оцелее, недокосната. — каза Хърмаяни — А при Хоркрукса е точно обратното. Частицата душа вътре зависи от съхранителя, от омагьосания й предмет, за да оцелее. Не може да съществува без него.
— Този дневник трябва да е умрял когато съм го промушил — каза Хари, припомняйки си изтичането на синя кръв от продупчените страници, и писъците на частицата душа на Волдемор, когато изчезваше.
— И веднъж след като дневникът е бил разрушен както трябва, частта душа в него не е могла да продължи да съществува. Джини се опита да се отърве от дневника преди теб, като го захвърли в тоалетната, но очевидно той се върна нов-новеничък.
— Чакай малко… — каза Рон намръщено — Частта от душата в дневника беше овладяла Джини, нали? Как става това?
— Докато магическият съхранител е все още здрав, душата вътре в него, може да влиза и излиза от някой, ако той е много близо до обекта. Нямам предвид да го държиш дълго, няма нищо общо с това да го докоснеш. — добави тя преди Рон да може да проговори — Имам предвид близко емоционално. Джини си отвори сърцето за този дневник и направи себе си изключително уязвима. В беда си, ако държиш, или зависиш прекалено от Хоркрукс.
— Чудя се как ли Дъмбълдор е унищожил пръстена… — каза Хари — Защо не съм го питал? Аз всъщност никога…
Гласът му отново заглъхна. Той си мислеше за всички тези неща, които трябваше да попита Дъмбълдор и как след като директорът е умрял, Хари бе пропилял толкова много възможности, докато е бил жив, да разбере повече… да разбере всичко…
Тишината беше нарушена от вратата на стаята, която зейна отворена и се блъсна в стената. Хърмаяни изпищя и изпусна „Тайни на Черните изкуства“, Крукшанкс се стрелна под леглото, мяукайки възмутено. Рон скочи от леглото, подхлъзна се на опаковка от шоколадова жаба и си блъсна главата в отсрещната стена. А Хари инстинктивно извади пръчката си, преди да осъзнае, че гледа г-жа Уизли, чиято коса бе разчорлена, а лицето и бе изпълнено с ярост.
— Много съжалявам, че прекъсвам това приятно малко събиране — каза тя, с треперещ глас. — Сигурна съм, че всички се нуждаете от почивка… но има сватбени подаръци наблъскани в стаята ми, на които им е нужно подреждане, и бях останала с впечатлението, че вие се съгласихте да помогнете.
— О, да… — каза притеснено Хърмаяни, скокнала на крака и разпращайки книги към всеки ъгъл. — Ние ще… ние съжаляваме…
Хвърляйки един объркан поглед на Хари и Рон, тя побърза да излезе от стаята след г-жа Уизли.
— Ух,… все едно си домашно духче — се оплака Рон, с тих глас, все още масажирайки главата си, след като той и Хари ги последваха. — Освен удоволствието от работата. Колкото по-скоро свърши тази сватба, толкова по-щастлив ще бъда.
— Мда… — каза Хари — тогава нямаме да имаме друго за правене освен няк’во си намиране на Хоркрукси… ще бъде като ваканция, нали?
Рон започна да се смее, но при вида на огромната купчина сватбени подаръци които ги чакаха в стаята на г-жа Уизли, спря внезапно.
Семейство Делакор пристигнаха на следващата сутрин в единадесет сутринта. Хари, Рон, Хърмаяни и Джини приеха семейството на Фльор в този момент доста резервирано. Неохотно Рон се качи обратно горе, за да си сложи два еднакви чорапа, а Хари се опита да си заглади косата. Веднага след като изглеждаха достатъчно спретнати, те слязоха в задния двор, очаквайки посетителите.
Хари не бе виждал къщата толкова прибрана. Старите ботуши и ръждясали котли, които обикновенно бяха разхвърляни из задния двор, ги нямаше, заместени от два нови треперудови храста, сложени от двете страни на вратата, в големи делви. Въпреки, че нямаше вятър, листата се вееха лекичко, придавайки си примамлив вид на вълнички. Пилетата бяха затворени, дворът беше като облизан, а близката градинка беше окастрена, опразнена и спретната, въпреки че Хари, който я харесваше в занемареното и състояние мислеше, че изглежда някакси изоставена без нормалното присъствие на подскачащи наоколо градински гномчета.
