Хари Потър и даровете на смъртта

назовава?

— Интересно предположение — рече Хари. — Някой опитвал ли е досега да прониже с меч Волдемор? Може би не е зле министерството да го възложи на някого от хората си, които не правят друго, освен да разглобяват загасители и да потулват масови бягства от Азкабан. Това ли вършихте, министре, докато стояхте заключен в кабинета си — мъчехте се да отворите един снич? Загиват хора, аз също се разминах на косъм със смъртта, Волдемор ме преследва през три графства, той уби Лудоокия Муди, но министерството не е казало и дума за това, нали? А вие пак очаквате да ви съдействаме.

— Прекаляваш! — изкрещя Скримджър и се изправи, Хари също скочи на крака.

Министърът закуцука към него и забучи с все сила върха на магическата си пръчка в гърдите му: точно като запалена цигара, пръчката прогори дупка в тениската на момчето.

— Ей! — възкликна Рон, докато скачаше и също вдигаше магическата си пръчка, но Хари го спря:

— Недей! Какво искаш, да му дадеш още един повод да ни арестува ли?

— О, значи си спомни, че не сте на училище, а? — задиша тежко Скримджър в лицето на Хари. — Спомни си, че аз не съм Дъмбълдор, който ти прощаваше наглостта и неподчинението? Може да носиш, Потър, белега си като корона, но няма да допусна някакво си седемнайсетгодишно хлапе да ми казва как да си върша работата! Крайно време е да се научиш на уважение!

— Крайно време е да го заслужите! — не му остана длъжен Хари.

Подът се разтресе, чуха се бягащи стъпки, вратата на всекидневната рязко се разтвори и вътре нахълтаха господин и госпожа Уизли.

— Ние… ами стори ни се, че чуваме… — подхвана господин Уизли доста разтревожен, щом видя, че Хари и министърът стоят с почти допрени носове.

— … крясъци — довърши запъхтяна госпожа Уизли.

Скримджър отстъпи две крачки назад, без да сваля очи от дупката, която беше прогорил върху тениската на Хари. Явно се разкайваше, че си е изпуснал нервите.

— А… не се притеснявайте — изръмжа той. — Аз… съжалявам, че се държиш така — заяви Скримджър и отново се вторачи право в лицето на Хари. — Явно смяташ, че министерството не се стреми към същото, както вие с… с Дъмбълдор. А би трябвало да работим рамо до рамо.

— Аз не одобрявам подхода ви, министре — отвърна Хари. — Забравихте ли?

Той за втори път вдигна десния си юмрук и показа на Скримджър белезите, които още се белееха отгоре: „Няма да лъжа.“ Министърът се свъси, безмълвно се обърна и куцукайки, излезе от стаята. Госпожа Уизли забърза след него, а Хари чу как тя спира при задната врата. След минута-две се провикна:

— Отиде си!

— Какво искаше? — попита господин Уизли и замести поглед между Хари, Рон и Хърмаяни точно когато жена му се върна при тях.

— Дошъл е да ни предаде онова, което ни е оставил Дъмбълдор — обясни Хари. — Току-що са огласили завещанието му.

Отвън в градината трите предмета, които Скримджър им беше донесъл, започнаха да се предават от ръка на ръка край масите. Всички възкликваха, възхитени от загасителя и „Приказките на барда Бийдъл“, и се тюхкаха, че Скримджър е отказал да даде меча, никой обаче не можеше да изкаже дори предположение защо Дъмбълдор е завещал на Хари някакъв си стар снич. Докато господин Уизли оглеждаше загасителя за трети или четвърти път, госпожа Уизли се обади плахо:

— Хари, миличък, всички умираме от глад, но не искахме да започваме без теб… да слагам ли вечерята?

Нахраниха се набързо, а после, след припрения хор „Честит рожден ден“ и тортата, излапана на няколко хапки, станаха от масите. Хагрид беше поканен и на сватбата на следващия ден, но беше прекалено огромен, за да нощува в препълнената „Хралупа“, затова отиде да си опъне палатка в една нива наблизо.

