— Много съжалявам, че мислиш така — отвърна още по-студено Дож. — Уверявам те, писал съм от сърце.
— О, всички знаем, че боготвореше Дъмбълдор, няма да се учудя, ако още го мислиш за светец, нищо че се разбра как се е отнасял с безмощната си сестра!
— Мюриъл! — възкликна старецът.
В гърдите на Хари се прокрадна хлад, който нямаше нищо общо с леденостуденото шампанско.
— В какъв смисъл? — попита той старицата. — Кой казва, че сестра му е била безмощна? Мислех, че е била болна.
— Грешно си мислил, нали, Бари! — рече леля Мюриъл, възхитена от впечатлението, което е произвела. — Пък и ти откъде би могъл да знаеш? Всичко това, драги мой, е станало много години преди ти дори да си бил заченат и истината е, че ние, които сме били живи тогава, не сме и подозирали какво всъщност се разиграва. Затова чакам с нетърпение да разбера до какво се е добрала оная Скийтър. Дъмбълдор доста дълго държа устата на тая своя сестра запушена.
— Не е вярно! — изхриптя Дож. — Изобщо не е вярно!
— Никога не ми е споменавал, че сестра му е безмощна — каза Хари, без да се замисля, все още скован от вътрешен студ.
— И защо, интересно ми е, да ти го споменава? — изкряка Мюриъл и се олюля леко на стола, докато се опитваше да съсредоточи поглед върху Хари.
— Според мен причината Албус да не говори изобщо за сестра си е повече от ясна — подхвана Елфиъс с прегракнал от вълнение глас. — Беше направо смазан от смъртта й…
— Защо никой не я е виждал, Елфиъс? — изграчи старицата. — Защо половината от нас дори не подозираха за съществуването й, докато не изнесоха ковчега от къщата и не й направиха погребение? Къде беше тоя твой светец Албус, докато Ариана е стояла заключена в мазето? Показваше в „Хогуортс“ колко е неотразим, а нехаеше какво става в собствения му дом!
— В какъв смисъл „заключена в мазето“? — попита Хари.
Дож изглеждаше сломен. Леля Мюриъл отново се изкиска и отговори на Хари:
— Майката на Дъмбълдор беше ужасно женище, направо ужасно. Мъгълокръвна, макар че, доколкото подочух, се преструвала на друго…
— Изобщо не се е преструвала! Кендра беше прекрасна жена — нещастно прошепна Дож, но леля Мюриъл не му обърна внимание.
— Горда и много властна, вещица, която би предпочела да умре, но да не роди безмощна…
— Ариана не е била безмощна — изхриптя Дож.
— Това го твърдиш ти, Елфиъс, но я ми обясни тогава защо не е отишла да учи в „Хогуортс“! — възкликна бабката. Тя се извърна отново към Хари. — По наше време безмощните често ги криеха. Но да се стигне чак дотам да затворят малко момиченце в къщата и да се правят, че то изобщо не съществува…
— Аз ще ти кажа, нещата са съвсем различни — намеси се пак Дож, ала леля Мюриъл продължаваше словесната атака, все така извърната към Хари.
— Безмощните обикновено ги пращаха в мъгълски училища и ги насърчаваха да остават в обществото на мъгълите… много по-великодушно, отколкото да се опитваш да ги вместваш в света на магьосниците, където винаги ще бъдат хора второ качество. Но Кендра Дъмбълдор, естествено, не би допуснала за нищо на света дъщеря й да ходи на мъгълско училище…
— Ариана си беше болнава — възрази вече съвсем отчаян Дож. — Здравето й винаги е било разклатено, не й позволяваше да…
— Да излиза от къщата ли? — изграчи Мюриъл. — Въпреки това не е била заведена в „Свети Мънго“, не е викан и лечител, който да я прегледа!
— Наистина, Мюриъл, ти пък откъде знаеш дали…
— За твое сведение, Елфиъс, по онова време братовчед ми Ланселот беше лечител в „Свети Мънго“ и под най-строга тайна съобщи на семейството ми, че Ариана изобщо не е била забелязвана там. Според Ланселот това си било изключително подозрително!
