— Искаше ми се да е нещо, което върши работа. Но да не е много голямо, за да можеш да го вземеш със себе си.
Хари се престраши да я погледне. Джини не плачеше — това беше едно от многото й прекрасни качества, не беше от ревливите. Хари си беше мислил понякога, че Джини е расла с шестима братя и затова не е лигла.
Тя пристъпи по-близо до него.
— И тогава си казах, че ми се иска да ти дам нещо, което да ти напомня за мен, ако някъде срещнеш някоя вийла.
— Да ти призная, съмнявам се, че ще имам възможност да се срещам с когото и да било.
— Точно това ми се искаше да чуя — пророни тя и започна да го целува както никога дотогава, а Хари отвърна на целувката и изпадна в блажен унес, по-приятен и от огнено уиски: Джини и усещането за нея бяха единственото истинско нещо по белия свят, докато Хари я прегръщаше с едната ръка, а с другата я галеше по дългата коса със сладостен мирис…
Вратата зад тях се отвори с трясък и двамата отскочиха един от друг.
— О! — подметна многозначително Рон. — Извинявайте.
— Рон! — каза Хърмаяни, която стоеше леко задъхана точно зад него.
Спусна се тягостна тишина, после Джини промълви глухо:
— Е, Хари, въпреки всичко… честит рожден ден.
Ушите на Рон бяха пламнали до алено, Хърмаяни изглеждаше притеснена. На Хари му идеше да им затръшне вратата под носовете, защото усети, че когато двамата влязоха, заедно с тях сякаш проникна студен въздух и неговият бляскав миг се пукна като сапунен мехур. Заедно с Рон в стаята бяха нахълтали всички причини Хари да сложи край на връзката си с Джини, да стои далеч от нея, а щастливата забрава се беше изпарила.
Той погледна Джини и понечи да й каже нещо, макар и да не знаеше какво, тя обаче му беше обърнала гръб. Хари си помисли, че този път може би не е устояла на сълзите. Пред Рон не можеше да направи нищо, за да я утеши.
— До по-късно — каза той и излезе след другите двама от стаята.
Рон тръгна с тежка крачка по стълбите и мина през препълнената кухня към двора, през цялото време Хари гледаше да не изостава, а Хърмаяни ситнеше с уплашен вид след тях.
Като стигна на току-що окосената ливада, където можеха да се усамотят, Рон се нахвърли на Хари.
— Ти я заряза! Сега какво ходиш пак да й мътиш главата?!
— Не й мътя главата — заоправдава се Хари точно когато Хърмаяни ги настигна.
— Рон…
Но той вдигна ръка, за да й покаже да мълчи.
— Тя наистина страдаше, когато скъса с нея…
— Аз също страдах. Знаеш защо съм сложил край, не е защото съм го искал.
— Да, но сега ходиш пак да се натискаш с нея и тя пак ще започне да се надява…
— Джини не е малоумна, знае, че това не може да се случи, едва ли очаква накрая… да се оженим или…
След като го изрече, Хари си представи ярко как Джини се омъжва в булчинска рокля за някакъв висок, безлик и неприятен непознат. За шеметен миг му се проясни: нейното бъдеще е свободно и необременено, докато неговото… той не виждаше пред себе си нищо, освен Волдемор.
— Ако продължаваш да я мачкаш при всеки удобен случай…
— Няма да се повтори — отсече Хари. По небето нямаше и облаче, но той се чувстваше така, сякаш слънцето е помръкнало. — Сега доволен ли си?
Рон изглеждаше обиден, но и примирен, за миг се разклати напред-назад, после каза:
— Ами… да.
До вечерта Джини не се опита отново да остане насаме с Хари, нито показа с поглед или движение, че в стаята й е имало нещо повече от любезен разговор. Въпреки това при появата на Чарли на Хари му олекна. Поразсея се, докато гледаше как госпожа Уизли насила кара Чарли да седне на един стол, как вдига магическата си пръчка и оповестява, че сега той ще бъде подстриган прилично.
