запалка, но както момчето знаеше, притежаваше силата да изсмуква цялата светлина от дадено място и само с едно щракване да я възстановява. Скримджър се наведе напред и подаде загасителя на Рон, който го взе и с изумен вид го завъртя между пръстите си.
— Ценен предмет — заяви министърът, без да сваля очи от момчето. — Може би дори няма втори като него. Със сигурност е изобретен от самия Дъмбълдор. Защо ли ти е завещал такава рядка вещ?
Рон озадачено поклати глава.
— Дъмбълдор сигурно е преподавал на хиляди ученици — продължи да упорства Скримджър. — Въпреки това е споменал в завещанието си само вас тримата. Защо? Господин Уизли, за какво според теб е смятал, че ще използваш неговия загасител?
— Вероятно за да гася с него светлината — изломоти Рон. — Какво друго бих могъл да правя с един загасител?
Скримджър явно не се сещаше за нищо друго. Той гледа миг-два момчето с присвити очи и пак насочи вниманието си към завещанието на Дъмбълдор.
— „На госпожица Хърмаяни Джийн Грейнджър завещавам своя екземпляр от «Приказки на барда Бийдъл» с надеждата, че те ще й се сторят увлекателни и указателни.“
Скримджър извади от кесията книжка, която изглеждаше не по-малко стара от екземпляра на „Тайни на най-черната магия“. Подвързията й беше на петна и тук-там се беше поолющила. Хърмаяни я взе от министъра, без да казва нищо. Сложи я върху коленете си и се взря в нея. Хари видя, че заглавието е написано с руни — така и не се беше научил да ги разчита. Докато гледаше, върху изпъкналите символи се търкулна сълза.
— Защо според теб, госпожице Грейнджър, Дъмбълдор ти е завещал тази книга? — попита и нея министърът.
— Той… знаеше, че обичам да чета — отвърна задавено Хърмаяни и избърса с ръкав очите си.
— Но защо точно тази книга?
— Не знам. Сигурно е мислел, че ще ми хареса.
— Обсъждала ли си някога с Дъмбълдор тайнописа или други начини за предаване на тайни съобщения?
— Не, не съм — каза Хърмаяни, като продължаваше да бърше очите си с ръкав. — А и щом за трийсет и един дни министерството не е намерило в книгата никакъв скрит тайнопис, съмнявам се, че аз ще успея.
Тя едва се сдържа да не изхлипа. Бяха се сместили толкова нагъсто, че Рон се затрудни да извади ръката си, за да я прегърне през раменете. Скримджър отново се извърна към завещанието.
— „На Хари Джеймс Потър — зачете той и на момчето му причерня от вълнение — завещавам снича, който улови на първата среща по куидич в «Хогуортс», за да му напомня, че упоритостта и майсторството се възнаграждават.“
Когато Скримджър извади мъничката златна топка колкото орех, сребърните й криле запърхаха едва- едва и пряко волята си Хари усети как интересът му внезапно спада.
— Защо Дъмбълдор ти е завещал този снич? — попита министърът.
— Нямам представа — отвърна Хари. — Вероятно по причините, които току-що прочетохте… за да ми напомня какво може да получи човек, ако… ако е упорит и там каквото беше другото.
— Значи според теб това не е нищо повече от най-обикновена вещ за спомен?
— Предполагам — съгласи се момчето. — Какво друго може да бъде?
— Аз задавам въпросите тук — каза Скримджър и доближи малко креслото до дивана.
Навън вече се мръкваше и шатърът зад прозорците се извисяваше призрачно бял над живия плет.
— Забелязах, че тортата за рождения ти ден е с форма на снич — продължи министърът. — Защо?
Хърмаяни се засмя подигравателно.
— О, не защото Хари е великолепен търсач, прекалено очевидно би било — каза тя. — В глазурата със сигурност е скрито тайно писмо от Дъмбълдор.
— Смятам, че в глазурата не е скрито нищо — отсече Скримджър, — затова пък в снича може да се укрие малък предмет. Сигурен съм, че знаете защо, нали?
