Хари Потър и даровете на смъртта

— Така да бъде — каза той тихо на другите двама. — Добре — извика напосоки и всички притихнаха, дори Фред и Джордж, които непрестанно пускаха шеги, замълчаха и зачакаха развълнувани. — Трябва да намерим едно нещо — продължи Хари. — Нещо… което ще ни помогне да победим Вие-знаете-кого. То е тук, в „Хогуортс“, но не знаем къде точно се намира. Не е изключено да е принадлежало на Рейвънклоу. Някой чувал ли е за такава реликва? Виждали ли сте някаква вещ с орела на Рейвънклоу?

Той погледна с надежда към малката групичка ученици от „Рейвънклоу“, към Падма, Майкъл, Тери и Чо, но му отговори Луна, която беше приседнала на страничната облегалка на стола на Джини.

— Ами изгубената диадема! Разказах ви за нея, Хари, не помниш ли? Изгубената диадема на Рейвънклоу. Татко се опитва да я възстанови.

— Да, но изгубената диадема е изгубена, Луна — завъртя очи Майкъл Корнър. — Това май е най- важното в случая.

— Кога се е изгубила? — попита Хари.

— Твърди се, че е станало преди векове — отговори Чо и Хари посърна. — Професор Флитуик ни е обяснявал, че диадемата е изчезнала заедно със самата Рейвънклоу. Търсили са я, но както личи, никой не е открил и следа от нея, нали? — обърна се тя към съучениците си от дома.

Всички поклатиха глави.

— Извинявайте, но какво е диадема? — попита Рон.

— Нещо като корона — обясни Тери Буут. — Смята се, че диадемата на Рейвънклоу е имала магически свойства — който си я сложи, става по-мъдър.

— Да, а хапливият бързоблак на татко изсмуква…

Но Хари прекъсна Луна.

— И никой ли не е виждал нещо, което да прилича на нея?

Всички отново поклатиха глави. Хари погледна към Рон и Хърмаяни и видя отразено собственото си разочарование. Реликва, изгубена толкова отдавна, при това безследно, едва ли се вместваше в представата за хоркрукс, скрит в замъка… Но още преди Хари да зададе поредния въпрос, Чо заговори отново:

— Хари, ако искаш да видиш как приблизително е изглеждала диадемата, мога да те заведа в нашата обща стая и да ти я покажа на статуята на Рейвънклоу.

Белегът на Хари отново го преряза непоносимо: за миг Нужната стая заплава и вместо нея той видя как тъмната пръст се носи под него, усети и как огромната змия се намотава около раменете му. Волдемор отново летеше, Хари обаче не знаеше накъде — дали към подземното езеро или към тях, към замъка: при всички положения разполагаха със съвсем малко време.

— Той е на път — съобщи припряно Хари на Рон и Хърмаяни. Погледна Чо, сетне отново тях. — Слушайте, знам, че едва ли ще помогне особено, но ще отида да я видя тази статуя, поне да разбера как изглежда диадемата. Чакайте ме тук и пазете другия… знаете какво…

Чо се изправи, но Джини се намеси доста свирепо:

— А, не, с Хари ще отиде Луна, нали, Луна?

— Ооо, да, с удоволствие! — отвърна тя и Чо седна отново с разочарован вид.

— Как да излезем от Стаята, Невил? — попита Хари.

— Ето оттук. — Той заведе Хари и Луна в един ъгъл, където през малък шкаф се излизаше на стръмно стълбище. — Всеки ден води на различни места, така те никога няма да го открият — обясни Невил. — Лошото е, че никога не знаем къде ще отидем. Внимавайте, Хари, нощем винаги дежурят по коридорите.

— Не се притеснявай — отвърна Хари. — До скоро.

Двамата с Луна забързаха надолу по стълбището, което беше дълго и осветено с факли и имаше чупки на най-неочаквани места. Накрая излязоха при нещо като плътна стена. Хари извади мантията невидимка и заметна и себе си, и Луна.

