— Много Ви благодаря, господарю — каза Крийчър с поклон, и се оттегли малко назад, а големите му бледи очи следяха Мъндънгъс с отвращение.
— Когато изпразни къщата от всичко ценно, което намери — започна отново Хари — си отмъкнал много неща от кухненския шкаф. Сред тях е имало и медальон. — Устата на Хари внезапно пресъхна. Можеше да усети нервността и вълнението на Рон и Хърмаяни. — Какво направи с него?
— Защо?… — попита Мъндънгъс. — Ценен ли е?
— Все още е у теб! — изписка Хърмаяни.
— Не, не е вече! — свадливо каза Рон. — Просто се чуди, дали е можел да му вземе повече пари.
— „Повече“? — каза Мъндънгъс. — Туй немаше как да стане. Без пари й го дадох, вдяна ли? Немах избор.
— Какво искаш да кажеш?…
— Ми продавах си на „Мракон-али“, а тя дойде и ме попита дали имам разрешително за продажба на магически вещи. Проклета шпионка. Щеше да ме глоби, ма й хареса медальончето и ми рече, че ще го вземе и ще ме пусне тоз’ път и да се сметам късметлия.
— Коя беше тази жена? — попита Хари.
— Ми знам ли, нек’ва вещица от Министерството.
Мъндънгъс се замисли за момент, а челото му се набръчка.
— Малка една такава. С панделка на темето…
Той се поколеба за момент и довърши:
— … приличаше на крастава жаба.
Хари отпусна пръчката си. Тя удари Мъндънгъс по носа, и изстреля червени искри във веждите му, които веднага пламнаха.
— АГУАМЕНТИ! — извика Хърмаяни, и струя вода се плисна от пръчката й, заливайки пелтечещия и давещ се Мъндънгъс.
Хари погледна на горе и видя собствената си изненада, отразена на лицата на Рон и Хърмаяни. Белегът на дясната му ръка като че отново изтръпна.
Глава дванадесета
„МАГИЯТА Е МОЩ“
С настъпването на август квадратно-оформената трева в средата на площад „Гримолд“ се съсухри от слънцето и стана суха и кафява. Обитателите, а и самият номер 12 оставаха невидими за обитателите на останалите къщи. Мъгълите, които живееха на площад „Гримолд“ отдавна бяха приели нелепата грешка в номерирането на сградите, благодарение на която след номер 11 следваше направо 13.
И все пак, площадът привличаше известен брой посетители, които явно смятаха аномалията за много забавна. Не минаваше и ден без поне един-двама души да се завъртят на площад „Гримолд“, без друга очевидна причина, или поне така изглеждаше, освен да се надвесват над преградата между номер единадесет и тринадесет, и да наблюдават алеята между двете къщи. Наблюдателите никога не бяха едни и същи в два последователни дни, при все че, очевидно всички споделяха неприязънта си към нормалните дрехи. Повечето лондончани, които ги подминаваха, бяха свикнали с ексцентричното облекло, и не обръщаха голямо внимание, въпреки че понякога някои хвърляха по един поглед назад, чудейки се защо някой би носил мантия в тази жега.
Наблюдателите явно получаваха малко удоволетворение от бденията си. От време на време някой се хвърляше ентусиазирано напред, сякаш най-накрая беше видял нещо интересно, а после се оттегляше назад разочарован.
През първия септемврийски ден на площада се струпаха много повече хора от обикновено. Половин дузина мъже в дълги мантии седяха притихнали и бдящи, втренчили както винаги погледи в номера единадесет и тринадесет, но нещото което чакаха, явно все им убягваше. Когато настъпи вечерта и донесе със себе си неочакван студен дъжд за пръв път от седмици, се случи един от онези моменти, които явно пораждаха интерес. Мъжът със свитото лице посочи нещо и най-близкия му спътник, тантурест, блед мъж тръгна напред, но секунда по-късно се отпусна в предишната си поза, с ядосано и разочаровано изражение.
Междувременно, вътре на номер дванадесет, Хари точно беше влязъл в предверието. Почти бе загубил равновесие, когато се магипортира на най-горното стъпало на стълбището пред предната врата, и си беше помислил, че Смъртожадните може да са мярнали лакътя му. След като внимателно затвори вратата зад себе си, той свали мантията-невидимка, увеси я на ръката си и се забърза по мрачния коридор, към вратата, която водеше към приземния етаж. В ръката си държеше откраднат брой от „Пророчески вести“.
Посрещна го обичайното, прошепнато „Сивиръс Снейп?“, студената ръка се протегна, и езикът му се върза за момент.
— Не аз те убих! — каза той, щом успя, и задържа дъха си, когато прашната фигура експлоадира. Той изчака, докато стигне до средата на стълбището, далеч от ушите на госпожа Блек и докато се изчисти от праха, преди да извика:
— Имам новини и няма да ви харесат…
Кухнята беше напълно променена. Всяка повърхност сега блестеше. Бакърените тенджери и тигани бяха полирани до блясък. Дървената повърхност на масата проблясваше. Бокалите и чиниите вече бяха сложени за вечеря, блестейки на светлината на веселия огън, на който къкреше котел. Нищо в стаята обаче не беше по-драстично променено от домашното духче, което се забърза да посрещне Хари, облечено в снежнобяла кърпа, косата при ушите му бе чиста и пухкава като памук, а медальонът на Регулус висеше на тънкия му врат.
— Свалете си обувките, ако обичате господарю Хари, и си измийте ръцете преди вечеря. — изкряка Крийчър, взе мантията и я повлече, за да я закачи на кука на стената, до няколко старомодни мантии, които бяха наскоро изгладени.
— Какво има? — неспокойно попита Рон. Той и Хърмаяни се потяха над сноп надраскани бележки и начертани на ръка карти, които покриваха единия край на дългата кухненска маса, но сега се втренчиха в Хари, когато той се спусна към тях и хвърли вестника върху техните разхвърляни пергаменти.
Голяма снимка на познат, с дълъг нос, чернокос мъж се вгледа нагоре в тях, под заглавие, което гласеше:
— Не!! — високо казаха Рон и Хърмаяни.
Хърмаяни беше по-бърза. Тя грабна вестника и зачете прилежащия текст на глас:
Сивиръс Снейп — дългогодишен учител по Отвари в Училището по Магия и Вълшебство „Хогуортс“, днес беше назначен за директор, при най-важната от няколкото промени в древното учебно заведение. След напускането на предишната учителка по Мъгълознание, Алекто Кароу ще поеме този пост, а брат й, Амикус, ще заеме позицията на професор по Защита от Черните изкуства.
— Приветствам възможността, да наложа най-добрите магьоснически традиции и ценности…
— Като да убиваш или режеш ушите на хората, например! Снейп директор!! Снейп на мястото на Дъмбълдор!!! — ГАЩИ НА МЕРИЛИН!!! — развика се тя, като накара Хари и Рон да подскочат. Тя скочи от масата и профуча през стаята, като извика:
— Ей сега се връщам!
— „Гащи на Мерилин“?!… — повтори Рон, с въодушевено изражение. — Явно много се ядоса!
— той придърпа вестника и продължи да чете статията за Снейп.
— Другите учители няма да приемат това. МакГонагол и Флитуик и Спраут, всички знаят истината за това как умря Дъмбълдор. Няма да приемат Снейп за директор. Кои са тези Кароу?
— Смъртожадни разбира се! — отговори Хари. — Вътре има техни снимки. Всички бяха на върха на
