Хари Потър и даровете на смъртта

научили от Фред и Джордж.

Точно когато той заведе цяла тумба вълшебници вътре в шатъра, дотича и Луна.

— Здрасти, Хари! — поздрави тя.

— Ъъъ… аз се казвам Барни — смути се той.

— О, и това ли сте променили? — попита безгрижно Луна.

— Ти как разбра?

— О, от изражението ти — поясни момичето.

Подобно на баща си, и Луна беше облечена в яркожълта мантия, в допълнение на която си беше забола в косата голям слънчоглед. След като човек посвикнеше с такава яркост, общото впечатление беше доста приятно. Ако не друго, поне на ушите на Луна този път не се поклащаха репички.

Ксенофилиус беше погълнат от разговора си с някакъв свой познат и пропусна думите, разменени между Луна и Хари. След като се сбогува с магьосника, той се обърна към дъщеря си, която вдигна пръст и възкликна:

— Виж, татко… едно от гномчетата ме ухапа!

— Прекрасно! Гномската слюнка е изключително полезна — заяви господин Лъвгуд, а после сграбчи протегнатия пръст на Луна и огледа следите от зъбки, от които течеше кръв. — Луна, любов моя, ако днес усетиш, че у теб се заражда талант — например неочакван порив да пееш оперни арии или да рецитираш на езерянски, — не го потискай! Нищо чудно градинарикусите да са ти вдъхнали дарба!

Рон, който беше тръгнал в другата посока, ги подмина и прихна.

— Нека Рон си се смее — заяви ведро Луна, докато Хари я водеше заедно с Ксенофилиус към местата им, — но баща ми е изследвал най-задълбочено магията на градинарикусите.

— Виж ти! — възкликна Хари, който отдавна беше решил да не оспорва чудатите схващания на Луна и на баща й. — Все пак сигурна ли си, че не искаш да сложиш нещо на раната от ухапване?

— О, няма нужда — отвърна Луна и засмука отнесено пръста си, докато оглеждаше от глава до пети Хари. — Изглеждаш страхотно. Казвах му на татко, че повечето гости вероятно ще са с парадни мантии, ама той е убеден, че на сватба се ходи в дрехи в слънчеви цветове — за късмет.

Тя се понесе бавно след баща си точно когато Рон се появи отново заедно с грохнала вещица, която здраво се държеше за ръката му. С орловия си нос, зачервените по краищата очи и окичената с пера розова шапка приличаше на зло фламинго.

— … и косата ти, Роналд, е прекалено дълга, за малко да те сбъркам с Джиневра. В името на Мерлин, с какво се е издокарал Ксенофилиус Лъвгуд? Прилича на омлет. А ти кой си? — излая тя на Хари.

— А, да, лельо Мюриъл, това е братовчедът Барни.

— Поредният Уизли? Развъждате се като гномчета. Хари Потър не е ли тук? Надявах се да се запозная с него. Мислех, че ти е приятел, Роналд, или само си се хвалел?

— Не… той не можа да дойде.

— Хм. Намерил си е някакво оправдание, нали? Значи не е чак толкова безмозъчен, колкото изглежда на снимките в печата. Тъкмо обяснявах на невестата как да носи моята тиара — изкрещя тя на Хари. — Таласъмска изработка, предава се в рода ми от векове. Момичето е хубавичко, ама си е французойка. Така, такааа, я ми намери едно хубаво местенце, Роналд, аз съм на сто и седем години, не бива да стоя дълго права.

Докато минаваше покрай Хари, Рон го изгледа многозначително и известно време не се появи — когато изникна отново при входа, Хари вече беше настанил още десетина души по местата им. Сега шатърът беше почти пълен и за пръв път отвън нямаше опашка.

— Тая Мюриъл си е истински кошмар — сподели Рон, докато бършеше с ръкав челото си. — Преди идваше на всяка Коледа, но после, слава Богу, се обиди, защото Фред и Джордж й сложиха под стола на вечеря торова бомбичка. Татко все повтаря, че ги е махнала от завещанието си… чудо голямо, на тях изобщо не им пука, с тези темпове накрая ще станат най-големите богаташи в рода… Ауу! — възкликна той и запремига срещу Хърмаяни, която бързаше към тях. — Изглеждаш страхотно!