Заради рождения ден на Хари, още преди да дойдат Чарли, Лупин, Тонкс и Хагрид, кухнята в „Хралупата“ щеше да се разтегне до точката на пръсване, затова в градината бяха наредени няколко маси. Фред и Джордж измагьосаха няколко морави фенера, всичките с голяма цифра „17“ отпред, и ги накачиха над главите на гостите. Благодарение на грижите, положени от госпожа Уизли, раната на Джордж беше чиста и промита, но въпреки многото шеги, които близнаците пускаха, Хари още не беше свикнал с дупката, тъмнееща отстрани на главата му.
Хърмаяни измагьоса морави и златни хартиени ленти, които бликнаха от върха на магическата й пръчка, и артистично обви с тях дърветата и храстите.
— Красота! — възкликна Рон, когато с последен широк замах на пръчката тя позлати листата на киселицата. — Наистина имаш усет за тези неща.
— Благодаря ти, Рон! — каза Хърмаяни доволна, но и леко смутена.
Хари се извърна и се подсмихна. Подозираше, че щом му остане време да разлисти „Дванайсет безотказни начина да очароваш вещица“, непременно ще намери глава за комплиментите, после срещна погледа на Джини и й се усмихна, но си спомни какво е обещал на Рон и побърза да подхване разговор с господин Делакор.
— Пази се, пази се! — изтананика госпожа Уизли и изникна през портичката с нещо, което приличаше на грамаден снич колкото плажна топка, рееща се пред нея.
След миг Хари разбра, че това е тортата за рождения му ден, която госпожа Уизли бе вдигнала с магическата си пръчка във въздуха и я тласкаше напред, вместо да рискува да я носи по неравната земя. Когато накрая тортата се приземи в средата на масата, Хари възкликна:
— Изглежда изумително, госпожо Уизли!
— О, благодаря, миличък — отвърна тя с обич.
Иззад рамото й Рон вдигна към Хари палец и изрече само с устни: „Точно така!“
В седем часа всички гости вече бяха дошли — в къщата ги доведоха Фред и Джордж, които ги чакаха в края на пътя. Хагрид беше почел случая, като беше облякъл най-хубавия си ужасен мъхнат костюм в кафяво. Въпреки че Лупин се усмихваше, докато стискаше ръката на Хари, момчето си помисли, че той изглежда някак нещастен. Беше си странно — Тонкс до него направо грееше.
— Честит рожден ден, Хари! — поздрави го тя и го притисна в обятията си.
— Седемнайсет, а! — възкликна Хагрид, докато поемаше от Фред чашата вино с размери на кофа. — Точно шест години от деня, когато се запознахме, Хари, помниш ли?
— Смътно — отвърна той и му се ухили. — Ти май откачи от пантите входната врата, сложи на Дъдли свинска опашка и ми съобщи, че съм вълшебник.
— Забравил съм подробностите — прихна великанът. — Добре ли сте, Рон, Хърмаяни?
— Добре сме — отговори момичето. — А ти как си?
— А, не мога да се оплача. Ама, пусто да опустее, много работа, родиха ни се еднорози, ще ви ги покажа, като се върнете… — Докато Хагрид бърникаше в джоба си, Хари избягваше да среща погледите на Рон и Хърмаяни. — ’Земи, Хари, не можах да измисля к’во да ти дам, ама после се сетих за ей туй. — Той извади влакнеста кесийка на дълга връв, явно се носеше на врата. — Кожа на гущер разтегач. Като скриеш нещо вътре, никой, освен собственика де, не може да го намери. Голяма рядкост са.
— Благодаря, Хагрид!
— За нищо — отвърна великанът и махна с ръка колкото капак на боклукчийска кофа. — Я, Чарли! Винаги ми е бил симпатичен… Ей, Чарли!
Чарли се приближи и някак тъжно прокара ръка през новата си жестоко къса прическа. Беше по-нисък от Рон, набит, с множество белези от изгаряния и драскотини по мускулестите ръце.
— Здрасти, Хагрид, как я караш?
— От цяла вечност ’се се каня да ти пиша. Как е Норбърт?
— Норбърт ли? — засмя се Чарли. — Норвежкият гребеногърбушко? Вече го наричаме Норбърта.
— К’во… Норбърт да не е момиче?