Дож беше на път да се разплаче. Леля Мюриъл, която очевидно се забавляваше невероятно, щракна с пръсти да й донесат още шампанско. Вцепенен, Хари си спомни как навремето семейство Дърсли го държаха затворен, как го заключваха и го криеха само заради престъплението, че е магьосник. Дали сестрата на Дъмбълдор не е била сполетяна от същата участ, но с обратен знак: затворена, защото не е можела да прави магии? И дали Дъмбълдор наистина я беше зарязал на произвола на съдбата и беше заминал за „Хогуортс“, за да докаже колко е неотразим и талантлив?
— И така, ако Кендра не беше умряла първа — подхвана пак Мюриъл, — щях да си помисля, че именно тя е довършила Ариана…
— Какви ги говориш, Мюриъл? — простена Дож. — Майка да убие родната си дъщеря? Мисли какви ги дрънкаш!
— Щом въпросната майка е могла да държи години наред дъщеря си затворена, защо не? — сви рамене старицата. — Но както казах, не се връзва, понеже Кендра умря преди Ариана… май никой не знае от какво…
— О, Ариана със сигурност я е убила — заяви Дож в храбър опит за презрение. — Защо пък не?
— Да, от отчаяние Ариана е могла да се опита да се отскубне на свобода и в боричкането да е убила Кендра — съгласи се замислено леля Мюриъл. — Клати глава, колкото си искаш, Елфиъс! Ти беше на погребението на Ариана, нали?
— Да, бях — потвърди с треперещи устни старецът. — И не помня по-отчаяно тъжен случай. Сърцето на Албус беше разбито…
— Не само сърцето му. Нали насред опелото Абърфорт му разби и носа!
Дож и така си изглеждаше ужасен, но това не беше нищо в сравнение с въздействието на тези думи. Мюриъл сякаш го беше пробола с меч. Тя се изкиска на висок глас и пак отпи голяма глътка от шампанското, което се застича по брадичката й.
— Откъде… — изграчи Дож.
— Майка ми беше приятелка със старата Батилда Багшот — щастливо оповести леля Мюриъл. — Та Батилда разказа на мама всичко от игла до конец, а аз подслушвах зад вратата. Кавга край ковчега, моля ви се! Както обясни Батилда, Абърфорт изкрещял, че именно Албус е виновен за смъртта на Ариана, и го фраснал по лицето. Пак според Батилда Албус дори не понечил да се защити, което само по себе си вече е странно, в дуел Албус е могъл да победи Абърфорт и със завързани зад гърба ръце.
Старицата глътна още от шампанското. Разказът за тези отколешни дрязги явно я въодушевяваше точно толкова, колкото ужасяваше Дож. Хари не знаеше какво да мисли и в какво да вярва: искаше да чуе истината, а Дож не правеше друго, освен да седи и тихо да мучи, че Ариана била болна. Хари не можеше да повярва, че Дъмбълдор не се е намесил, ако в собствения му дом се е вършела такава жестокост, и въпреки това в цялата история безспорно имаше нещо странно.
— Ще ви кажа и друго — заяви Мюриъл и хлъцна, докато оставяше бокала. — Според мен именно Батилда си е развързала езика пред Рита Скийтър. Всички тези намеци в интервюто на Скийтър за важния източник, близък до Дъмбълдор… знаем, че Батилда е видяла с очите си всичко, което се е случвало в семейството, и каквото каже, ще отговаря на истината.
— Батилда за нищо на света няма да седне да откровеничи пред Рита Скийтър! — прошепна Дож.
— Батилда Багшот ли? — намеси се и Хари. — Авторката на „История на магията“?
Името беше отпечатано върху корицата на един от учебниците му, но — честно казано — не от онези, които беше чел особено внимателно.
— Да — потвърди Дож, който се вкопчи във въпроса му като удавник за спасителен пояс. — Изключително талантлива историчка на магията и стара приятелка на Албус.
— Подочух, че съвсем е превъртяла — весело съобщи леля Мюриъл.
— В такъв случай съвсем не й прави чест на Скийтър, че се е възползвала — отсъди Дож, — и изобщо не може да се вярва на нищо, казано от Батилда!
— О, има начини за възстановяване на паметта и аз съм сигурна, че Рита Скийтър ги владее всичките — възрази леля Мюриъл. — Но дори и Батилда да е съвсем изкукала, убедена съм, че още пази стари снимки, може би дори писма. Познава от дълги години семейство Дъмбълдор… рекох си, че наистина си заслужава