— Пак ли се изненада? — напомни неговата шега Хърмаяни и се усмихна. Беше облечена в ефирна светлолилава рокля с обувки на високи токове в същия цвят, косата й беше пригладена и лъскава. — Леля ти Мюриъл не е на това мнение, току-що я срещнах горе, докато даваше на Фльор тиарата. Викна „Я, това да не е мъгълокръвната?“, а след това подметна: „Лоша стойка и кльощави глезени.“

— Не го приемай лично, тя е груба с всички — успокои я Рон.

— За Мюриъл ли говорите? — попита Джордж, който беше изникнал отново заедно с Фред от шатъра. — Да, току-що ми каза, че ушите ми стърчали. Дърта вещица. Все пак жалко че старият чичо Билиус не е с нас, по сватбите си правеше страхотни майтапи.

— Онзи, който е видял Злия Грим и след двайсет и четири часа умрял? — полюбопитства Хърмаяни.

— Същият, към края си беше доста особен — съгласи се Джордж.

— Но преди да превърти, беше душата на компанията — напомни Фред. — Изгълтваше до дъно цяла бутилка огнено уиски, после изтичваше на дансинга, запретваше мантията си и започваше да вади букети от…

— Да, явно е бил страшно обаятелен — подметна Хърмаяни, а Хари се запревива от смях.

— Но неясно защо беше останал стар ерген — допълни Рон.

— Чудно защо ли…

Смяха се толкова дълго, че забелязаха късно появилия се гост — младеж с тъмна коса, дълъг гърбав нос и гъсти черни вежди, — чак когато той връчи на Рон поканата си и каза, без да сваля очи от Хърмаяни:

— Изглеждаш страхотно!

— Виктор! — изписка тя и изпусна мънистената чантичка, която издаде силен трясък, несъответстващ на размерите й. Хърмаяни поруменя и докато се навеждаше да я вдигне, каза: — Не знаех, че и ти… майко мила… прекрасно е, че си тук… Как си?

Ушите на Рон отново бяха почервенели до мораво. След като се взря в поканата на Крум, сякаш не вярваше и на дума в нея, той попита прекалено високо:

— Как така и ти си тук?

— Фльор ме покани — вдигна вежди Крум.

Хари, който нямаше за какво да му се сърди, се ръкува с него, после реши, че ще бъде благоразумно да го дръпне по-надалеч от Рон, и предложи да го заведе до мястото му.

— Твоят приятел не се радва, че ме вижда — отбеляза Крум, след като влязоха във вече препълнения шатър. — Или ти е роднина? — допълни въпросително, като се взря в къдравата червена коса на Хари.

— Братовчед — изпелтечи той, но Крум вече не го слушаше.

Появата му беше предизвикала вълнение, особено сред братовчедките вийли — нали беше прочут състезател по куидич. Докато хората още извиваха вратове, за да го разгледат по-хубаво, по пътеката между столовете забързаха Рон, Хърмаяни, Фред и Джордж.

— Време е да сядаме — обясни Фред на Хари, — иначе невестата ще ни помете.

Хари, Рон и Хърмаяни се настаниха на втория ред, зад Фред и Джордж. Хърмаяни още беше доста румена, а ушите на Рон пак бяха морави. След малко той изшушука на Хари:

— Видя ли го, пуснал си е, моля ти се, някаква тъпа брадичка!

Хари изсумтя безгрижно.

В горещия шатър витаеше трепетно очакване и над всеобщото шушукане от време на време се чуваха изблици на превъзбуден смях.

По пътеката между столовете тръгнаха господин и госпожа Уизли, които се усмихваха и махаха на роднините — госпожа Уизли беше облечена в нова-новеничка аметистова мантия и беше с шапка в същия цвят.

След миг отпред в шатъра застанаха Бил и Чарли и двамата в парадни мантии с големи бели рози в бутониерите, а Фред свирна и братовчедките вийли се изкикотиха в хор. После множеството притихна и сякаш от златистите балони зазвуча музика, която се засили.

— Оооо! — възкликна Хърмаяни, след като се завъртя кръгом на стола, за да вижда входа.

От насъбралите се магове и вълшебници се изтръгна дружно мощно ахване, когато на пътеката между столовете се появиха господин Делакор и Фльор: младоженката сякаш се рееше, а баща й подскачаше напето и грееше. Фльор беше облечена в булчинска рокля със съвсем изчистена кройка и сякаш излъчваше