— Ами мечът? — попита Рон накрая, след като се отказаха от опитите да разгадаят значението на надписа върху снича. — Защо Дъмбълдор е искал мечът да е у теб?
— И защо просто не ми е казал? — промълви тихо Хари. — Той беше там, по време на всичките ни разговори през последната година той си беше там, на стената в кабинета! Щом Дъмбълдор е искал да го получа, защо просто не ми го е дал?
Имаше чувството, че е на изпит по въпрос, на който би трябвало да може да отговори, ала мозъкът му работеше мудно и не раждаше нищо. Дали не пропускаше нещо от дългите разговори, които миналата година беше провел с Дъмбълдор? Дали от него не се очакваше да е разбрал какво означава всичко това? Дали Дъмбълдор се е надявал той да е наясно?
— Колкото до тази книга тук — намеси се Хърмаяни, — „Приказките на барда Бийдъл“… За пръв път чувам за тях!
— За пръв път чуваш за „Приказките на барда Бийдъл“?! — невярващо повтори Рон. — Шегуваш се, нали?
— Не, не се шегувам — изненада се Хърмаяни. — А ти знаеш ли ги?
— Разбира се, че ги зная.
Хари се разсея и вдигна очи. Беше си чудо нечувано Рон да е чел някоя книга, а Хърмаяни — не. Рон обаче беше сериозно озадачен от изненадата им.
— О, я не ме разсмивайте! Всички стари приказки за деца уж са писани от Бийдъл, нали така? „Кладенецът на късмета“… „Вълшебникът и подскачащото гърне“… „Зайка Барабайка и нейният хихикащ дървен крак“…
— Моля? — засмя се Хърмаяни. — Това последното какво беше?
— Стига де! — възкликна невярващо Рон и премести поглед от Хари към Хърмаяни. — Не може да не сте чували за Зайка Барабайка…
— Прекрасно знаеш, Рон, че ние с Хари сме отгледани от мъгъли! — напомни Хърмаяни. — Като малки не сме чували такива приказки, на нас са ни разказвали „Снежанка и седемте джуджета“ и „Пепеляшка“…
— Какво, какво, пепелянка ли? — попита Рон.
— Значи това са детски приказки? — полюбопитства Хърмаяни и отново се надвеси над руните.
— Ами да — рече несигурно Рон, — тоест те са това, което чуваш, нали знаеш, според преданието всички тези истории са дошли от Бийдъл. Не знам какво представляват в първоначалния си вид.
— Но защо Дъмбълдор е решил, че трябва да ги прочета?
Някъде по долните етажи изпука нещо.
— Сигурно е Чарли, след като мама е заспала, се промъква да си направи косата пак дълга — притеснено вметна Рон.
— И без това трябва да си лягаме — изшушука Хърмаяни. — Само това оставаше — утре да се успим!
— Вярно си е — съгласи се Рон. — Едно жестоко тройно убийство, извършено от майката на младоженеца, ще помрачи донякъде сватбата. Аз ще угася лампата.
Той изчака Хърмаяни да излезе от стаята и отново щракна със загасителя.
ГЛАВА ОСМА
СВАТБАТА
На другия ден в три следобед Хари, Рон, Фред и Джордж стояха пред огромния бял шатър в овощната градина и чакаха сватбарите. Хари беше глътнал конска доза многоликова отвара и сега беше двойник на червенокосо мъгълче от съседното село Отъри Сейнт Кечпоул, от което Фред беше откраднал с призоваваща магия няколко косъма. Според плана Хари щеше да бъде представен като „братовчеда Барни“ с надеждата, че няма да бие на очи сред множеството роднини на семейство Уизли.
И четиримата стискаха плана с разпределението на местата, така че да заведат гостите на отредените им столове. Един час преди това бяха пристигнали цяла тълпа келнери в бели мантии заедно с оркестър със златисти сака и всички тези магьосници сега се бяха разположили под едно дърво наблизо: Хари виждаше как оттам на синьо облаче се носи дим от лули.
