силно сребристо сияние. Светлината й обикновено засенчваше всички наоколо, а сега правеше по-красив всеки, върху когото паднеше. В златистите си рокли Джини и Габриел бяха по-хубави от всякога, а щом Фльор застана до Бил, той доби вид сякаш никога не се е срещал с Фенрир Грейбек.
— Госпожи и господа — изтананика леко напевен глас и Хари с изненада видя същия дребен магьосник с коса, събрана на снопчета, който беше държал прощалното слово на погребението на Дъмбълдор, а сега стоеше пред Бил и Фльор. — Днес сме тук, за да ознаменуваме съюза между две верни души…
— Да, да, добре че е тиарата ми да замаже положението — пошушна леля Мюриъл така, че да я чуят всички. — Но трябва да отбележа, че деколтето на Джиневра е прекалено дълбоко.
Джини се обърна ухилена, намигна на Хари и побърза отново да застане с лице напред. В мислите си той се отдалечи доста от шатъра и се върна в следобедите, които беше прекарал с Джини в усамотени кътчета на училищния парк. Струваше му се, че оттогава е минало страшно много време, а и те винаги му бяха изглеждали прекалено хубави, за да са истина, сякаш крадеше бляскави часове от живота на нормален човек, човек без мълниевиден белег върху челото…
— Уилям Артър, взимаш ли Фльор-Изабел за…
На предния ред госпожа Уизли и госпожа Делакор хлипаха тихо в дантелените си кърпички. Тръбните звуци от дъното на шатъра възвестяваха на всички, че Хагрид е извадил една от кърпите си с размери на покривка за маса. Хърмаяни се извърна и озари с усмивка Хари — и нейните очи бяха пълни със сълзи.
— В такъв случай ви обявявам за мъж и жена, докато смъртта ви раздели.
Магьосникът с коса на снопчета вдигна магическата си пръчка високо над главите на прегърнатите Бил и Фльор и над тях се посипа дъжд от сребърни звезди, които се завъртяха около телата им. Когато Фред и Джордж дадоха тон за ръкопляскания, златистите балони горе се пукнаха и от тях изхвърчаха и запърхаха райски птици и мънички златни звънчета, които добавиха към олелията своите песни и звънтеж.
— Госпожи и господа! — провикна се магьосникът с коса на снопчета. — Станете, ако обичате!
Всички се изправиха на крака, леля Мюриъл замърмори на висок глас, а мъжът замахна с магьосническата си пръчка. Столовете се издигнаха леко във въздуха, брезентовите стени на шатъра изчезнаха и гостите се озоваха под сенник на златни подпори, с прекрасна гледка към окъпаната в слънце овощна градина и провинциалния пейзаж наоколо. После в средата изникна езерце разтопено злато, което се преобрази в лъскав дансинг, столовете във въздуха се разположиха около масички с бели покривки, които се приземиха меко, а музикантите в златисти сака се устремиха към естрадата.
— Жестоко! — одобри Рон, когато от всички страни изникнаха келнери: някои бяха със сребърни подноси с тиквен сок, бирен шейк и огнено уиски, други едва крепяха купчините сладки и сандвичи.
— Редно е да отидем и да им честитим — каза Хърмаяни и застана на пръсти, за да види къде точно са Бил и Фльор сред множеството сватбари, отишли да ги поздравят.
— Има време, ще им честитим по-късно — сви рамене Рон, като грабна от минаващия поднос три бирени шейка и подаде един на Хари. — Хайде, Хърмаяни, дай да седнем някъде… не там! Само не при Мюриъл…
Като поглеждаше наляво и надясно, Рон ги поведе през празния дансинг и Хари беше сигурен, че приятелят му се озърта за Крум. Докато стигнат до другия край на сенника, повечето маси бяха заети: най- празна беше масата, където Луна седеше сама.
— Нали нямаш нищо против да седнем тук? — попита Рон.
— Нямам, нямам — каза тя щастлива. — Татко току-що отиде да поднесе на Бил и Фльор подаръка ни.
— Какъв е — запаси от стражеви корени, които да им стигнат за цял живот? — подметна Рон.
