Хари Потър и реликвите на смъртта

Нали така?

— Можете ли да кажете, че сте били близък с Дъмбълдор, Роналд? — попита Скримджър без да обръща внимание на Хърмаяни. Рон изглеждаше учуден.

— Аз?… Не… не точно… Винаги Хари беше този, който…

Рон погледна към Хари и Хърмаяни, за да забележи, че Хърмаяни му прави знак веднага да млъкне. Въпреки погледа бедата беше направена; Скримджър ги изгледа сякаш е очаквал да чуе точно това. Той нападна, както хищна птица напада жертвата си, след отговора на Рон.

— Ако не сте много близък с Дъмбълдор, как ще обясните факта, че сте споменат в завещанието му? Той е оставил изключително малко лично наследство. Доста от неговите вещи… неговата частна библиотека, магическите си инструменти, и други лични вещи… са оставени в Хогуортс. Защо мислите ги е оставил на един човек?

— Аз… не знам… — отвърна Рон. — Аз… когато казах, че не сме близки… исках да каже, че той ме харесваше… но…

— Прекалено си скромен, Рон! — обади се Хърмаяни. — Дъмбълдор много държеше на теб.

Това беше много далече от истината: доколкото Хари знаеше, Дъмбълдор и Рон никога не бяха оставали насаме заедно и директният контакт между тях беше незначителен. Както и да е Скримджър изглежда вече не ги слушаше. Той бутна ръката в палтото си и извади една торбичка, малко по-голяма от тази, която Хагрид даде на Хари. От там извади някакъв пергамент, който отвори и зачете:

Последната воля и завещанието на Албус Пърсивал Уилфрик Браян Дъмбълдор: на Роналд Билиус Уизли аз оставям своя Загасител с надеждата, че ще си спомня за мен когато го използва.

Скримджър извади от торбата някакъв предмет, който Хари бе виждал преди: изглеждаше като малка сребърна запалка, но имаше силата на изсмуква цялата светлина от мястото и да я връща с едно обикновено щракване. Скримджър се наведе и подаде на Рон Загасителя, който го взе и го заразглежда местейки го през пръстите си смаяно.

— Това е ценен предмет — каза Скримджър, гледайки Рон — може би уникален. Определено е собствено изобретение на Дъмбълдор. Защо би ти оставил толкова необикновен предмет?

Рон поклати глава, гледайки объркано.

— Дъмбълдор сигурно е обучавал хиляди ученици — упорстваше Скримджър. — Но единствените, които е споменал в завещанието, сте вие тримата. Защо така? По какъв случай той мисли, че ще използвате Загасителя, г-н Уизли?

— Да си загасям лампите, предполагам… — изтърси Рон. — Какво друго мога да правя с него?

Със сигурност и Скримджър нямаше други предположения. След като изгледа накриво Рон за момент върна погледа си отново на завещанието на Дъмбълдор.

На г-ца Хърмаяни Джейн Грейнджър оставям книгата си „Разказите на поета Бийдъл“ с надеждата, че ще го намери за забавно и поучително четиво.

Този път Скримджър извади малка книжка, която изглеждаше толкова стара, колкото и „Тайните на Черните изкуства“. Подвързията беше зацапана и олющена на места. Хърмаяни я взе от Скримджър без да продума. Остави я в скута си и се взря в нея. Хари забеляза, че заглавието й беше написано с руни; никога не се бе научил да ги разчита. Когато я погледна една сълза падна върху украсяващите заглавието символи.

— Защо мислите, че Дъмбълдор ви е оставил тази книга, г-це Грейнджър?

— Той… той знаеше, че обичам книгите. — каза Хърмаяни с надебелял глас, бършейки очите си с ръкав.

— Но защо точно ТАЗИ книга?

— Не знам. Сигурно си е помислил, че ще ми хареса.

— Измисляли ли сте си кодове, или някакви други начини да си доставяте тайни съобщения, г-це Грейнджър?

