— Ще взема тези вместо теб! — каза Хърмаяни усмихнато, взимайки подаръците от ръцете на Хари, когато тримата чуха, как някой вика отдолу на стълбите.
— Почти съм готова! Само чакам останалите ти долни гащета да се изперат, Рон…
Заекването на Рон беше прекъснато от отварянето на първата врата на първия етаж.
— Хари, би ли дошъл за момент?
Беше Джини. Рон беше готов да й откаже, когато Хърмаяни го хвана за лакътя и задърпа по стълбите. Чувствайки се нервен, Хари последва Джини в стаята й.
Никога не беше влизал вътре преди. Беше малка, но светла. Имаше огромен плакат на някаква магьосническа банда наречена „Фаталните сестри“ на едната стена и снимка на Гуеног Джоунс, капитан на отбора по куидич на „Холихедските Харпии“ на другата. Бюрото беше поставено под отворения прозорец, откъдето се виждаше цялата овощна градина, където той и Джини веднъж бяха играли куидич срещу Рон и Хармаяни; сега там имаше голяма бисернобяла палатка. Златният флаг на върха беше на нивото на прозореца. Джини погледна Хари в лицето и поемайки си дълбоко въздух каза:
— Честити седемнайсет години!…
— Да… благодаря.
Тя беше вперила поглед в него без да помръдва: на него така или иначе му беше трудно да гледа право към нея; беше, като да се втренчиш в ослепителна светлина.
— Приятна гледка… — каза той вяло, гледайки през прозореца.
Тя не обърна внимание на думите му. Той нямаше как да я вини за това.
— Не можех да измисля какво да ти подаря. — каза тя.
— Не е нужно да ми взимаш нищо!
Тя отново не обърна особено внимание на думите му.
— Не знаех какво ще ти бъде полезно. Нищо голямо, защото няма да можеш да го носиш със себе си.
Той я стрелна с поглед. Не изглеждаше тъжна: това беше едно от много прекрасни неща у Джини, рядко плачеше. Понякога си мислеше, че фактът, че има шестима братя сигурно я е направил такава.
Тя пристъпи крачка към него.
— Така, че си помислих, че искам да имаш нещо, което да ти напомня за мен… нали разбираш, ако срещнеш някоя вийла, ако престанеш да правиш това… каквото и да правиш.
— Мисля, че такива възможности ще бъдат доста малко, ако трябва да съм честен.
— Ето я сребърната подплата, която търсех… — прошепна тя и после го целуна, както никога преди и Хари отвърна на целувката й… беше безкрайно приятно да забравят, по-добро даже от Огненото уиски; тя беше единственото истинско нещо в света, Джини, почуства я — едната му ръка на гърба й, а другата на дългата й, сладко ухаеща коса…
Вратата на стаята се отвори и те отскочиха настрана.
— О-о! — каза Рон остро. — Извинявайте!
— Рон! — Хърмаяни изкочи зад него, поемайки си въздух. Настана обтегната тишина, после Джини каза с равен тих глас:
— Е, както и да е, честит рожден ден, Хари!
Ушите на Рон пламнаха; Хармаяни изглеждаше изнервена. Хари искаше да затръшне вратата в лицата им, но се почуства така, сякаш леден вятър беше влязъл в стаята, когато се отвори вратата и прекрасният момент беше спукан, като сапунен мехур. Всички причини за късането му с Джини, да стои далеч от нея се промъкнаха с Рон в стаята и цялото забравено щастие си отиде.
Погледна към Джини, искайки да каже нещо, опитвайки се упорито да измисли нещо, но тя му беше обърнала гръб. Той си помисли, че тя може би за първи път се беше поддала на сълзите. Не можеше да направи нищо за да я успокои пред Рон.
— Ще се видим после… — каза той и последва другите двама извън стаята.
Рон замарширува надолу по стълбите, през все още претъпканата кухня към градината и Хари вървеше крачка след него през цялото време. Хърмаяни подтичваше зад него уплашено.
Когато стигнаха уединението на свежо окосената поляна Рон се обърна грубо към Хари.
