— Хагрид е добре, синко — увери го мъжът, — жена ми се грижи за него. Ти как се чувстваш? Има ли още нещо счупено? Оправих ти ребрата, зъба и ръката. Между другото, аз съм Тед, Тед Тонкс… бащата на Дора.
Хари рязко изправи гръб: пред очите му заиграха светлини, пригади му се и главата му се замая.
— Волдемор…
— Спокойно — рече Тед Тонкс, после го хвана за рамото и го сложи отново да легне. — Току-що си претърпял тежка авария. Всъщност какво се случи? Нещо моторът ли се повреди? Да не би Артър Уизли отново да се е престарал с тия негови мъгълски измишльотини?
— А, не — отвърна Хари, а белегът му продължи да тупти като отворена рана. — Смъртожадни, направо гмеж… преследваха ни…
— Смъртожадни ли? — рязко подвикна Тед. — Как така смъртожадни?! Нали уж не знаеха, че ще те местим точно тази вечер, мислех, че…
— Знаеха — каза Хари.
Тед Тонкс погледна към тавана, сякаш щеше да види през него небето горе.
— Е, но поне сме сигурни, че защитните ни заклинания действат, нали? Те не би трябвало да проникнат на повече от сто метра от къщата във всички посоки.
Сега Хари разбра защо Волдемор е изчезнал — точно в онзи миг мотоциклетът беше прекосил бариерата, създадена от магиите и заклинанията на Ордена. Надяваше се все пак те да действат и занапред: помисли си как и сега, докато разговарят, Волдемор е на сто метра от тях и търси начин да проникне с нещо, което Хари си представи като огромен прозрачен въздушен мехур.
Смъкна крака от дивана: искаше с очите си да види Хагрид, за да повярва, че е жив. Но тъкмо се изправи, когато вратата се отвори и Хагрид се промуши през нея с лице, покрито с кал и кръв — накуцваше, но като по чудо беше жив.
— Хари!
След като събори две крехки масички и една аспидистра, той прекоси с две крачки разстоянието между тях и притегли Хари в прегръдка, с която едва не строши отново току-що изцелените му ребра.
— Леле, Хари, как се измъкна от ’сичко туй? Пък аз си мислех, че и двамата сме пътници.
— Аз също. Не мога да повярвам…
Хари замълча: забеляза жената, която беше влязла в стаята след Хагрид.
— Ти! — изкрещя той и пъхна ръка в джоба си, но той беше празен.
— Магическата ти пръчка е тук, синко — рече Тед и му я подаде. — Беше паднала точно до теб. Прибрах я. А жената, на която крещиш, е моята съпруга.
— О, извинявайте…
След като госпожа Тонкс влезе на светло, приликата й с нейната сестра Белатрикс вече не беше чак толкова очебийна: косата й беше светлокестенява, а очите й бяха по-големи и по-добри. И все пак след възклицанието на Хари тя го погледна някак високомерно.
— Какво е станало с дъщеря ни? — попита жената. — Хагрид каза, че са ви устроили засада, къде е Нимфадора?
— Не знам — призна Хари. — Не знаем какво се е случило с останалите.
Госпожа Тонкс и мъжът й се спогледаха. Като видя изражението на лицата им, Хари усети как го плисват страх и вина: ако някой от останалите беше загинал, виновен беше той, само той и никой друг. Беше се съгласил с плана, беше им дал от косата си…
— Летекодът! — възкликна Хари, спомнил си внезапно за него. — Трябва да стигнем в „Хралупата“ и да разберем… тогава ще ви съобщим… или Тонкс ще го направи, след като…
— С Дора всичко ще бъде наред, Дромеда — намеси се Тед. — Тя си знае работата, ходила е с аврорите на какви ли не опасни места. Летекодът е тук — добави той към Хари. — Ако смяташ да се придвижиш с него, имай предвид, че би трябвало да поеме след три минути.
— Да, ще се придвижим с него — потвърди Хари. Грабна раницата, метна я на рамо. — Аз…
Погледна към госпожа Тонкс: искаше му се да се извини за уплашеното състояние, в което я оставяше и за което се чувстваше ужасно виновен, но не му хрумнаха думи, които да не му се струват кухи и неискрени.