Хърмаяни се нацели да го изрита под масата, но улучи не него, а Хари. Със сълзи от болка в очите Хари няколко секунди не беше в състояние да следи разговора.
Оркестърът беше започнал да свири. Бил и Фльор излязоха първи на дансинга под бурни ръкопляскания, подир малко и господин Уизли поведе натам госпожа Делакор, последваха ги госпожа Уизли с бащата на младоженката.
— Обичам я тази песен — заяви Луна, заклати се в такт с мелодията, която наподобяваше валс, и след няколко секунди се изправи и отиде с плавна стъпка на дансинга, където започна да се върти съвсем сама на място със затворени очи и разперени ръце.
— Страхотна е, нали? — възхити се Рон. — Няма грешка.
Ала в миг усмивката угасна върху лицето му: на освободеното от Луна място се разположи Крум. Хърмаяни поруменя явно от вълнение, този път обаче Крум не беше дошъл да й прави комплименти. Той попита свъсен:
— Кой е онзи мъж в жълто?
— Това е Ксенофилиус Лъвгуд, баща на една наша приятелка — отговори Рон. От заядливия му тон се разбра, че въпреки недвусмислената провокация няма да допусне да се присмиват на Ксенофилиус. — Ела да танцуваме — рязко добави той към Хърмаяни.
Тя се стъписа, но й стана и приятно и се изправи от стола: двамата се скриха във все по-голямата навалица на дансинга.
— Ха, значи той ходи с нея, така ли? — за миг се разсея Крум.
— Хм… нещо такова — потвърди Хари.
— А ти кой си?
— Барни Уизли.
Двамата се ръкуваха.
— Ти, Барни… познаваш ли го добре този тип Лъвгуд?
— Не, днес се запознах с него. Защо?
Крум яростно загледа над чашата как Ксенофилиус си бъбри с няколко вълшебници от другата страна на дансинга.
— Защото ако не беше гост на Фльор, щях незабавно да му обявя дуел заради този мръсен знак върху гърдите му.
— Знак ли? — учуди се Хари и също се извърна към Ксенофилиус. Странното триъгълно око грееше върху гърдите му. — Защо? Какво му е на знака?
— Гринделволд. Това е знакът на Гринделволд.
— Гриндълуолд ли… черния магьосник, когото Дъмбълдор е победил?
— Същият.
Крум раздвижи челюст, все едно дъвчеше, после каза:
— Гринделволд е убил мнозина, например дядо ми. Във вашата държава никога не е бил силен, защото, ако се вярва на хората, се е страхувал от Дъмбълдор… и с основание, като знаем какъв е бил краят му. Но това тук… — посочи той с пръст Ксенофилиус. — Това е неговият символ, познах го веднага: Гринделволд го е издълбал върху една стена в „Дурмщранг“, докато е учил там. Имаше малоумници, които го прерисуваха върху учебниците и дрехите си, искаха да стряскат, да привличат вниманието… после обаче ние, които имаме роднини, избити от Гринделволд, им дадохме добър урок.
Крум изпука застрашително с кокалчетата на пръстите си и пак изгледа злобно Ксенофилиус. Хари беше озадачен. Струваше му се направо невероятно бащата на Луна да е сред привържениците на черната магия, а и явно никой друг наоколо не беше разпознал триъгълната фигура, подобна на руна.
— Ти… ъъъ… сигурен ли си, че е на Гриндълуолд?
— Аз не греша — хладно отсече Крум. — Минавал съм няколко години покрай този знак, познавам го добре.
— Е, напълно възможно е Ксенофилиус изобщо да не знае какво означава символът. Всички в семейство Лъвгуд са си… особняци. Нищо чудно да го е взел отнякъде и да е решил, че е напречно сечение на нагънаторог шнорхелоподобен квакльо.
— Напречно сечение на какво?
— Не знам какво точно представляват, но Ксенофилиус и дъщеря му явно ходят по време на почивката си да ги търсят… — Хари усети, че не се справя добре с обяснението за Луна и баща й. — Ето я — посочи той Луна, която продължаваше да танцува и да размахва ръце около главата си, сякаш гони комари.
— Защо прави това? — учуди се Крум.
— Сигурно отпъжда някой хаплив бръмбазък — отговори Хари, разпознал симптомите.