Бутна леко стената. От допира му тя се стопи и те преминаха зад нея, а Хари се обърна и видя, че стената отново се е затворила. Стояха в тъмен коридор — Хари дръпна Луна обратно в здрача, бръкна в кесийката около врата си и извади Хитроумната карта. Доближи я до носа си, затърси своята точица и точицата на Луна и накрая ги откри.

— На петия етаж сме — пошушна той, докато гледаше как Филч се отдалечава един коридор по- нататък. — Хайде, насам!

Те започнаха да се прокрадват.

Хари се беше промъквал многократно през замъка нощем, ала никога досега сърцето му не беше блъскало така силно, никога толкова много неща не бяха зависили от безпрепятственото преминаване на разстоянието.

Двамата с Луна тръгнаха през квадрати лунна светлина по пода, покрай доспехи с шлемове, които скърцаха от звука на тихите им стъпки, покрай ъгли, зад които не знаеха какво ги дебне — там където светлината позволяваше, проверяваха по Хитроумната карта къде се намират и на два пъти пуснаха пред себе си призраци, без да привличат вниманието. Хари очакваше всеки момент да се натъкнат на някакво препятствие и се страхуваше най-много от Пийвс, затова на всяка крачка се ослушваше да чуе първите издайнически признаци, ако полтъргайстът се приближи.

— Насам, Хари — подкани запъхтяна Луна, като го подръпна за ръкава и го затегли към една вита стълба.

Те тръгнаха да изкачват тесните й кръгове, от които им се зави свят: Хари не беше идвал никога тук. Накрая излязоха при врата. На нея нямаше дръжка или ключалка, тя представляваше плътно парче старо дърво и отгоре се виждаше само бронзово чукало с форма на орел.

Луна вдигна бледа длан, която сякаш се зарея зловещо във въздуха, без да е свързана с китката или тялото. Почука веднъж и в тишината звукът прокънтя като топовен гърмеж.

Човката на орела се отвори на мига, но вместо птичи зов се чу тих напевен глас, който попита:

— Кое се е появило първо — фениксът или пламъкът?

— Хмм… как мислиш, Хари? — попита с вглъбен вид Луна.

— Какво? Няма ли просто някаква парола?

— Не, трябва да отговориш на въпрос.

— Ами ако сгрешиш?

— Тогава трябва да изчакаш някого, който ще даде верния отговор — обясни Луна. — Така винаги учиш нови неща, нали?

— Да… лошото е, че не можем да си позволим да чакаме когото и да било, Луна.

— Така е — съгласи се угрижено тя. — Е, в такъв случай мисля, че отговорът е: кръгът няма начало.

— Логично мислене — одобри гласът и вратата се отвори.

Общата стая на „Рейвънклоу“, която беше празна, представляваше широко кръгло помещение, по- просторно от всички стаи, които Хари беше виждал в „Хогуортс“.

Красивите сводести прозорци се редуваха със сини и бронзови копринени флагове, накачени по стените, и през деня учениците можеха да се любуват на невероятната гледка, откриваща се към планините наоколо.

Таванът също беше сводест и по него бяха нарисувани звезди, повторени и по среднощносиния килим долу. Имаше и маси, столове и библиотеки, а в ниша срещу вратата стоеше висока статуя от бял мрамор.

Хари позна Роуина Рейвънклоу благодарение на бюста, който беше видял в къщата на Луна. Статуята беше до врата, която вероятно водеше към спалните помещения горе. Хари отиде право при мраморната жена, която сякаш го погледна с озадачена полуусмивка — лицето й бе красиво, но и стряскащо.

Отгоре върху главата й от същия мрамор беше възпроизведена нежна на вид диадема. Приличаше малко на тиарата, която Фльор си беше сложила на сватбата. На нея със ситни букви бяха изсечени думи. Хари излезе изпод мантията невидимка и се качи на постамента отдолу, за да ги прочете:

— Има ли нейде дар по-голям от ум бърз, пъргав и прям?

— От което следва, че ти си пълен бездарник — изкиска се някой.

Хари се обърна рязко, подхлъзна се на мрамора и се приземи на пода. Пред него стоеше Алекто Кароу и