Хари Потър и даровете на смъртта

преди години.

— Ама…

— Млъквай — посъветва го Рон.

— … сигурни ли сте, че сте го обмислили добре? — продължи да упорства Хари.

— Я да видим — каза със свирепо лице Хърмаяни и с трясък остави „Туризъм с тролове“ върху купчината, която не смяташе да взима със себе си. — Приготвям от доста дни багажа, така че да сме готови да тръгнем незабавно, и за твое сведение тази подготовка включваше някои твърде сложни магии… да не споменавам, че под носа на госпожа Уизли тайно изнесохме всички запаси от многоликова отвара на Лудоокия. Освен това пренастроих паметта на татко и мама и сега те са убедени, че всъщност се казват Уендъл и Моника Уилкинс и че мечтата на живота им е да се изселят в Австралия, което вече се случи. Направих го, за да му е по-трудно на Волдемор да ги издири и да ги разпитва за мен… или за теб, защото за съжаление доста съм им разказвала за Хари Потър. Ако след това издирване на хоркруксите все още съм жива, ще намеря мама и татко и ще разваля заклинанието. Ако не… е, струва ми се, че направих доста добра магия да се чувстват щастливи и в безопасност. Уендъл и Моника Уилкинс дори не подозират, че имат дъщеря.

Очите на Хърмаяни отново бяха пълни със сълзи. Рон пак стана, прегърна я и се свъси срещу Хари, сякаш го укоряваше в нетактичност. Хари не се сети какво да каже, още повече че си беше твърде необичайно точно Рон да учи другите на тактичност.

— Аз… Хърмаяни, извинявай… не…

— Не знаеш, че ние с Рон сме съвсем наясно какво може да се случи, ако тръгнем с теб? Е, наясно сме. Рон, покажи му какво си направил.

— А, не, току-що е ял! — възрази момчето.

— Хайде де, той трябва да знае.

— Ох, добре тогава. Ела, Хари.

За втори път той пусна Хърмаяни и с тежка стъпка тръгна към вратата.

— Ела.

— Защо? — учуди се Хари, но излезе след него на мъничката стълбищна площадка.

— Десендо!6 — измънка Рон, като насочи магическата си пръчка към ниския таван.

Точно над главите им зейна отвор и към краката им се плъзна стълба. От четвъртитата дупка се чу ужасен звук — нещо като всмукване и стон едновременно, — лъхна ги и миризма като от канализация.

— Това е вашият таласъм, нали? — попита Хари, въпреки че никога не беше срещал създанието, което понякога нарушаваше нощната тишина.

— Да, нашият е — потвърди Рон и тръгна нагоре по стълбата. — Ела да го видиш.

Хари се качи по няколкото тесни стъпала на мъничкия таван. Вече беше пъхнал главата и раменете си през отвора, когато зърна създанието, свито на няколко крачки от него — спеше непробудно в сумрака с отворена голяма уста.

— Но той… той прилича на… Таласъмите имат ли навика да носят пижами?

— Не — отвърна Рон. — Обикновено не са и червенокоси и чак толкова пъпчиви.

Хари загледа с леко отвращение спящата твар. Като форма и размери приличаше на човек и след като очите на Хари посвикнаха със здрача, той видя, че таласъмът е облечен със стара пижама на Рон. Освен това беше сигурен, че като цяло таласъмите са слузести и без косъмче по главата, а не с буен перчем и свирепи морави пъпки по лицето.

— Той е аз, виждаш ли? — попита Рон.

— Не — отговори Хари. — Не виждам.

— Ще ти обясня долу в стаята, че вече ми се гади от тая миризма.

Слязоха по стълбата, Рон я върна в тавана и отидоха при Хърмаяни, която продължаваше да подрежда книгите на две купчини.

— След като заминем, таласъмът ще слезе да живее тук, в моята стая — заяви Рон. — Според мен той наистина изгаря от нетърпение да се премести… всъщност е трудно да се каже, понеже единственото, което знае да прави, е да стене и да пелтечи, но отвориш ли дума за това, почва да кима често-често. И така, той ще бъде аз с шаренопръска. Хитро съм го измислил, нали?

Хари само погледна объркано.