Зад Хари бяха входът на шатъра и редиците крехки златисти столове вътре, наслагани от двете страни на дълъг морав килим. Около подпорите на гирлянди бяха наплетени бели и златни цветя. Точно над мястото, където не след дълго Бил и Фльор щяха да станат мъж и жена, Фред и Джордж бяха закачили огромна връзка златисти балони. Отвън пеперудите и пчелите кръжаха лениво над тревата и живия плет. Хари не се чувстваше особено добре. Мъгълчето, чиято външност бе приел, беше малко по-дебело и в разгара на летния ден на Хари му беше горещо в тясната парадна мантия.
— Когато тръгна да се женя — оповести Фред, като подръпна яката на своята мантия, — няма да се занимавам с всички тия дивотии. Можете да дойдете облечени както си искате, а докато всичко приключи, ще направя на мама магия за пълно тяловкочанясване.
— Сутринта мама беше горе-долу поносима — напомни Джордж. — Е, поплака си, че Пърси го нямало, но на кого ли е притрябвал? Ау, стегнете се… вижте, задават се!
В далечния край на двора сякаш отдън земя един по един изникваха фигури в ярки дрехи. За броени минути се подреди цяло шествие, което запъпли като змия през градината към шатъра. По шапките на магьосниците имаше екзотични цветя и птички, на които бяха направени заклинания да пърхат, по вратовръзките на мнозина от вълшебниците проблясваха скъпоценни камъни, развълнуваната олелия ставаше все по-силна и заглуши звука от пчелите, щом множеството наближи шатъра.
— Страхотно, стори ми се, че мернах няколко братовчедки вийли — заяви Джордж и изви врат, за да вижда по-добре. — Трябва да им помогнем да разберат нашите английски обичаи. Аз ще имам грижата…
— Къде си се разбързал, господин Безухов — подвикна Фред и след като се стрелна покрай тълпата застаряващи вещици, оглавили шествието, каза: — Ето ме и мен… permenttez-moi10 да assister vous11 — на две красиви млади французойки, които се изкикотиха и му позволиха да ги отведе вътре.
Джордж беше оставен да се занимава със застаряващите вещици, а Рон се зае със стария колега на господин Уизли от министерството Пъркинс, докато на Хари му се паднаха двойка недочуващи старци.
— Здрасти! — каза познат глас, когато той отново излезе от шатъра и завари най-отпред на опашката Тонкс и Лупин. За специалния случай Тонкс се беше изрусила. — Артър ни каза, че си къдравото момче. Извинявай за снощи — добави тя през шепот, докато Хари ги водеше по пътеката между столовете. — Сега в министерството има силни антивърколашки настроения и решихме, че присъствието ни едва ли ще ти бъде от полза.
— Не се притеснявай, разбирам — отговори Хари по-скоро на Лупин, отколкото на Тонкс.
Той му се усмихна бегло, ала когато двамата се обърнаха, Хари забеляза, че лицето му отново се набраздява от угрижени бръчки. Не проумяваше каква може да е причината, но сега нямаше време да се занимава с това — Хагрид беше всял известен смут. Не беше разбрал къде го праща Фред и се беше разположил не на разширения и подсилен с магия стол, сложен специално за него отстрани до последния ред, а на пет стола, които сега приличаха на купчина златни кибритени клечки.
Докато господин Уизли отстраняваше щетите и Хагрид се извиняваше с викове на всеки, готов да го слуша, Хари забърза обратно към входа, където завари Рон лице в лице с магьосник с изключително ексцентричен вид. Леко кривоглед, с дълга до раменете бяла коса, рехава като захарен памук, с шапка с пискюл, който се клатушкаше пред носа му, и с мантия с жълтъчен цвят, от който те заболяваха очите. Върху златната верига около врата му блещукаше странен символ, нещо като триъгълно око.
— Ксенофилиус12 Лъвгуд — представи се официално и протегна ръка на Хари, — ние с дъщеря ми живеем отвъд хълма и семейство Уизли — големи добряци — бяха така мили да ни поканят. Но ти сигурно познаваш моята Луна? — попита той Рон.
— Да — потвърди момчето. — Тя не е ли с вас?
— Позабави се в прекрасната ви малка градина, за да поздрави гномчетата, каква прелест, там направо гъмжи от тях! А малцина магьосници си дават сметка, че можем да научим доста от мъдрите гномчета — или, ако трябва да ги назова с правилното им име, от гномусите градинарикуси.
— Нашите наистина знаят какви ли не страхотни ругатни — съгласи се Рон, — но според мен са ги
