откраднат „Пророчески вести“ от нечие куфарче. Бавно бяха събрали и нарисували картите и нахвърляли бележките, които сега лежаха пред Хърмаяни.
— Добре — каза Рон бавно, — да кажем, че го направим утре… Мисля, че трябва да сме само аз и Хари.
— Ох, моля ти се, не започвай пак! — въздъхна Хърмаяни. — Мислех, че сме се разбрали.
— Едно е да стоиш пред Министерството, скрит под мантията, но това е съвсем различно, Хърмаяни. — Рон заби пръст в изданието на „Пророчески вести“, от преди десет дни. — Фигурираш в списъка на мъгълокръвните, които на са се явили на интервю.
— А за теб се предполага, че умираш от змейска шарка в „Хралупата!“ Ако някой не трябва да ходи, това е Хари, за главата му е обявена награда от десет хиляди галеона…
— Хубаво, оставам. — каза Хари. — Нали ще ми кажете, ако някога изобщо победите Волдемор?
Докато Рон и Хърмаяни се смееха, силна болка прониза белега на челото на Хари. Той притисна ръка към него. Видя, как Хърмаяни присви очи, и се опита да прикрие движението, като отметна косата над очите си.
— Щом всички ще ходим, ще трябва да се магипортираме поотделно — каза Рон. — Вече не влизаме всички под мантията.
Белегът на Хари го болеше все повече. Той се изправи. Крийчър веднага тръгна към него.
— Господарят не си е доял супата, може би господарят предпочита вкусна яхния, или може би плодовият пай, който господарят толкова обича?
— Благодаря ти, Крийчър, но се връщам след минутка… ъъъ… банята.
Тъй като беше наясно, че Хърмаяни го гледа подозрително, Хари се забърза нагоре по стълбите, към първия етаж, където се хвърли към банята и затвори вратата зад себе си. Сумтейки от болка, той се надвеси над черния леген на мивката, и затвори очи…
Движеше се по слабо осветена улица. Сградите от двете страни на улицата имаха високи, дървени фронтони, и приличаха на къщи от джинджифилов хляб. Той се приближи към една от тях, и видя дългата си бяла ръка на вратата. Почука. Почуства надигащо се вълнение…
Вратата се отвори. Засмяна жена стоеше зад нея. Лицето й се вкамени, щом погледна към лицето на Хари, веселието изчезна и се смени с ужас…
— Грегорович? — попита висок, студен глас.
Тя поклати глава. Опита се да затвори вратата. Бялата ръка я задържа отворена и не и позволи да се затръшне.
— Искам Грегорович.
— Er wohnt hier nicht mehr!6 — изпищя жената като клатеше глава. — Не, тук не живее! Той не тук живее! Аз него не познава!
Тя изостави опитите си да затвори вратата и започна да отстъпва към някаква тъмна зала, а Хари я последва, плъзгайки се към нея, а дългата му, тънкопръста ръка извади пръчката.
— Къде е той?
— Das weiss ich nicht!7 — Преместил се! Не знам, не знам!
Той вдигна пръчката си. Тя изпищя. Две малки деца се втурнаха в стаята. Тя се опита да ги прикрие с ръцете си. Последва светкавица зелена светлина…
— Хари! ХАРИ!
Той отвори очи. Беше се свлякъл на пода. Изправи се на крака и отключи вратата. Хърмаяни залитна вътре, възстанови равновесието си и се заоглежда подозрително. Рон я следваше по петите, и изглеждаше изнервен, докато насочваше пръчката си към ъглите на студената баня.
— Какво правиш?! — сурово попита Хърмаяни.
— Какво си мислиш, че правя? — немощно попита Хари.
— Пищеше! — отговори Рон.
— О, ами трябва да съм задрямал… или…
— Хари, много те моля, недей да обиждаш интелигентността ни! — каза Хърмаяни, дишайки дълбоко. — Знаем, че белегът те заболя долу, а и си бял като чаршаф.
