— Но може да е в „Хралупата“ — каза на висок глас Рон. — Какво още? Видя ли още нещо? Да не би да е направил проклятие на някого?
— Не, просто усетих гняв… не мога да кажа…
Хари се почувства притиснат, объркан и Хърмаяни не му помогна, когато подхвана с уплашен глас:
— Пак ли белегът? Но какво става? Мислех, че тази връзка е прекъсната!
— Да, беше прекъсната за кратко — промърмори Хари, но понеже белегът още го болеше, му беше трудно да се съсредоточи. — Струва ми се обаче, че… че всеки път когато той губи контрол, тази връзка се възстановява, така поне беше преди…
— Значи трябва да затвориш съзнанието си! — заяви пискливо Хърмаяни. — Хари, Дъмбълдор настояваше да не използваш тази връзка, той искаше да я прекъснеш, затова трябваше да прилагаш оклумантиката! Не забравяй, че в противен случай Волдемор може да вкарва в съзнанието ти измамни образи…
— Да, не съм забравил, благодаря — прекъсна я през стиснати зъби той: не се налагаше Хърмаяни да му напомня, че навремето Волдемор беше използвал тази връзка между тях, за да го вкара в капан, и това бе довело до смъртта на Сириус.
Съжали, че им е казал какво е видял и почувствал, така Волдемор ставаше по-страшен, сякаш напираше да влезе през прозореца в стаята, въпреки това болката в белега се засилваше и Хари се съпротивляваше, все едно се бореше с желанието да повърне.
Обърна гръб на Рон и Хърмаяни, уж за да разгледа стария гоблен с родословието на Блек върху стената. Точно тогава Хърмаяни изпищя: Хари отново извади магическата пръчка и след като се завъртя рязко, видя как един сребърен покровител влетя през прозореца на всекидневната и се приземи на пода пред тях, където се превърна в невестулка и проговори с гласа на господин Уизли:
—
Покровителят се стопи като дим. Рон нададе звук, нещо средно между хленч и стон, и се свлече върху дивана, а Хърмаяни седна до него и го стисна за ръката.
— Те са добре, те са добре — прошепна тя, Рон се позасмя и я прегърна.
— Хари — каза той през рамото й, — аз…
— Не се притеснявай — отвърна Хари, на когото му се гадеше от болката в главата. — Семейството ти е в беда, естествено е да се тревожиш. И аз щях да се чувствам по същия начин. — Той се сети за Джини. — Всъщност и сега се чувствам така.
Болката в белега достигна връхната си точка и сякаш го прогаряше, както в градината на „Хралупата“. Хари чу като в просъница как Хърмаяни казва:
— Не искам да оставам сама. Не можем ли да спим тук в спалните чували, които нося, все едно сме на къмпинг?
Хари чу как Рон се съгласява. Вече не издържаше на болката: трябваше да отстъпи.
— До тоалетната… — простена и излезе от стаята възможно най-бързо, без да се затичва.
Едва успя: залости с треперещи ръце вратата след себе си, хвана се за главата, която сякаш щеше да се пръсне, и се свлече на пода; сетне сред взрив от болка усети как гневът, който не беше негов, обсебва душата му, видя дълга стая, осветена само от огън, и едрия рус смъртожаден, който пищеше и се гърчеше на пода, както и по-тънък силует, който се надвеси с насочена магическа пръчка над него, докато Хари каза високо, със студен безпощаден глас:
— Още, Роул, или да прекратим и да те дадем за храна на Наджини? Лорд Волдемор не е сигурен, че този път ще прости… Затова ли ме извика — за да ми кажеш, че Хари Потър е избягал отново? Драко, покажи още веднъж на Роул какъв е вкусът на нашето недоволство… направи го, или сам ще изпиташ гнева ми!
Една от цепениците в огъня падна, издигнаха се пламъци и светлината им заподскача по ужасеното бледо лице с остри черти… Хари сякаш изскочи от дълбока вода, пое си няколко пъти въздух, от който гърдите му се издуха, и отвори очи.
Лежеше с разперени ръце и крака върху студения черен мрамор по пода, носът му беше на сантиметри от крачетата на голямата вана с форма на сребърни змии. Хари седна. Изпитото, вцепенено от ужас лице на Малфой сякаш беше прогорено от вътрешната страна на очите му. На Хари му се повдигна от онова, което беше видял, от начина, по който Волдемор използваше Драко.
