Хари Потър и даровете на смъртта

погледнаха немигащо и безразлично, незатулени от летящи приятели. Къде ли беше Рон? Къде бяха Фред и господин Уизли? Къде бяха Бил, Фльор, Тонкс, Лудоокия и Мъндънгус?

— Помогни, Хари! — извика пресипнало Хагрид, който отново се беше заклещил на вратата.

Доволен, че може да се заеме с нещо, Хари го издърпа, после се отправи през празната кухня към всекидневната, където госпожа Уизли и Джини още се грижеха за Джордж. Госпожа Уизли вече беше спряла кръвта и на светлината на лампата Хари видя чиста зейнала дупка на мястото, където преди беше ухото на приятеля му.

— Как е той?

Госпожа Уизли се обърна и каза:

— Не мога да му измагьосам ново, махнато е с черна магия. Но можеше да е много по-страшно… все пак е жив.

— Да — съгласи се Хари. — Слава Богу!

— Стори ми се, че чувам в двора и други — намеси се Джини.

— Хърмаяни и Кингзли — потвърди Хари.

— Слава на небесата! — прошепна Джини.

Двамата се погледнаха: на Хари му се прииска да я прегърне и да я притисне до себе си и нямаше да го спре дори присъствието на госпожа Уизли, но преди да се поддаде на това желание откъм кухнята се чу силен трясък.

— Ще доказвам кой съм, Кингзли, след като видя сина си, а сега, ако не си търсиш белята, се махни от пътя ми!

Хари не беше чувал никога господин Уизли да крещи така. Той нахълта във всекидневната с лъснало от потта теме и с накривени очила, а след него дотича и Фред — и двамата бяха бледи, но здрави и невредими.

— Артър! — изхлипа госпожа Уизли. — О, слава на небесата!

— Как е той?

Господин Уизли се свлече на колене до Джордж. За пръв път, откакто Хари познаваше Фред, той като че ли не намираше думи. Загледа с отворена уста иззад облегалката на дивана раната на своя близнак, сякаш не можеше да повярва на очите си.

Вероятно разбуден от шумната поява на Фред и на баща си, Джордж се размърда.

— Как се чувстваш, Джорджи? — прошепна майка му.

Той плъзна пръсти отстрани по главата си.

— Кухо — пророни момчето.

— Какво го прихваща? — изграчи с ужасен вид Фред. — И мозъкът му ли е пострадал?

— Кухо — повтори Джордж, после отвори очи и погледна брат си. — Виждаш ли, Фред… аз съм Кухов Безухов, вдяваш ли?

Госпожа Уизли се разхлипа още по-безутешно. По бледото лице на Фред се плисна руменина.

— Ужас! — рече той на Джордж. — Направо ужас! При толкова смешки по света за разни дългоухи и клепоухи да измислиш точно това!

— Е, нищо де — усмихна се Джордж на майка си, която продължаваше да плаче неудържимо. — Сега, мамо, поне ще можеш да ни различаваш. — Той се огледа. — Здрасти, Хари… ти си Хари, нали?

— Да — потвърди другото момче и се приближи към дивана.

— Е, поне теб те преместихме успешно — отсъди Джордж. — Защо Рон и Бил не бдят край леглото на болника?

— Още не са се върнали, Джордж — обясни госпожа Уизли.

Усмивката на момчето помръкна. Хари погледна Джини и й показа с ръка да излезе с него навън. Докато минаваха през кухнята, Джини пророни тихо:

— Рон и Тонкс вече трябваше да са се върнали. Нямат много път, къщата на леля Мюриъл не е далеч.

Хари не каза нищо. Откакто беше пристигнал в „Хралупата“, се опитваше да не дава воля на страха, но сега той го обгърна, сякаш пропълзя под кожата му, затуптя в гърдите и заседна на гърлото му. Докато слизаха по задното стълбище в тъмния двор, Джини го хвана за ръката.

Кингзли сновеше назад-напред и всеки път преди да се обърне поглеждаше към небето. Хари си помисли, че той прилича на вуйчо Върнън, който преди милион години кръжеше така из всекидневната. Хагрид, Хърмаяни и Лупин стояха рамо до рамо и мълчаливо гледаха нагоре. Никой не се обърна, когато Хари и Джини се присъединиха към безмълвното им бдение.

Минутите се нижеха бавно като години. И при най-лекия повей на вятъра всички подскачаха и се извръщаха към прошумолелия храст или дърво с надеждата, че някой от липсващите членове на Ордена ще изскочи невредим от листата…

После точно над тях изникна метла, която се устреми към земята…

— Те са! — изпищя Хърмаяни.

Тонкс приземи и вдигна пръст и камъчета, които се разхвърчаха навсякъде.

— Ремус! — възкликна тя, докато слизаше неустойчиво от метлата, за да потъне в обятията му.

Лицето му беше угрижено и бледо, той сякаш беше изгубил дар-слово. Зашеметен, Рон тръгна към Хари и Хърмаяни.

— Добре си — изпелтечи той още преди Хърмаяни да изтича при него и да го притисне до себе си.

— Мислех… мислех…

— Нищо ми няма — потупа я по гърба Рон. — Нищо.

— Рон беше неотразим — оповести сърдечно Тонкс, след като пусна Лупин. — Страхотен. Зашемети един от смъртожадните, улучи го право в главата, а когато се целиш от летяща метла в движеща се мишена…

— Така ли? — възкликна Хърмаяни и огледа Рон, без да сваля ръце от врата му.

— Пак ли се изненада?! — отвърна той леко обидено и се дръпна. — Ние ли сме последните, които се връщат?

— Не — отговори Джини, — още чакаме Бил с Фльор и Лудоокия с Мъндънгус. Ще ида да кажа на мама и татко, че си добре…

Тя изтича обратно в къщата.

— Защо се забавихте? Какво се случи? — попита едва ли не ядосан Лупин.

— Белатрикс — каза тя. — Иска да се добере до мен не по-малко, отколкото до Хари, направи всичко възможно да ме убие. Жалко че не ми падна, щях да я науча аз нея. Но със сигурност ранихме Родолфус… после отидохме у лелята на Рон Мюриъл и изпуснахме летекода, защото тя ни обсипа с грижи…

Върху челюстта на Лупин заигра мускулче. Той кимна, но явно нямаше сили да каже каквото и да било.

— А с вас какво стана? — полюбопитства Тонкс и се извърна към Хари, Хърмаяни и Кингзли.

Те отново разказаха за патилата си от пътуването, но през цялото време отсъствието на Бил, Фльор, Лудоокия и Мъндънгус сякаш тегнеше върху всички като мъгла с ледена захапка, на която им беше все по- трудно да не обръщат внимание.

— Налага се да се върна на Даунинг Стрийт5. Трябваше да съм там още преди час — каза накрая Кингзли, след като огледа небето за последно. — Съобщете ми, когато се приберат.

Лупин кимна. Кингзли махна с ръка на другите и тръгна в мрака към портичката. На Хари му се стори, че чу съвсем тихото пук!, когато той се магипортира точно зад очертанията на „Хралупата“.

Господин и госпожа Уизли се втурнаха надолу по задното стълбище, следвани от Джини. Майката и бащата прегърнаха Рон, сетне погледнаха Лупин и Тонкс.

— Благодаря ви за синовете ни — промълви госпожа Уизли.

— Я не се излагай, Моли! — рече веднага Тонкс.

— Как е Джордж? — попита Лупин.

— Какво му е? — намеси се Рон.

— Остана без…