Хари сви рамене. Хърмаяни обаче отговори и Хари си помисли, че да отговаря правилно на въпросите й е навик, вкоренен толкова дълбоко, че не може да му устои.
— Защото сничовете имат памет за плътта — обясни момичето.
— Какво? — ахнаха в един глас Хари и Рон — и двамата смятаха познанията на Хърмаяни за куидича за съвсем повърхностни.
— Правилно — потвърди министърът. — Преди да бъде пуснат, сничът не се пипа с голи ръце дори от човека, който го изработва и който е с ръкавици. Прави му се заклинание да разпознава първия човек, който го е докоснал — в случай на оспорвано хващане. Този снич тук — и Скримджър вдигна златната топчица — помни допира ти, Потър. Мина ми през ума, че Дъмбълдор, който при всичките си недостатъци притежаваше изумителни магьоснически умения, сигурно е направил на този снич заклинание, така че той да се отваря само за теб.
Сърцето на Хари се разтуптя. Той беше убеден, че Скримджър е прав. Как сега да откаже да пипне пред него снича с голи ръце?
— Не казваш нищо — отбеляза Скримджър. — Може би вече знаеш какво има вътре.
— Не, не знам — отрече Хари, който трескаво умуваше как да направи така, та да изглежда, че е пипнал топчицата, без всъщност да я е докосвал.
Съжали, че не владее — истински — легилимантиката и не може да прочете мислите на Хърмаяни: направо чуваше как мозъкът й се върти на пълни обороти.
— Вземи го — тихо подкани Скримджър.
Хари срещна жълтите очи на министъра и разбра, че няма друг избор, освен да се подчини. Протегна ръка, а Скримджър отново се наведе и бавно и внимателно положи снича в дланта му.
Не се случи нищо. Когато пръстите на момчето се обвиха около малката топка, уморените й криле потрепнаха и застинаха. Министърът, Рон и Хърмаяни продължиха да гледат захласнато снича, който сега беше отчасти скрит, сякаш се надяваха той да се преобрази по някакъв начин.
— Много мелодраматично, няма що! — хладно отбеляза Хари.
Рон и Хърмаяни се засмяха.
— Това беше всичко, нали? — попита Хърмаяни и понечи да стане от дивана.
— Не съвсем — възрази Скримджър, който вече изглеждаше ядосан. — Дъмбълдор ти е завещал още нещо, Потър.
— Какво? — попита Хари с наново припламнало вълнение.
Този път министърът не си даде труда да чете завещанието.
— Меча на Годрик Грифиндор — каза той.
Хърмаяни и Рон се вцепениха. Хари затърси с поглед следи от украсената с рубини ръкохватка, но Скримджър не извади меча от кожената кесия, която бездруго изглеждаше твърде малка, за да го побере.
— И къде е той? — попита Хари, заподозрял нещо нередно.
— За съжаление мечът не е на Дъмбълдор, та да може да го завещава — обясни министърът. — Мечът на Годрик Грифиндор е ценна историческа реликва и като такава принадлежи на…
— Принадлежи на Хари! — разгорещи се Хърмаяни. — Мечът избра него, именно Хари го намери, той дойде при него от Разпределителната шапка и…
— Според достоверни исторически източници мечът може да се представи на всеки достоен грифиндорец — натърти Скримджър. — Така той не принадлежи само и единствено на господин Потър, каквото и да е решил Дъмбълдор. — Министърът се почеса по зле избръснатата буза, без да сваля очи от Хари. — Защо според теб…
— Дъмбълдор е искал да ми даде меча ли? — довърши момчето, като се постара да не избухва. — Може би е смятал, че ще стои добре на стената в спалнята ми.
— Това не е шега, Потър! — ревна Скримджър. — Дали Дъмбълдор не го е направил с мисълта, че мечът на Годрик Грифиндор ще победи Наследника на Слидерин? Дали, Потър, той е пожелал да ти даде този меч, защото като мнозина е бил убеден, че ти си предопределен да унищожиш Онзи-който-не-бива-да-се-
