надявайки се, че ще се трансформира по някакъв начин.
— Каква драма! — хладно каза Хари. Рон и Хърмаяни се засмяха.
— Това е всичко, така ли? — попита Хармаяни, приготвяйки се да стане от дивана.
— Не точно — отвърна Скримджър, който явно не беше никак доволен в момента. — Дъмбълдор ти остави още нещо, Потър.
— Какво е то? — попита Хари, развълнувайки се отново.
Скримджър не си направи труда да зачете отново.
— Мечът на Годрик Грифиндор! — отвърна.
Рон и Хърмаяни настръхнаха.
Хари се огледа наоколо търсейки знак от покритата с рубини дръжка, но Скримджър не извади меча от торбичката си, която във всички случаи изглеждаше прекалено малка, за да го побере.
— Е, къде е? — попита Хари подозрително.
— За съжаление — отвърна Скримджър — този меч не беше на Дъмбълдор, за да го оставя на някого. Мечът на Годрик Грифиндор е важен исторически предмет и затова принадлежи…
— Принадлежи на Хари! — прекъсна го Хърмаяни разпалено. — Избра го, той беше този, който го откри, появи се при него от Разпределителната шапка…
— Според сигурни исторически източници, мечът може да се дарява на всеки достоен представител на рода Грифиндор — каза Скримджър. — Но това не го прави лична собственост на г-н Потър, назависимо дали Дъмбълдор е решил така. Скримджър почеса лошо избръснатата си брадичка изучавайки Хари. — Защо мислите…?
— … че Дъмбълдор ми е оставил меча? — довърши Хари, борейки се да овладее гнева си.
— Сигурно си е мислел, че ще изглежда добре на стената ми.
— Това не е шега, Потър! — изръмжа Скримджър. — Не е ли, защото Дъмбълдор си мисли, че единствено мечът на Грифиндор може да победи Наследника на Слидерин? Дали той не е искал да ти остави меча, Потър, защото е вярвал, като много други, че ти си предопределения от съдбата да унищожиш Онзи- който-не-бива-да-се-назовава?
— Интересна теория… — каза Хари. — Дали някой някога се е опитвал да прободе Волдемор с меч? Може би Министерството трябва да сложи няколко души да помислят над това, вместо да си губят времето, разглобявайки Загасители, или прикривайки бягства от „Азкабан“! Значи това било, което правите, г-н Министър, затваряте се в своя кабинет, опитвайки се да отворите снич? Хора загиват, аз почти бях един от тях, Волдемор ме преследваше от три страни, уби и Лудоокия Муди, но нямаше и дума за това в Министерството, нали?… И вие все още очаквате да ви сътрудничим?!…
— Отиде твърде далеч! — извика Скримджър, изправяйки се; Хари скочи на крака също. Скримджър изкуцука до Хари и го мушна силно в корема с пръчката си; изглеждаше сякаш бяха направили дупка с цигара в тениската на Хари.
— Ей! — каза Рон, скачайки на крака и вдигайки собствената си пръчка, но Хари го спря:
— Недей! Искаш да му дадеш предтекст да ни арестува ли?
— Спомняш си, че не си на училище, нали? — каза Скримджър дишайки тежко в лицето Хари. — Спомняш си, че аз не съм Дъмбълдор, който ви прощаваше нахалството и неподчинението? Можеш да носиш белега си като корона, Потър, но няма да позволя на едно седемнайсет годишно момче да ми казва как да си върша работата! Време е да се научите на малко уважение!
— Време е да си го спечелите! — викна Хари.
Подът потрепери. Чуха се забързани стъпки после вратата на дневната се отвори и г-н и г-жа Уизли влетяха вътре.
— Ние… такова… ние си помислихме, че чухме… — започна г-н Уизли гледайки разтревожено към Хари и Министъра, застанали нос до нос.
… викове!… — довърши г-жа Уизли задъхано.
Скримджър остъпи няколко крачки от Хари, стрелкайки с поглед дупката, която бе прогорил в тениската му. Явно съжаляваше, че си е изпуснал нервите.