— Ти я изостави. Какво правиш сега, защо си играеш с нея?
— Не си играя с нея. — каза Хари, когато Хърмаяни ги настигна.
— Рон…
Но Рон вдигна ръката си, за да я накара да замълчи.
— Беше наистина съкрушена, когато скъсахте…
— Също и аз. Знаеш защо го направих и не беше, защото го желаех!
— Да, но ти правиш така, че надеждите й да се връщат отново…
— Тя не е идиот, знае, че не може да стане, не очаква ние да… да се оженим или…
Докато го казваше ясна картина се формира в съзнанието на Хари — Джини в бяла рокля, омъжвайки се за висок, грозен и неприятен непознат.
За един кратък момент изглеждаше, че ще го удари: нейното бъдеще беше свободно и необременено, докато неговото… той не можеше да види нищо друго, освен Волдемор пред себе си.
— Ако продължаваш да й даваш шансове за…
— Няма да стане отново! — каза Хари остро. Денят не беше облачен, но той се почувства сякаш слънцето е изчезнало. — Ясно?
Рон го изгледа полу-сърдито, полу-смутено: той се заклатушка назад и спирайки за момент каза:
— Добре тогава, е, това е… да…
Джини не търсеше друга среща очи в очи с Хари до края на деня, нито чрез поглед или жест не показа, че са провели нещо повече от любезен разговор в нейната стая. Въпреки това, пристигането на Чарли беше облекчение за Хари. Отвличаше вниманието си, наблюдавайки как г-жа Уизли принуждава Чарли да седне като вдигна ръка заплашително и обяви, че той се нуждае от хубавичка подстрижка.
Заради вечерята по случай рождения ден на Хари, кухнята се напълни до спукване, дори преди пристигането на Чарли. Лупин, Тонкс и Хагрид с няколко маси, бяха преместени в градината. Фред и Джордж измагьосаха няколко пурпурни фенера, всички изрисувани с огромно число 17, да висят малко над гостите. Благодарение на помощта на г-жа Уизли, раната на Джордж беше изчистена, но Хари още не беше свикнал с черната дупка отстрани на главата му, въпреки множеството шеги на близнаците относно нея.
Хърмаяни направи пурпурни и златни знаменца, изригващи от върха на пръчката й и ги провеси по дърветата и храстите.
— Супер! — каза Рон, когато след последното махване на пръчката й, Хармаяни превърна листата на киселеца в златисти. — Определено разбираш от този вид неща!
— Благодаря ти, Рон! — отвърна Хърмаяни, гледайки едновременно доволно и объркано. Хари се извърна, усмихвайки се на себе си. Имаше забавното чувство, че ще намери същите комплименти в книгата „Дванадесет успешни и сигурни начина да омагьосаш вещици“; той срещна погледа на Джини и й се ухили, преди да се усети, че обеща на Рон и бързо започна разговор с г-н Делакор.
— Направете път, направете път! — запя г-жа Уизли, идваща откъм портата с нещо, което трябваше да бъде гигантска, с големината на плажна топка торта с формата на снич. Секунди по-късно осъзна, че това е тортата за рожденния ден, която г-жа Уизли носеше с помощта на пръчката си, отколкото да рискува да я носи, докато върви през неравната земя. Когато тортата най-сетне бе поставена по средата на масата, Хари каза:
— Изглежда страхотно, г-жо Уизли!
— А, не е нищо особено, миличък! — каза тя скромно. Над рамото й Рон вдигна палец и каза само мърдайки устни: „Добро попадение!“
До седем часа всички гости бяха пристигнали, приети в къщата от Фред и Джордж, които ги бяха чакали накрая на охраняваната граница. За случая Хагрид беше си облякъл любимия, ужасяващ, космат, кафяв костюм. Въпреки, че Лупин се усмихваше, докато стискаше ръката на Хагрид, на Хари му се стори, че не изглежда… по-скоро не беше особено щастлив. Беше доста странно; Тонкс, около него, изглеждаше, сякаш сияе.
— Честит рожден ден, Хари! — каза тя прегръщайки го силно.
