Но краят на изречението, подхванато от госпожа Уизли, беше заглушено от всеобщ силен възглас: пред погледите им току-що бе изникнал тестрол, който се приземи на няколко крачки от тях. Бил и Фльор се плъзнаха от гърба му, раздърпани от вятъра, но невредими.
— Бил! Слава Богу, слава Богу…
Госпожа Уизли се завтече към тях, Бил обаче я прегърна някак разсеяно. Погледна право към баща си и каза:
— Лудоокия е мъртъв.
Никой не продума, никой не помръдна. Хари изпита чувството, че нещо вътре в него пада, пропада през земята, напуска го завинаги.
— Видяхме всичко — продължи Бил, а Фльор кимна и на светлината от прозореца на кухнята по страните й заблещукаха сълзи, които се застичаха на вадички. — Случи се точно когато се отскубнахме от обръча: Лудоокия и Дънг бяха съвсем наблизо и също се насочиха на север. Волдемор — той може да лети! — веднага ги последва. Дънг изпадна в паника, чух го как вика, Лудоокия се опита да го спре, но онзи взе че се магипортира. Проклятието на Волдемор порази Лудоокия право в лицето, той падна заднишком от метлата и… не можехме да направим нищо, нищо… гонеха ни поне шестима…
Гласът на Бил заглъхна.
— Разбира се, че не сте могли да направите нищо — съгласи се Лупин.
Всички продължаваха да стоят и да се гледат. Хари не го проумяваше. Лудоокия мъртъв, това беше невъзможно… Лудоокия — толкова корав, толкова храбър, сякаш създаден да оцелява…
Макар и да не го изрекоха на глас, накрая всички като че ли осъзнаха, че няма смисъл да стоят повече на двора, и мълком последваха господин и госпожа Уизли в „Хралупата“ — във всекидневната, където Фред и Джордж се смееха.
— Какво има? — възкликна Фред и огледа лицата им. — Какво се е случило? Кой…
— Лудоокия — пророни господин Уизли. — Мъртъв е.
Усмивките на близнаците се превърнаха в ужасени гримаси. Никой не знаеше какво да прави. Тонкс плачеше без глас, захлупила лице с носната си кърпа: Хари знаеше, че тя е била много близка с Лудоокия, че е била негова любимка и той я е закрилял в Министерството на магията. Седнал на пода в ъгъла, където имаше най-много място, Хагрид бършеше очите си с кърпа колкото покривка за маса.
Бил отиде при бюфета и извади бутилка огнено уиски и няколко чаши.
— Хайде да пийнем — подкани той и след като замахна с магическата пръчка, през стаята се понесоха дванайсет пълни чаши. Бил вдигна високо тринайсетата. — За Лудоокия!
— За Лудоокия! — повториха всички и отпиха.
— За Лудоокия! — рече като ехо Хагрид с известно закъснение и хлъцна.
Огненото уиски проряза Хари през гърлото: сякаш го опари и вля отново в него чувства, като разсея сковаността и усещането за нереалност и му вдъхна нещо като смелост.
— Значи Мъндънгус е изчезнал? — попита Лупин, който беше пресушил чашата на един дъх.
Настроението в миг се промени: всички застанаха нащрек и продължиха да наблюдават Лупин, защото им се искаше той да продължи, но както се стори на Хари, бяха и по-уплашени какво ще чуят.
— Знам какво си мислите — рече Бил, — докато се връщахме насам, и аз се запитах същото, защото останах с впечатлението, че смъртожадните ни причакаха, нали? Но Мъндънгус не може да ни е предал. Те не знаеха, че ще има седмина Хари-Потъровци, това ги хвърли в смут още щом се появихме, а ако случайно сте забравили, именно Мъндънгус предложи да ги заблудим с този ход. Би трябвало да им е казал най- важното… Според мен Дънг просто се е паникьосал, нищо повече. Той изобщо не искаше да идва, но Лудоокия го принуди, а Вие-знаете-кой се насочи право към тях: това беше достатъчно всички да изпаднат в ужас.