Хари приседна на ръба на банята.
— Хубаво. Току що видях, как Волдемор уби една жена. До сега вече вероятно е убил цялото семейство. А нямаше нужда да го прави. Все едно се случи същото като със Седрик, просто защото беше там…
— Хари, не бива да позволяваш това да се случва повече — изплака Хърмаяни, а гласът и отекна из банята. — Дъмбълдор искаше да използваш Оклумантика! ТОЙ мислеше, че тази връзка е опасна — Волдемор може да я ИЗПОЛЗВА, Хари! Каква полза имаш от това да го гледаш как убива и измъчва, какво би могъл да направиш?
— Защото така знам какво прави! — каза Хари.
— Значи дори няма да се опиташ да си затвориш ума?
— Хърмаяни, не мога. Знаеш, че не ме бива в Оклумантиката. Така и не успях да я схвана.
— Но ти даже и не се опитваш! — ядосано каза тя. — Не разбирам Хари — харесва ли ти тази специална връзка, това общуване… или… или каквото и да е…
Тя се запъна при погледа, който той й метна, когато се изправи.
— Да ми харесва?!… — тихо попита той. — На теб би ли ти харесала?
— Аз… не… съжалявам, Хари. Не исках да кажа…
— Мразя това, мразя факта, че той може да проникне в мен, мразя това, че го виждам, когато е най- опасен. Обаче ще се възползвам от това!
— Дъмбълдор…
— Остави го Дъмбълдор! Това е моят избор, ничий друг. Искам да разбера, защо преследва Грегорович?
— Кого?…
— Чужденец е, майстор на магически пръчки. — каза Хари. — Направил е пръчката на Крум и според него е невероятен.
— Но според теб, — каза Рон — Волдемор е заловил и държи някъде Оливандер под ключ. Вече си има майстор на пръчки, за какво му е още един?
— Може би е съгласен с Крум, може би Грегорович наистина е по-добър… или пък защото мисли, че Грегорович би могъл да обясни какво направи пръчката ми, когато се бих с него, защото Оливандър не знаеше.
Хари се загледа в напуканото, прашно огледало и видя Рон и Хърмаяни да си разменят скептични погледи зад гърба му.
— Хари, ти все говориш за това, което е направила пръчката ти — каза Хърмаяни — но ТИ си предизвикал това! Защо толкова усилено се опитваш да не поемеш отговорност за собствените си сили?
— Защото знам, че не бях аз! А и Волдемор го знае, Хърмаяни! И двамата знаем какво всъщност се случи!
Те се втренчиха един в друг. Хари знаеше, че не може да убеди Хърмаяни и че тя приготвя контрааргументи, и срещу теорията му за пръчката и срещу набезите му в съзнанието на Волдемор. За негово облекчение, Рон се намеси.
— Остави това сега — каза и той. — Това си зависи от него. А и щом ще ходим в Министерството утре, не мислите ли, че трябва да обсъдим плана?
Неохотно, както им се стори, Хърмаяни се отказа от спора, въпреки че, Хари беше сигурен, щеше да го атакува отново при първа възможност. Междувременно се върнаха в приземната кухня, където Крийчър им сервира яхнията и плодовия пай.
Не си легнаха до късно тази нощ, и прекараха часове в поврторение на плана, докато накрая можеха да си го рецитират един на друг дума по дума. Хари, който сега спеше в стаята на Сириус, легна в леглото, освети с пръчката си старата снимка на баща си, Сириус, Лупин и Петигрю, и си мърмори плана още десетина минути. Когато изгаси пръчката си обаче, не продължи да мисли за Многоликовата отвара, Повръщащите бонбони или морско синитемантии на „Магическа поддръжка“. Мислеше си за майстора на пръчки Грегорович, и колко ли дълго се надява да остане скрит, при положение че Волдемор го издирваше