— Няма… няма нищо… — изръмжа той. — съжалявам за притеснението. — отвърна той поглеждайки Хари в лицето за последно. — Явно мислиш, че Министерството не иска това, което ти искаш — това, което Дъмбълдор искаше. Трябва да работим заедно.
— Не ми харесват методите Ви, г-н Министър! — каза Хари. — Не помните ли?
За втори път той вдигна дясната си ръка в юмрук и показа на Скримджър белега все още забелязаващ се отгоре, където пишеше „Няма да лъжа!“ Изражението на Скримджър стана каменно. Обърна се и без повече приказки напусна стаята. Г-жа Уизли забърза след него; Хари чу как те спряха на задната врата. След минута и нещо той каза „Тръгна си!“
— Какво искаше? — попита г-н Уизли, гледайки Хари, Рон и Хърмаяни, когато г-жа Уизли влезе забързана в стаята.
— Да ни даде това, което ни е завещал Дъмбълдор. — отвърна Хари. — Дадоха ни само това, което те прецениха.
Отвън в градината, над масата, трите предмета, които Скримджър им беше дал се подаваха от ръка на ръка. Всички се възхищаваха на Загасителя и „Разказите на поета Бийдъл“ и се оплакваха от факта, че Скримджър беше отказал да предаде меча, но никой не изказа никакви предположения, защо Дъмбълдор беше оставил на Хари снича. Когато г-н Уизли изследваше Загасителя за трети или четвърти път, г-жа Уизли се обади колебливо:
— Хари, миличък, всички са ужасно гладни, но не искахме да започваме без вас… да сервирам ли вече вечерята?
Всички ядоха доста бързо и след още по-бързото изпяване на „Честит Рожден ден!“ и поглъщането на тортата, партито свърши. Хагрид, който беше поканен на сватбата следващия ден, но беше прекалено огромен да спи в „Хралупата“, отиде да си вдигне палатка в съседната нива.
— Чакай ни горе!… — прошепна Хари в ухото на Хърмаяни, докато помагаха на г-жа Уизли да върне градината в нормалното й състояние. — След като всички си легнат…
Горе в таванската стая Рон изследваше Загасителя си, а Хари пълнеше торбичката от магарешка кожа от Хагрид, не със злато, но с предмети, които му бяха наистина скъпи, както изглежда, като Хитроумната карта, парчето от вълшебното огледало на Сириус, медальона на Р. А. Б. Завърза здраво връвчицата на торбичката около врата си, после седна, държейки стария снич и гледаше как крилцата му пърхат слабо. Най-сетне Хърмаяни потропа на вратата и се шмугна на пръсти вътре.
— МУФЛАТИО! — прошепна тя, махайки с пръчката си по посока на стълбището.
— Нали не одобряваше това заклинание? — възкликна Рон.
— Времената се менят! — иронично отвърна Хърмаяни. — Сега, покажи ни Загасителя.
Рон го извади с готовност. Държейки го пред себе си, го щракна. Самотната лампа, която светеше угасна веднага.
— Това нещо, — прошепна Хърмаяни в тъмното. — можем да извършим и с Перуански незабавен тъмен мрачен прах.
Чу се ново тихо „щрак“ и топчицата светлина от лампата полетя обратно към тавана и стана светло отново.
— Нямам думи, велико е! — каза Рон, леко отбранително — и от това, което каза Министъра, излиза, че Дъмбълдор го е направил сам!
— Знам, но той едва ли щеше да те спомене в наследството си само за да ни помогне да загасяме светлините!
— Да не смяташ, че той е знаел, че Министерството може конфискува завещанието му и ще проучи всичко, което ни е оставил? — попита Хари.
— Много ясно! — отвърна Хърмаяни. — Той не е можел да ни каже защо точно ни оставя тези неща, но това не обяснява…
— … защо не ни е намекнал преди да умре? — предположи Рон.
— Да, точно! — каза Хърмаяни, потупвайки леко „Разказите на поета Бийдъл“ — Ако тези неща са толкова важни да минат под носа на Министерството, ще помислим, че ни ги оставил да разберем защо… освен ако не е мислел, че е очевидно?