— Ще се срещнем горе — изшушука Хари на Хърмаяни, докато помагаха на госпожа Уизли да възстанови градината в обичайния й вид. — Когато всички до един си легнат.

Горе в таванската стаичка Рон се зае да разглежда загасителя, а Хари напълни кесийката от гущерова кожа на Хагрид, но не със злато, а с вещите, които му бяха най-скъпи, макар че някои от тях изглеждаха без всякаква стойност: Хитроумната карта, парчето от вълшебното огледало на Сириус и медальона на Р.А.Б. Той пристегна здраво връвта и надяна кесийката около врата си, после седна със стария снич в ръка и загледа как крилцата му пърхат едва-едва. Хърмаяни най-после почука на вратата и влезе на пръсти.

— Муфлиато! — прошепна тя и замахна с магическата пръчка към стълбището.

— Мислех, че не одобряваш това заклинание — подметна Рон.

— Времената се менят — напомни момичето. — А сега ни покажи загасителя.

Рон откликна на мига. Вдигна го пред себе си и щракна с него. Самотната лампа, която бяха запалили, изгасна веднага.

— Всъщност можехме да го направим и с прах „Внезапен мрак“ — прошепна в тъмното Хърмаяни.

Чу се тихо „щрак“ и кълбото светлина от лампата отново полетя към тавана и ги освети.

— Въпреки това си е страхотно — заяви Рон, сякаш се защитаваше. — И доколкото разбрах, Дъмбълдор го е изобретил сам.

— Знам, но едва ли ти го е завещал да ни помага да си гасим лампите!

— Как мислите, дали е знаел, че министерството ще изземе завещанието му и ще подложи на проверка всичко, което ни е оставил? — попита Хари.

— Със сигурност е знаел — отвърна Хърмаяни. — Не е могъл да ни каже в самото завещание защо ни оставя тези предмети, но това пак не обяснява защо…

— Защо поне не ни намекна, докато беше жив? — намеси се Рон.

— Именно — каза Хърмаяни, която се беше заела да разлиства „Приказките на барда Бийдъл“. — Щом тези вещи са толкова важни, че Дъмбълдор ни ги е предал буквално под носа на министерството, човек би си помислил, че по някакъв начин ни е показал причината… освен ако не е смятал, че е очевидно.

— Значи е смятал погрешно — отсъди Рон. — Винаги съм твърдял, че му хлопа дъската. Че е невероятен и така нататък, но си е откачалка. Да завещае на Хари някакъв си стар снич… и за какво?

— Нямам представа — призна Хърмаяни. — Когато Скримджър те накара да го вземеш, Хари, бях повече от сигурна, че ще се случи нещо.

— И аз — рече Хари и вдигна топчицата между пръстите си, при което сърцето му се разтуптя. — Но нямах намерение да се престаравам пред министъра.

— В какъв смисъл? — полюбопитства момичето.

— Това е сничът, който хванах на първата среща по куидич, в която съм участвал. Наистина ли не помните?

Хърмаяни беше озадачена. Рон обаче ахна и трескаво засочи първо Хари, после снича и пак приятеля си, докато не си възвърна словесността.

— Този дето за малко да го глътнеш?

— Същият — потвърди Хари и с разтуптяно сърце долепи устни до снича.

Топката не се отвори. У Хари се надигнаха отчаяние и горчиво разочарование, той свали златното клъбце, но точно тогава Хърмаяни извика:

— Пише нещо! На него пише нещо, погледни бързо!

Хари едва не изпусна снича — толкова силно се изненада и развълнува. Хърмаяни беше съвсем права. Върху гладката златна повърхност, където допреди мигове нямаше нищо, сега се виждаха четири думи, написани с тесен наклонен почерк, който Хари познаваше — беше на Дъмбълдор.

Отварям се преди края.

Едва успя да ги прочете, и те отново изчезнаха.

— Отварям се преди края… Какво ли означава това?

Хърмаяни и Рон поклатиха глави, от израженията им се виждаше, че и те не знаят.

— Отварям се преди края… преди края… Отварям се преди края…

Но колкото и да повтаряха думите с най-различни интонации, не успяха да видят някакъв смисъл в тях.