Хари.
— Мама се опитва да изкопчи от нас с Хърмаяни какво сме намислили да правим. Ще пробва и с теб, ти си следващият, така че бъди готов. Татко и Лупин също подпитваха, но се отказаха, като им обяснихме, че Дъмбълдор те е предупредил да не казваш на никого, освен на нас. Мама обаче упорства. Такава си е.
Предупреждението на Рон се сбъдна само след няколко часа. Малко преди обяд госпожа Уизли откъсна Хари от другите, като го помоли уж да й помогне да намери еша на мъжки чорап, който според нея явно бил изпаднал от раницата му. Обаче го приклещи в тясното килерче до кухнята и подхвана:
— Рон и Хърмаяни май смятат, че тримата няма да се върнете в „Хогуортс“ — рече тя бодро и безгрижно.
— О… — отвърна Хари, — ами да. Няма да се връщаме там.
Пресата за изцеждане на прането в ъгъла се завъртя сама и избълва нещо, което приличаше на една от жилетките на господин Уизли.
— Мога ли да попитам защо си зарязвате образованието? — продължи госпожа Уизли.
— Ами Дъмбълдор ми възложи… нещо — промърмори Хари. — Рон и Хърмаяни знаят какво е и също искат да дойдат.
— Какво „нещо“?
— Съжалявам, но не мога да…
— Честно казано, смятам, че ние с Артър имаме право да знаем, и съм сигурна, че господин и госпожа Грейнджър ще се съгласят с мен! — заяви госпожа Уизли.
Хари се беше опасявал от това нападение на „загрижения родител“. Наложи си да погледне госпожа Уизли право в очите и забеляза, че те са в същия оттенък на кафявото, както на Джини. Това не му помогна.
— Дъмбълдор не искаше никой друг да узнава, госпожо Уизли. Съжалявам. Рон и Хърмаяни не са длъжни да идват, те сами решиха…
— Не виждам защо самият ти си длъжен да ходиш! — отсече тя, зарязала преструвките. — Всички вие сте си още деца! Пълна безсмислица… ако Дъмбълдор е искал нещо да се свърши, имаше на разположение целия Орден и можеше да го възложи на всеки от нас! Явно си го разбрал погрешно. Той сигурно е казал, че иска нещо да се свърши, и ти си решил, че държи точно ти да го направиш…
— Не съм го разбрал погрешно — отсече Хари. — Трябва аз да го направя.
Връчи й обратно единичния чорап, чийто еш уж трябваше да открие и който беше на златни папури.
— И това тук не е мое, не съм запалянко на „Пъдълмиър Юнайтед“.
— О, да, разбира се! — каза госпожа Уизли, като внезапно и доста дразнещо се върна към безгрижния тон. — Трябваше да се досетя. Е, Хари, докато все още си тук, с нас, нали нямаш нищо против да ни помогнеш с подготовката на сватбата на Бил и Фльор? Имаме да свършим още толкова много неща.
— Разбира се, че нямам — отвърна той, объркан от ненадейната смяна на темата.
— Много мило от твоя страна — рече жената и с усмивка излезе от килера.
От този миг нататък само се чудеше какво да възложи на Хари, Рон и Хърмаяни около подготовката на сватбата и на тях почти не им оставаше време да поразсъждават. Най-великодушното обяснение за поведението на госпожа Уизли би било желанието да ги отклони от мислите за Лудоокия и от ужасите на неотдавнашното пътуване. Но след два дни несекващо лъскане на прибори за хранене, съчетаване по цвят на фльонги, панделки и цветя, обезгномяване на градината и участие в приготвянето на промишлени количества сандвичи Хари се усъмни, че госпожа Уизли се ръководи от други подбуди. Каквото и да им възложеше, тя сякаш целеше да ги държи тримата с Рон и Хърмаяни по-далеч един от друг и той не бе имал възможност да поприказва насаме с тях от първата вечер, когато им беше разправил как Волдемор е изтезавал Оливандър.
— Според мен мама си е наумила, че ако ви попречи тримата да бъдете заедно и да обмисляте плана, ще отложи заминаването ви — сподели едва чуто Джини с Хари, докато на третия ден от престоя му слагаха масата за вечеря.
