да си вземем нещата сега? Можехте под някакъв предтекст да ги задържите?
— Не, не могат, защото са ги задържали вече тридесет и един дена! — отвърна моментално Хърмаяни. — Те не могат да задържат предмети повече от това време, освен, ако не докажат, че са опасни!