— Не, не съм! — отвърна Хърмаяни, все още бършейки очите си с ръкав. — И ако Министерството не е намерило никакви кодове за тридесет и един дена в тази книга, едва ли аз ще успея! Тя подтисна плача си. Бяха толкова близко един до друг, че на Рон му беше малко трудно да издърпа ръката си и да я прегърне през рамената. Скримджър се върна на завещанието.

— На Хари Джеймс Потър — зачете и вътрешностите на Хари се свиха бързо от вълнение. — оставям снича, който той хвана през първия си куидичен мач в „Хогуортс“, като нещо, което да му напомня за наградите за упоритост и умение.

Когато Скримджър извади от торбичката малката, с големината на орех златна топчица, тя отвори сръбристите си крилца и запърха едва-едва, Хари не успя да подтисне разочарованието си.

— Защо Дъмбълдор ти е оставил този снич? — попита Скримджър.

— Нямам идея. — отвърна Хари. — Поради причината, която прочетохте току що предполагам… да ми напомня какво бихме могли ако… упорстваме, или каквото беше там.

— И мислиш, че е чисто символично за спомен, така ли?

— Предполагам… — каза Хари. — Какво друго може да бъде?

— Аз задавам въпросите! — отвърна Скримджър, размърдвайки се на креслото, на което седеше, малко по-близо до дивана. Здрачът беше паднал напълно отвън; голямата палатка оттатък прозореца изглеждаше като призрачна кула над плета.

— Забелязах, че тортата ти е във формата на снич? — каза Скримджър на Хари. — Защо е така?

Хърмаяни се изсмя подигравателно.

— Едва ли никой не ви е споменал факта, че Хари е изключителен търсач; това е прекалено очевидно. — каза тя. — Хари, трябва да има тайно съобщение от Дъмбълдор, скрито в глазурата!

— Не мисля, че има нещо скрито в глазурата. — каза Скирмджър. — Но сничът би било идеално място да скриеш нещо малко! Сигурен съм, че знаете защо, нали?

Хари сви рамене, но Хърмаяни обаче отговори; Хари си помисли, че да отговаря правилно на въпросите е дълбоко вкоренен навик, който дори да искаше, не можеше да подтисне.

— Защото сничовете имат лични спомени. — каза тя.

— Какво?! — възкликнаха Хари и Рон едновременно; и двамата се замислиха дали знанията на Хармаяни относно куидича са толкова нищожни.

— Правилно! — отвърна Скримджър. — Сничът не е докоснат от човешка кожа, нито дори от ръка с ръкавици. Носи магия, с която може да установи самоличността на първия човек, докоснал го, в случай на хващане. Този снич… — той вдигна малката златна топчица — помни твоето докосване, Потър. В главата ми се върти мисълта, че Дъмбълдор, който притежава удивителни магически способности, въпреки неговите недостатъци, може да е омагьосал снича да се отвори само за теб!

Сърцето на Хари започна да препуска бързо. Беше сигурен, че Скримджър е на прав път. Как можеше да избегне докосването на снича с кожата си, в присъствието на Министъра?

— Нищо не казваш — обади се Скримджър — Сигурно вече знаеш какво съдържа снича.

— Не… — каза Хари все още чудейки се как да го вземе без да го докосва. Само ако умееше Легилимантика, наистина да я умее и да прочете мислите на Хърмаяни… практически направо чуваше как мозъкът й работи на бясна скорост до него.

— Вземи го! — каза Скримджър тихо.

Хари срещна жълтите очи на Министъра и разбра, че няма да друга възможност, освен да се подчини. Той протегна ръка, Скримджър слабо се наведе напред и остави снича, бавно и внимателно, в дланта на Хари.

Нищо не стана. Когато пръстите на Хари се затвориха около снича, изморените му крилца продължиха да пърхат. Скримджър, Рон и Хърмаяни продължиха да се взират жадно в сега отчасти скритата топчица,