На вратата се почука силно и Хари скочи точно когато иззвънтя гласът на Хърмаяни:
— Искаш ли си четката за зъби, Хари? Нося ти я.
— Да, страхотно, благодаря — отговори той, като се помъчи гласът му да звучи възможно най-нехайно, после се изправи да й отвори.
ГЛАВА ДЕСЕТА
РАЗКАЗЪТ НА КРИЙЧЪР
На другата сутрин Хари се събуди рано, увит в спалния чувал върху пода на всекидневната. Между тежките завеси се виждаше късче от небето — беше с хладния ясен син цвят на разводнено мастило, някъде между нощта и изгрева, и всичко тънеше в тишина, нарушавана само от дълбокото бавно дишане на Рон и Хърмаяни. Хари погледна тъмните им силуети на пода до него. В пристъп на кавалерски чувства Рон беше настоял Хърмаяни да спи на възглавниците от дивана, така че сега тя беше по-високо от него. Ръката й беше извита на дъга върху пода, пръстите й бяха на сантиметри от Рон. Хари се запита дали са заспали, хванати за ръце. При тази мисъл изведнъж се почувства странно самотен.
Извърна очи към потъналия в здрач таван и полилея, от който висяха паяжини. Преди по-малко от двайсет и четири часа беше стоял на слънце, при входа на шатъра, и беше чакал гостите, за да ги настани. Струваше му се, че оттогава е минал цял живот. Какво ли щеше да се случи сега? Хари продължи да лежи на пода и да си мисли за хоркруксите, за тежката плашеща задача, която Дъмбълдор му беше възложил… Дъмбълдор…
Сега почувства по друг начин скръбта, обсебила го след смъртта на директора. Обвиненията, които беше чул на сватбата от Мюриъл, сякаш се бяха загнездили в ума му като болни твари, заразили спомените за магьосника, когото Хари беше превърнал в свой кумир. Дали Дъмбълдор наистина беше допуснал да се случи такова нещо? Нима беше същият като Дъдли, който се задоволяваше просто да наблюдава обидите и пренебрежителното отношение, стига те да не го засягаха лично? Нима беше обърнал гръб на сестра си, която е била скрита и затворена?
Хари си спомни за Годрикс Холоу и гробовете там, за които Дъмбълдор не беше споменавал никога, спомни си за тайнствените вещи, които им беше оставил без обяснения в завещанието си, и в мрака го плисна негодувание. Защо не му беше казал? Защо не му беше обяснил? Дали изобщо беше държал на него? Или Хари му беше послужил просто за оръдие, което да бъде лъснато и наточено, но на което Дъмбълдор не е вярвал и никога не му се е доверявал?
Той вече не издържаше да лежи сам с горчивите си мисли. Отчаяно му се прииска да прави нещо и да се поразсее, затова се измъкна от спалния чувал, взе магическата пръчка и тихо излезе от стаята. На площадката прошепна
На втория етаж беше стаята, където двамата с Рон бяха спали при предишното им пребиваване тук, и Хари надзърна вътре. Вратите на дрешника зееха отворени, завивките по леглата бяха разбутани. Хари се присети за преобърнатия тролски крак долу. След като Орденът се беше изнесъл, някой беше претърсвал къщата. Снейп? Или може би Мъндънгус, отмъкнал доста неща от този дом и преди, и след смъртта на Сириус. Хари плъзна поглед към портрета, където понякога се настаняваше прапрадядото на Сириус — Финиъс Нигелус Блек, — но той беше празен и в рамката не се виждаше друго, освен малко от мътния фон. Финиъс Нигелус очевидно беше отишъл да пренощува в директорския кабинет в „Хогуортс“.
Хари продължи нагоре по стълбите, докато не се качи на последния етаж, където имаше само две врати. Върху вратата точно пред него имаше табелка, на която пишеше „Сириус“. Хари никога не беше влизал в стаята на кръстника си. Бутна вратата и я отвори, като държеше пръчката високо, за да свети възможно най-надалеч.
Стаята беше просторна и навремето сигурно е била красива. Имаше голямо легло с дървена резбована табла в горния край, висок прозорец, закрит от дълги плюшени завеси, полилей с дебел пласт прах и