— Хитро, я! — отговори си сам Рон, явно разстроен, че Хари не оценява колко блестящ е планът му. — Слушай сега, когато ние тримата не се появим отново в „Хогуортс“, всички ще решат, че двамата с Хърмаяни сме с теб, нали? А това означава, че смъртожадните ще се появят веднага при родителите ни, за да питат къде сме.

— Дано все пак си помислят, че съм заминала с мама и тате, напоследък мнозина мъгълокръвни обсъждат дали да не се укрият някъде — допълни Хърмаяни.

— Няма как да скрием цялото ми семейство, ще изглежда доста съмнително, пък и те не могат да си зарежат работата току-така — продължи Рон. — Затова ще пуснем слух, че страдам от тежка форма на шаренопръска и по тази причина не мога да се върна на училище. Ако някой дойде да провери, мама и татко ще му покажат таласъма в леглото ми, покрит целият с пъпки. Шаренопръската наистина си е заразна и никой няма да се престраши да се доближи. Не е страшно, че таласъмът не може да каже и дума, защото човек наистина онемява, след като заразата порази и мъжеца.

— А майка ти и баща ти посветени ли са в плана? — поинтересува се Хари.

— Татко знае. Помогна на Фред и Джордж да преобразят таласъма. А мама… хм, нали видя какво прави. Няма да се примири, че заминаваме, докато наистина не го направим.

В стаята се възцари тишина, нарушавана само от Хърмаяни, която продължаваше да мята книги ту на едната, ту на другата купчина. Рон седеше и я наблюдаваше, а Хари местеше поглед от единия към другия — просто не знаеше какво да каже. Заради мерките, които двамата бяха взели, за да защитят семействата си, той осъзна пределно ясно, че двамата наистина смятат да тръгнат с него и си дават сметка на какви опасности ще се изложат. Искаше му се да им каже какво означава това за него, но просто не намираше достатъчно силни думи.

В тишината се чуха приглушените викове на госпожа Уизли четири етажа по-долу.

— Джини сигурно е оставила прашинка върху някоя тъпа поставка за салфетки — отбеляза Рон. — Не проумявам защо семейство Делакор ни се изтърсват два дни преди сватбата.

— Сестрата на Фльор е шаферка, трябва да бъде тук за репетицията, а още е малка да пътува сама — обясни Хърмаяни, докато разглеждаше „Пътешествия с призраци“ и умуваше какво да прави с книгата.

— Е, гостите няма да допринесат мама да се поуспокои — рече Рон.

— Трябва все пак да решим — заяви Хърмаяни, след като метна в кошчето „Теория на отбранителната магия“, без да я поглежда втори път, и взе „Преглед на магьосническото образование в Европа“, — къде ще отидем най-напред. Хари, ти спомена, че първо искаш да отидеш в Годрикс Холоу, и те разбирам, но… дали хоркруксите не са най-важни?

— Щях да се съглася с теб, ако знаехме къде се намира поне някой от тях — отвърна Хари: не му се вярваше Хърмаяни наистина да е наясно защо той иска да се завърне в Годрикс Холоу.

Привличаха го не само гробовете на майка му и баща му: Хари имаше силното, макар и необяснимо усещане, че там ще намери някои отговори. То може би беше породено просто от факта, че именно там Хари беше оцелял след смъртоносното проклятие на Волдемор, и сега, когато беше изправен пред предизвикателството да повтори подвига, селото го притегляше, защото искаше да разбере всичко.

— Не смяташ ли, че е напълно възможно Волдемор да държи под око Годрикс Холоу? — попита Хърмаяни. — Той сигурно очаква да тръгнеш към гробовете на родителите си веднага след като получиш свободата да отидеш където си искаш.

Това не беше хрумвало на Хари. Докато той се опитваше да намери някакъв контрадовод, се намеси Рон, който очевидно следваше хода на собствените си мисли.

— Този Р.А.Б. — подхвана той, — дето е откраднал истинския медальон с капачето…

Хърмаяни кимна.

— В бележката пише, че смята да го унищожи, нали?

Хари притегли към себе си раницата и извади фалшивия хоркрукс, където още държеше сгънатата