— Ще кажа на Тонкс… на Дора, да ви прати вест, когато… благодаря ви, че сте ни позакърпили, благодаря за всичко. Аз…
Радваше се, че излиза от стаята и тръгва с Тед Тонкс по късия коридор до една от спалните. Хагрид също дойде след тях и се наведе, за да не си удари главата в горната рамка на вратата.
— Ето го летекода, синко.
Господин Тонкс сочеше малка сребърна четка за коса, оставена върху тоалетката.
— Благодаря — каза Хари и готов за заминаване, понечи да я докосне с пръст.
— Я чакайте — намеси се Хагрид и се огледа. — Къде е Хедуиг, Хари?
— Тя… тя загина — отвърна момчето.
Изведнъж осъзна какво е станало, просълзи се и се засрами от себе си. Совата го беше съпътствала вярно и предано, беше единствената му сигурна връзка със света на магьосниците всеки път, когато той беше принуден да се върне у семейство Дърсли.
Хагрид се пресегна и го потупа болезнено с грамадна длан по рамото.
— Не се разстройвай — рече той пресипнало. — Не се разстройвай де. Тя изживя страхотен дълъг живот…
— Хагрид! — предупреди го Тед Тонкс, когато четката за коса припламна в яркосиньо, и Хагрид буквално в последния момент я докосна с показалец.
С тласък зад пъпа, сякаш изтеглен напред от невидима кукичка и въдица, Хари беше издърпан в небитието и се завъртя неудържимо с пръст, залепен за летекода, с който двамата с Хагрид се извисиха и се отдалечиха от господин Тонкс: след броени мигове ходилата на Хари удариха о твърда почва и той падна на четири крака в двора на „Хралупата“. Чу писъци. Метна встрани четката за коса, която вече не светеше, изправи се с леко залитане и видя как госпожа Уизли и Джини тичат надолу по задното стълбище, а Хагрид, който също се беше свлякъл при приземяването, с усилие става на крака.
— Хари? Ти истинският Хари ли си? Какво се е случило? Къде са останалите? — извика госпожа Уизли.
— В какъв смисъл? Те не са ли вече тук? — ахна Хари.
Отговорът се беше врязал ясно върху бледото лице на госпожа Уизли.
— Смъртожадните ни причакваха — обясни й Хари. — Обкръжиха ни веднага щом литнахме… те са знаели, че ще е днес вечерта… нямам представа какво е станало с другите. Четирима смъртожадни ни подгониха, не ни оставаше друго, освен да бягаме, а когато ни настигна Волдемор…
Хари долови по гласа си, че се оправдава, че я моли да разбере защо не знае какво е станало със синовете й, но…
— Слава на небесата, че си добре! — рече госпожа Уизли и го притегли за прегръдка, която според него той не заслужаваше.
— Не ти ли се намира малко бренди, Моли? — попита с леко треперлив глас Хагрид. — За лечебни цели.
Госпожа Уизли можеше да измагьоса бренди, но когато забърза към климналата къща, Хари разбра, че тя всъщност иска да скрие лицето си. Момчето се обърна към Джини и тя тутакси откликна на неизречената му молба за информация.
— Първи трябваше да дойдат Рон и Тонкс, но са изпуснали летекода си, той се появи без тях — обясни момичето и посочи ръждивата масленица върху земята наблизо. — А това там — и тя посочи една стара гуменка — трябваше да бъде летекодът на татко и Фред, те трябваше да се появят втори. Вие с Хагрид бяхте трети, а ако успеят, Джордж и Лупин би трябвало да се върнат след… — Тя си погледна часовника. — След около минута.
Госпожа Уизли се появи отново с бутилка бренди, която връчи на Хагрид. Той махна запушалката и изгълта съдържанието на един дъх.
— Мамо! — възкликна Джини и засочи едно петънце на доста метри от тях.
В мрака се беше появила синя светлина: тя се уголеми и стана по-ярка, после изникнаха Лупин и
