— Няма да ходиш никъде — изръмжа Хагрид. — Майко мила, Хари, след ’сичко, което преживяхме, за да те доведем тука!
— Да, ами кървящото ми ухо! — намеси се и Джордж и се вдигна на възглавниците.
— Знам, че…
— Лудоокия не би искал да…
— ЗНАМ! — изкрещя Хари.
Почувства се притиснат до стената, изнудван: нима си въобразяваха, че не знае какво са направили за него, нима не разбираха, че точно по тази причина той иска да си тръгне, докато заради него не са пострадали и други? Настъпи дълго тягостно мълчание, по време на което белегът продължи да го пробожда и да тупти и което накрая беше нарушено от госпожа Уизли.
— Къде е Хедуиг, Хари? — попита тя, за да го предразположи. — Можем да я сложим при Пигуиджин и да й дадем да хапне нещо.
Някой сякаш го удари с пестник по стомаха. Той не можеше да й каже истината. За да не отговаря, допи остатъка от огненото уиски.
— Чакай само да се разчуе, че пак си го направил, Хари — намеси се Хагрид. — Избяга му, моля ви се, отблъсна го точно когато оня го беше връхлетял!
— Не съм го направил аз — отсече Хари. — Направи го магическата ми пръчка. Сама.
След няколко мига Хърмаяни пророни тихо:
— Но това е невъзможно, Хари! Сигурно имаш предвид, че си направил магия, без да искаш, и си реагирал инстинктивно.
— Не — възрази Хари. — Моторът падаше, не можех да определя къде точно е Волдемор, но магическата пръчка се завъртя в ръката ми, намери го и насочи към него заклинание, при това заклинание, което аз дори не знам. Никога дотогава не бях измагьосвал златни пламъци.
— В крайни ситуации — обясни господин Уизли, — понякога човек прави магии, за каквито не е и мечтал. Малките деца, още преди да са обучени, често установяват, че…
— Не беше така — възрази през стиснати зъби Хари.
Белегът му гореше, той беше ядосан и отчаян, беше му неприятно, задето всички си въобразяваха, че притежава сила, равна на силата на Волдемор.
Никой не каза нищо. Момчето знаеше, че те не му вярват. И като се замисли, си даде сметка, че никога не е чувал магическа пръчка сама да прави магии.
В белега го проряза болка — всичко, което Хари можеше да направи, бе да се удържи да не простене. Изпелтечи, че отива на чист въздух, остави чашата и излезе от стаята.
Докато прекосяваше тъмния двор, едрият скелетоподобен тестрол вдигна очи и прошумоли с огромните си криле като на прилеп, сетне продължи да си пасе. Хари спря при портичката за градината, взря се в избуялите растения, разтърка туптящото си чело и се замисли за Дъмбълдор.
Беше сигурен, че той би му повярвал. Дъмбълдор щеше да знае как и защо магическата му пръчка се е задействала сама, понеже той винаги имаше отговори, беше наясно с пръчките, беше обяснил на Хари странната връзка между неговата пръчка и пръчката на Волдемор… но Дъмбълдор, точно като Лудоокия, като Сириус, като майка му и баща му, като клетата му сова — всички се бяха преселили там, където Хари никога вече нямаше да може да разговаря с тях. Той усети как на гърлото му пари и това нямаше нищо общо с огненото уиски…
Изневиделица болката в белега му стана непоносима. Хари притисна с ръка челото си, зажумя и точно тогава вътре в главата му запищя глас:
— Каза ми, че пречката ще се отстрани, ако използвам друга магическа пръчка!
И в съзнанието му лумна картина: изпосталял старец в дрипи, който лежи на каменен под и надава писък, ужасен провлачен писък, писък на непоносима болка…
— Не! Не! Умолявам те, умолявам те…
— Ти излъга Лорд Волдемор, Оливандър!
— Не съм излъгал… Заклевам се…
— Опитал си се да помогнеш на Потър, да му помогнеш да избяга от мен!
— Заклевам се, че не съм му помагал… Смятах, че с друга пръчка ще стане…
— Тогава обясни какво се е случило. Пръчката на Луциус е унищожена!
— Недоумявам… връзка… има само… между вашите две пръчки…
— Лъжа!
— Моля те… умолявам те…
Хари видя как бледата ръка вдига магическата пръчка и усети изблика на яростен гняв на Волдемор, видя как немощният старец се гърчи от болка на пода…
— Хари!
Всичко приключи така мигновено, както беше започнало: стиснал портичката към градината, Хари стоеше разтреперан в мрака, а сърцето му препускаше диво и белегът още го пробождаше леко. Трябваше да мине доста време, докато забележи, че до него са Рон и Хърмаяни.
— Върни се в къщата, Хари — прошепна Хърмаяни. — Нали не смяташ сега да заминаваш?
— Да, приятелю, трябва да останеш — заяви Рон и силно го удари по гърба.
— Добре ли си? — попита Хърмаяни, след като се приближи достатъчно, за да види лицето му. — Изглеждаш ужасно!
— Ами… — проточи с разтреперан глас Хари. — Вероятно изглеждам по-добре от Оливандър…
След като им разказа какво е видял, Рон се възмути, а Хърмаяни направо се ужаси:
— Но нали това трябваше да спре! Нали белегът не трябваше да те боли повече! Не бива да допускаш тази връзка да се възобнови… Дъмбълдор настояваше да затвориш съзнанието си!
И тъй като Хари не й отговори, тя го сграбчи за ръката.
— Той превзема министерството, вестниците и половината магьоснически свят! Не го допускай и в главата си!
ГЛАВА ШЕСТА
ТАЛАСЪМЪТ ПО ПИЖАМА
През следващите дни над къщата витаеше ужасът от загубата на Лудоокия. Хари все очакваше той да влезе с тежка стъпка през задната врата като другите членове на Ордена, които наминаваха да донесат новини. Чувстваше, че нищо, освен действия, няма да притъпи усещането му за вина и скръб и че трябва да поеме на път и да изпълни задачата си: час по-скоро да намери и да унищожи хоркруксите.
— Е, докато не навършиш седемнайсет години, не можеш да направиш нищо с тези… — Рон изрече само с устни думата „хоркрукси“. — Още носиш Следата. Освен това можем да кроим планове и тук, както навсякъде другаде, нали? Или… — Той сниши глас и зашушна: — Или вече смяташ, че знаеш къде са ти- знаеш-кои?
— Не, не знам — призна си Хари.
— Мисля, че Хърмаяни направи малко проучване — сподели Рон. — Каза, че го пазела за когато дойдеш.
Седяха на масата за закуска, господин Уизли и Бил току-що бяха отишли на работа, госпожа Уизли се беше качила да вдигне от сън Хърмаяни и Джини, а Фльор се беше пронесла покрай тях на път за банята.
— Следата ще падне на трийсет и първи — каза Хари. — Това означава, че трябва да стоя тук само още четири дни. После мога да…
— Пет дни — поправи го твърдо Рон. — Трябва да останем за сватбата. Те ще ни убият, ако я пропуснем.
Хари се досети, че „те“ са Фльор и госпожа Уизли.
— Само още един ден — допълни Рон, когато Хари се накани да се разбунтува.
— Толкова ли не разбират колко е важно да…
— То се знае, че не разбират — прекъсна го Рон. — Нямат си и понятие. И понеже заговори за това, исках да го обсъдим.
Рон надзърна в коридора, за да се увери, че госпожа Уизли още не се връща, и се наведе към
