Хари Потър и даровете на смъртта

— Ей, събуди се!

Хари отвори очи. Отново лежеше на походното легло в запуснатата стая на Рон. Слънцето още не беше изгряло и всичко наоколо тънеше в здрач. Пигуиджин спеше с глава под мъничкото крило. Белегът върху челото на Хари го наболяваше.

— Бълнуваше.

— Така ли?

— Да. „Грегорович.“ Повтаряше „Грегорович“.

Хари не беше с очила и виждаше лицето на Рон леко размазано.

— Кой е тоя Грегорович?

— Откъде да знам! Нали ти го повтаряше.

Хари разтърка чело и се замисли. Стори му се, че е чувал името и преди, но не помнеше къде.

— Мисля, че Волдемор го издирва.

— Клетият той! — възкликна разгорещено Рон.

Хари седна, като продължаваше да разтърква белега си, вече съвсем се беше разсънил. Помъчи се да си спомни какво точно бе видял насън, но единственото, което изникна в съзнанието му, бяха планините на хоризонта и очертанията на селце, сгушено в ниска долина.

— Мисля, че е в чужбина.

— Кой, Грегорович ли?

— Волдемор. Мисля, че е някъде в чужбина и издирва Грегорович. Не ми приличаше на Британия.

— Пак ли виждаш в съзнанието си?

Рон изглеждаше разтревожен.

— Направи ми услуга, не казвай на Хърмаяни — помоли Хари. — И въобще как очаква да не виждам нищо насън!

Той се взря в кафеза на малката Пигуиджин и продължи да умува… Откъде му беше познато името Грегорович?

— Мисля, че е свързан някак с куидича. Има нещо общо, но не мога… не се сещам какво.

— С куидича ли? — попита Рон. — Да не говориш за Горгович?

— За кого?

— За Драгомир Горгович. Гончия, преди две години „Чъдли Кенънс“ го купиха за баснословна сума. Рекордьор с най-много резки спускания с куофъла за сезон.

— А, не! — отсече Хари. — Определено не е Горгович.

— Е, и аз така си помислих — каза Рон. — Всъщност честит рожден ден!

— Ау… вярно бе, съвсем забравих. Вече съм на седемнайсет години!

Хари грабна магическата си пръчка, оставена до походното легло, насочи я към отрупаното с какво ли не бюро, където бяха очилата му, и каза:

— Акцио очила!

Макар че те бяха само на една крачка, той изпита огромно удовлетворение, като ги видя устремно да се носят към него — поне докато не го фраснаха по окото.

— Хитро — изсумтя Рон.

За да ознаменува, че Следата вече я няма, Хари се зае да запраща вещите на Рон във всички посоки, от което Пигуиджин се събуди и развълнувано запърха из кафеза. Хари се опита да си завърже с магия и маратонките (получи се възел, който после се наложи да развързва ръчно няколко минути) и колкото да се позабавлява, направи яркосини оранжевите мантии на любимите на Рон „Чъдли Кенънс“ по плакатите.

— Но лично аз бих си закопчал панталона с ръка — посъветва го Рон и прихна, когато Хари тутакси погледна надолу. — Това ти е подаръкът. Виж го тук, не е предназначен за очите на майка ми.

— Книга ли? — попита Хари, докато взимаше правоъгълния пакет. — Леко отклонение от традицията, а?

— Това не е книга като книга — обясни Рон. — Това си е чисто злато: „Дванайсет безотказни начина да очароваш вещица“. Обяснено е всичко, което трябва да знаеш за момичетата. Де да я имах миналата година, щях да знам как да се отърва от Лавендър и как да сваля… хм, Фред и Джордж ми я дадоха и аз научих доста. Ще се изненадаш, не всичко опира до магическата пръчка…

Когато влязоха в кухнята, върху масата ги чакаха цяла камара подаръци. Бил и господин Делакор приключваха със закуската, а госпожа Уизли си бъбреше с тях, както бдеше над тигана до печката.