Той бе загубил представа колко защитни техники са използвани за „Хралупата“ от Ордена и Министерството. Всичко което знаеше, е, че вече за никого не беше възможно, директно, чрез магия да влезе в мястото. Г-н Уизли следователно, трябваше да посрещне семейство Делакор на близко хълмче, където те трябваше да пристигнат чрез летекод. Първия шум за тяхното приближаване беше необичайно пронизителен смях, който се оказа на г-н Уизли, който се появи на портата, секунди по-късно, отрупан с багаж и водещ прекрасна руса жена в дълъг зелен като лист шал, която беше може би майката на Фльор.
— Мамичко! — извика Фльор, втурвайки се да я прегърне. — Тате!
Господин Делакор, не бе даже малко привлекателен като жена си. Той бе с глава по-нисък, изключително пълен, с малка заострена брада. Въпреки това, той изглеждаше добродушен. Подскачайки към г-жа Уизли на високи обувки, той я целуна два пъти по всяка буза, оставяйки я шишардисана.
— Вие сте пр-реминали през толькоуа многоу! — каза той с дълбок глас — Фльор ни каза, че ще се тр- рудили усиленьоу…
— О, нищо работа, нищо! — изстреля г-жа Уизли — Моля, това ни най-малко ни затрудни…
Рон облекчи чувствата си, насочвайки ритника си към едно гномче, който се показваше иззад един от новите храсти.
— Скъпа госпожоу, — каза господин Делакор, все още хванал ръката на г-жа Уизли между своите две дебели такива. — За нас е голямата чьест, че ср-родяваме наш’те две семейства. Нека ви пр-редставя ж- жена ми, Аполин!
Госпожа Делакор се плъзна плавно напред и се спря да целуне и г-жа Уизли.
— Очарователно — каза тя — Вашият съпр-руг ни р-разказа толква забав-вни истор-рии!
Г-н Уизли се засмя безумно, но г-жа Уизли му хвърли поглед, от който той веднага замълча и прие изражение, все едно е на смъртния одър на добър приятел.
— И р-разбир-ра се, вие сте ср-рещали моята малка дъщер-ря, Габр-риел — каза господин Делакор.
Габриел беше Фльор в умален вид, на единадесет години с коса до кръста с чист, блестящ сребърен цвят; тя се усмихна ослепително на г-жа Уизли и я прегърна, а след това хвърли нежен поглед на Хари, мигайки с очи. Джини се изкашля шумно…
— Ами, заповядайте! — каза г-жа Уизли весело и въведе семейство Делакор в къщата след като си размениха огромно количество любезности.
Скоро се оказа, че семейство Делакор са приятни и услужливи гости. Те бяха очаровани от всичко, и настояваха да помагат в подготовката за сватбата. Господин Делакор оцени всичко — от местата за сядане на гостите, до шаферките като „Charmant“4. Госпожа Делакор се беше усъвършенствала в магическите заклинания за домакинска работа и почисти фурната за един миг. Габриел, следвайки примера на по-голямата си сестра, се опитваше да помогне както може и бърбореше на бърз френски.
Минусът беше, че „Хралупата“ не беше предназначена да посреща толкова много хора. Г-н и г-жа Уизли сега спяха във всекидневната, не приемайки протестите на г-н и г-жа Делакор и им бяха предоставили спалнята си. Габриел спеше с Фльор в старата стая на Пърси, а Бил щеше да дели стая с Чарли, неговия кум, веднага след като той пристигнеше от Румъния. Възможностите да кроят планове заедно просто се изпариха и в изблик на отчаяние Хари, Рон и Хърмаяни, бяха приели доброволно да хранят пилетата, само и само да се измъкнат от пренаселената къща.
— Ама тя все още не ни оставя насаме! — изръмжа Рон, когато вторият им опит да се срещнат в градината бе провален от появяването на г-жа Уизли, носеща голяма кошница с пране.
— А, много добре, нахранили сте пилетата — каза тя, когато ги приближи — Най-добре да ги заключим преди утре да пристигнат мъжете… за да опънем палатката за сватбата — обясни тя, спирайки, за да се облегне на курника. Изглеждаше изтощена. — „Магическите палатки на Миламант“… много са добри. Бил я донесе… по-добре да стоиш вътре, докато са тук, Хари. Трябва да отбележа, че е доста сложно да се организира сватба, с всички тези защитни заклинания наоколо.
— Съжалявам… — каза Хари смирено.
— О, не бъди глупав, скъпи! — каза г-жа Уизли веднага — Нямах предвид… ами твоята безопасност е