— Вие-знаете-кой постъпи точно както очакваше Лудоокия — подсмъркна Тонкс. — Според него той би предположил, че Хари ще е с някой от най-калените и опитни аврори. Хукна да гони първо Лудоокия, а когато Мъндънгус ги издаде, се прехвърли на Кингзли…
— Да, и това е прррекрасно — намеси се рязко Фльор, — но не обяснява откъде са ррразбрали, че ще пррреместим ’Арри точно днес. Някой явно е прроявил небррежност. Някой се е изпуснал прред външен човек за датата. Това е единственото обяснение откъде са научили датата, но не и целия план.
С красиво лице, по което още личаха следи от сълзи, тя огледа един по един хората в стаята, като без думи ги предизвикваше да я опровергаят. Единственото, което нарушаваше тишината, беше хълцането на Хагрид под носната кърпа. Хари го погледна: той току-що беше изложил живота си на опасност, за да го спаси, и момчето го обичаше и му се доверяваше, макар че навремето го бяха прилъгали в замяна на едно змейско яйце да даде важни за Волдемор сведения…
— Не — отсече Хари и всички го погледнаха изненадани: от огненото уиски гласът му като че ли беше станал по-силен. — Исках да кажа — продължи той, — че дори и някой да е сбъркал и да се е изпуснал за нещо, убеден съм, че не го е направил нарочно. И няма никаква вина — повтори Хари, този път малко по- силно от обикновено. — Трябва да си вярваме. Аз се доверявам на всички и не смятам, че някой тук е в състояние да ме продаде на Волдемор.
Думите му бяха последвани от поредното мълчание. Всички го погледнаха, а той се почувства отново леко разгорещен и пийна още от огненото уиски, колкото да направи нещо. Сети се за Лудоокия — той вечно обвиняваше Дъмбълдор в лековерие.
— Добре го каза, Хари — рече най-неочаквано Фред.
— Да, ’ушам, ’ушам — намеси се и Джордж и стрелна с очи Фред, чиято уста помръдна в ъгълчето.
Лупин погледна Хари със странно изражение — едва ли не съжаление.
— За глупак ли ме смяташ? — попита момчето.
— Не, мисля, че си като Джеймс — отвърна Лупин, — за него беше връх на безчестието да не се доверява на приятелите си.
Хари знаеше за какво намеква той: че баща му е бил предаден от приятеля си Питър Петигрю. Кой знае защо, това го ядоса. Идеше му да подхване спор, но Лупин вече му беше обърнал гръб и след като остави чашата на една масичка до стената, рече на Бил:
— Имам малко работа. Ще попитам Кингзли дали…
— Не — спря го Бил. — Аз ще дойда с теб.
— Къде отивате? — възкликнаха в един глас Тонкс и Фльор.
— Тялото на Лудоокия — отговори Лупин. — Трябва да го приберем.
— Не може ли… — подхвана госпожа Уизли и умолително погледна Бил.
— Какво? — попита той. — Не, освен ако не предпочиташ да го вземат смъртожадните.
Никой не каза нищо. Лупин и Бил се сбогуваха и излязоха.
Останалите насядаха тежко по столовете, само Хари продължи да стои прав. Внезапността и окончателността на смъртта бяха заедно с тях като привидения.
— И аз трябва да вървя — заяви Хари.
В него се впериха десет чифта стреснати очи.
— Глупости, Хари! — скастри го госпожа Уизли. — Какви ги говориш?!
— Не мога да остана тук.
Той си разтърка челото: белегът отново го пробождаше и не го беше болял така повече от година.
— Докато съм тук, всички сте изложени на опасност. Не искам…
— Глупости! — повтори госпожа Уизли. — Всичко, което беше направено днес, целеше да те прехвърлим тук, на сигурно място, и слава Богу, че успяхме. Освен това Фльор се съгласи сватбата да бъде тук, а не във Франция, нагласили сме нещата така, че всички да останем тук и да се грижим за теб…
Тя не проумяваше, че от думите й на него не му олеква, а му става още по-тежко.
— Ако Волдемор научи отнякъде, че съм тук…
— Но защо ще научава? — изненада се госпожа Уизли.
— Сега, Хари, можеш да бъдеш на дванайсет места — намеси се и господин Уизли. — Той няма как да разбере в коя точно обезопасена къща се намираш.
— Притеснявам се не за себе си — възрази момчето.
— Знаем — съгласи се тихо господин Уизли, — но ако си тръгнеш, усилията ни от тази вечер се обезсмислят.