— Артър предаде да ти пожелая от негово име „честит рожден ден“, Хари — каза тя и го озари с усмивка. — Наложи се да отиде рано на работа, но ще се върне за вечеря. Подаръкът най-отгоре е от нас.

Хари седна, взе квадратния пакет, който му беше посочила госпожа Уизли, и махна обвивката. Вътре имаше часовник почти като онзи, който господин и госпожа Уизли бяха подарили на Рон за седемнайсетия му рожден ден: беше златен, със звезди, които се въртяха вместо стрелки по циферблата.

— По обичай всеки магьосник получава часовник, щом навърши пълнолетие — обясни госпожа Уизли и го загледа тревожно от печката. — Опасявам се, че този не е нов като на Рон… всъщност беше на брат ми Фейбиън, а той не си пазеше особено вещите. Отдолу има вдлъбнатинка, но…

Остатъкът от речта й беше заглушен — Хари стана и я притисна до себе си. Постара се да вложи в прегръдката много неизречени неща и госпожа Уизли може би ги разбра, защото след като той я пусна, нескопосано го помилва по бузата, после замахна малко напосоки с магическата пръчка, от което половин пакет бекон изхвърча от тигана и се приземи на пода.

— Честит рожден ден, Хари! — възкликна Хърмаяни, която нахълта в кухнята и добави към купчината и своя подарък. — Не е кой знае какво, но се надявам да ти хареса. Ти какво му подари? — добави тя към Рон, който обаче се направи, че не я е чул.

— Хайде, отвори подаръка на Хърмаяни! — подкани Рон.

Тя му беше купила нов опасноскоп. В другите пакети имаше вълшебна самобръсначка („О, да, с това ще се обрръснеш възможно най-гладко — увери го господин Делакор, — но трябва да й обясниш ясно какво точно желаеш, иначе ще те обезкосми повечко, отколкото би искал…“), шоколади от семейство Делакор, а от Фред и Джордж — огромен кашон с последните артикули в „Магийки шегобийки от Уизли“.

Хари, Рон и Хърмаяни не се задържаха дълго на масата, защото след появата на госпожа Делакор, Фльор и Габриел в кухнята стана неприятно пренаселено.

— Ще ти ги сложа в багажа — бодро предложи Хърмаяни, грабна подаръците на Хари и тримата тръгнаха да се качват по стълбите. — Почти съм приключила, само чакам останалите ти панталони да изсъхнат след прането, Рон…

Онова, което той изпелтечи, беше заглушено от отваряне на врата на първия етаж.

— Хари, би ли дошъл за малко?

Беше Джини. Рон спря като закован, но Хърмаяни го хвана за лакътя и го затика нагоре по стълбите. Притеснен, Хари отиде заедно с Джини в стаята й.

Никога не беше влизал вътре. Помещението беше малко, но светло. На едната стена имаше голям плакат на магьосническата група „Орисниците“, а на другата — снимка на Гуеног Джоунс, капитанката на „Холихедските харпии“, куидичен отбор от вещици. Бюрото беше под отворения прозорец с изглед към овощната градина, където навремето те с Джини бяха играли с Рон и Хърмаяни куидич двама на двама и където сега беше опънат голям перленобял шатър. Златното знаменце отгоре беше на едно равнище с прозореца на Джини.

Тя се извърна към лицето му, пое дълбоко въздух и каза:

— Честит седемнайсети…

— Да… благодаря.

Джини го гледаше, без да мига, на него обаче му беше трудно да срещне погледа й, сякаш стоеше пред ослепителна светлина.

— Хубав изглед — отбеляза тихо и посочи прозореца.

Тя не му обърна внимание. Хари не я винеше.

— Дълго умувах какво да ти подаря — обясни Джини.

— Нямаше нужда да ми подаряваш нищо.

Тя не обърна внимание и на тези думи.