— И какво според нея ще се случи после? — промърмори Хари. — Някой друг ще убие Волдемор, докато тя ни държи тук да правим петифури?
Каза го, без да се замисля, и видя как Джини пребледнява.
— Значи е вярно? — възкликна тя. — Значи се опитваш да направиш точно това?
— Аз… не… само се пошегувах — заувърта Хари.
Двамата се погледнаха, върху лицето на Джини се четеше нещо повече от стъписване. Изведнъж Хари осъзна, че за пръв път е сам с нея след онези откраднати часове в закътани ъгълчета в парка на „Хогуортс“. Беше сигурен, че и тя ги помни. И двамата подскочиха, когато вратата се отвори и влязоха господин Уизли, Кингзли и Бил.
Сега често на вечеря идваха и други членове на Ордена, защото щабквартирата вече беше не на „Гримолд“ номер дванайсет, а в „Хралупата“. Господин Уизли беше обяснил, че след смъртта на Дъмбълдор — Пазителя на тайната — всеки, на когото той е доверил къде точно се намира „Гримолд“, на свой ред се е превърнал в неин Пазител.
— И тъй като сме общо двайсет души, това много обезсилва заклинанието Фиделиус. Двайсет пъти повече възможности смъртожадните да изтръгнат от някого тайната. Едва ли ще издържим още дълго.
— Но Снейп със сигурност вече им е казал адреса! — учуди се Хари.
— Лудоокия е направил две-три заклинания срещу Снейп, в случай че той отново се появи там. Дано са достатъчно силни, за да го държат надалеч и да му завържат езика, ако реши да се говори за мястото, но не можем да бъдем сигурни. Сега, след като защитата на къщата не е надеждна, би било безумство щабквартирата да остане там.
Тази вечер на масата имаше толкова много хора, че им беше трудно да маневрират с ножовете и вилиците. Хари се озова притиснат до Джини и заради нещата, които бяха останали неизречени между двамата, той съжали, че не ги делят поне няколко души. Постоянно внимаваше да не я закачи за ръката и едва успяваше да си отреже от пилето.
— Няма ли новини за Лудоокия? — попита той Бил.
— Нищо.
Не бяха успели да му направят погребение, защото Бил и Луташ не бяха намерили тялото. Заради мрака и суматохата по време на битката беше трудно да определят къде е паднало.
— В „Пророчески вести“ няма и дума, че е умрял или че тялото му е било намерено — продължи Бил. — Но това не значи кой знае какво. Напоследък вестникът премълчава доста неща.
— Още ли не са насрочили заседание за магиите, които приложих, за да се изплъзна от смъртожадните? — провикна се Хари през масата към господин Уизли, който поклати глава. — Защото знаят, че не съм имал друг избор, или защото не искат да разгласявам пред света, че Волдемор ме е нападнал?
— Според мен второто. Скримджър отказва да признае, че Ти-знаеш-кой е толкова могъщ, а също и че в Азкабан е имало масово бягство.
— Да де, защо да казват на обществеността истината? — възкликна Хари и стисна юмрук толкова силно, че върху дясната му ръка се откроиха едва забележимите бледи белези „Няма да лъжа.“
— Никой ли в министерството не е готов да му се противопостави? — ядосано попита Рон.
— Има и такива, Рон, но хората са изпаднали в ужас, че ще бъдат следващите, които ще изчезнат и чиито деца ще бъдат нападнати — отговори баща му. — Плъзнали са страшни слухове: лично аз не вярвам, че преподавателката по мъгълознание в „Хогуортс“ сама е пожелала да напусне работа. Никой не я е виждал от седмици. През това време Скримджър седи залостен по цял ден в кабинета си — да се надяваме, че разработва някакъв план.
Настъпи мълчание, през което госпожа Уизли магипортира празните чинии върху шкафа отстрани и поднесе ябълков сладкиш.
— Трябва да рррешим, ’Арри, как ще те скррием — каза Фльор, след като всички получиха от сладкиша. — За сватбата — уточни тя и се смути. — Срред гостите ни няма, рразбира се, смърртожадни, но не можем да обещаем, че след като си пийнат шампанско, няма да се рраздъррдорят.
От думите й Хари разбра, че тя още подозира Хагрид.
