Хари Потър и даровете на смъртта

— Щом твърдиш… — каза Хърмаяни. — Ами ако смъртожадните са намерили начин да я пуснат и след седемнайсетгодишен?

— Но през последните двайсет и четири часа Хари не е бил в близост до смъртожаден! Кой тогава му е пуснал отново Следата?

Хърмаяни не отговори. Хари се почувства като заразен, белязан: дали смъртожадните наистина ги бяха открили по този начин?

— Щом аз не мога да правя магии, щом и вие не можете да правите, докато сте близо до мен, без да издадем къде точно се намираме… — подхвана той.

— Няма да се делим! — твърдо отсече Хърмаяни.

— Трябва да се скрием на безопасно място — допълни Рон. — И там да обмислим всичко на спокойствие.

— Площад „Гримолд“ — предложи Хари.

Другите двама ахнаха.

— Не ме разсмивай, Хари, Снейп знае как да проникне там!

— Бащата на Рон каза, че са направили магии срещу него… и дори те да не подействат — настоятелно продължи той, понеже Хърмаяни понечи да го прекъсне, — какво от това? Кълна се, едва ли нещо би ме зарадвало повече от една среща със Снейп!

— Но…

— Къде другаде да отидем, Хърмаяни? Това е най-добрата възможност. Снейп е смъртожаден, но ще бъде сам. Ако аз още нося Следата, където и другаде да отидем, към нас ще се спуснат цели пълчища смъртожадни.

Тя нямаше какво да възрази, но от вида й личеше, че много й се иска. Докато отключваше кафенето, Рон щракна загасителя, за да запали отново лампите. После Хари преброи до три, те развалиха магиите, които бяха направили на трите си жертви, и още преди сервитьорката и двамата смъртожадни да са се размърдали сънено, Хари, Рон и Хърмаяни отново се завъртяха и изчезнаха в сгъстяващия се мрак.

След няколко секунди белите дробове на Хари се разшириха признателно и той отвори очи: стояха в средата на познатия малък занемарен площад. От всички страни ги наблюдаваха високи порутени къщи. Тримата видяха къщата на номер дванайсет, защото за съществуването й им беше казал Дъмбълдор, Пазителя на нейната тайна, и се завтекоха към нея, като през няколко метра проверяваха дали някой не ги следи или наблюдава. Изкачиха на бегом каменните стъпала и Хари почука веднъж с магическата си пръчка по входната врата. Чуха няколко метални щраквания и дрънчене на верига, после вратата се отвори със скърцане и тримата побързаха да прекрачат прага.

Щом Хари затвори вратата след другите, старовремските газеници се събудиха за живот и по дългия коридор затрепка светлина. Той изглеждаше точно такъв, какъвто го помнеха: зловещ, покрит с паяжини, с очертания на глави на домашни духчета по стената, които хвърляха причудливи сенки върху стълбището. Портретът на майката на Сириус беше закрит с дълги тъмни завеси. Единственото, което не си беше на мястото, беше кракът на трола, служещ като поставка за чадъри — той беше паднал, сякаш Тонкс отново го беше съборила.

— Според мен тук е идвал някой — пошушна Хърмаяни и посочи крака.

— Може да е паднал, докато Орденът се е изтеглял — пошушна в отговор Рон.

— И къде са проклятията, направени срещу Снейп? — попита Хари.

— Може би се задействат само при появата му? — предположи Рон.

Въпреки това продължиха да стоят един до друг на изтривалката при вратата — страхуваха се да влязат навътре в къщата.

— Е, не можем да стоим тук вечно — заяви Хари и пристъпи напред.

— Сивиръс Снейп? — прошепна от тъмнината гласът на Лудоокия Муди и тримата отскочиха стреснати назад.

— Не сме Снейп! — изграчи Хари точно преди над него да просвисти нещо като студен вихър: езикът му се изви назад, така че той не можеше да изрече и дума повече.

Но още преди да е разбрал какво става в устата му езикът му отново се раздвижи.

Другите двама явно бяха получили същото неприятно усещане. Рон издаваше звуци, сякаш повръщаше, а Хърмаяни изпелтечи:

— Т-т-това явно б-б-беше е-е-езиковръзващо проклятие, което Лудоокия е направил за Снейп.

Хари плахо пристъпи още малко напред. В сумрака в дъното се размърда нещо и още преди тримата да проронят и дума, от килима се надигна фигура — висока, с цвят на прах, ужасяваща.

Хърмаяни изписка, разпищя се и госпожа Блек, чиито завеси се бяха разтворили, а сивата фигура се заплъзга все по-бързо към тях с дълги до кръста коса и брада, веещи се назад, с хлътнало безплътно лице, с празни очни кухини, чудовищно познато, вцепеняващо преобразено… фигурата вдигна съсухрена ръка и засочи Хари.

— Не! — изкрещя момчето и макар да беше вдигнало магическата пръчка, не му беше направено никакво заклинание. — Не! Не бяхме ние! Не сме те убили ние…

При думата „убили“ фигурата се пръсна на огромен облак прах, а Хари се закашля и се огледа с насълзени очи — Хърмаяни се беше свила на пода при вратата и бе закрила главата си с ръце, а Рон трепереше като листо, недодялано я потупваше по рамото и повтаряше:

— Н-н-няма страшно… от-тиде си…

Прахта закръжи като мъгла около Хари и отрази синята светлина на газениците, а госпожа Блек продължи да пищи:

— Мътнороди, боклуци, срам и позор, да скверните дома на предците ми…

— МЛЪКВАЙ! — ревна Хари и насочи магическата си пръчка към нея.

Завесите се люшнаха с трясък и взрив от червени искри, отново закриха госпожата и я накараха да замълчи.

— Това… това беше… — изхлипа Хърмаяни, докато Рон й помагаше да се изправи.

— Да — потвърди Хари, — но всъщност не беше той, нали? Само привидение, което да уплаши Снейп.

Запита се дали заклинанието наистина е подействало, или Снейп е изтласкал встрани страшилището със същата лекота, с която бе убил истинския Дъмбълдор. Все така с изопнати нерви, Хари поведе другите двама по коридора едва ли не с очакването да ги връхлетят още ужасии, но нищо не се помръдна, освен една мишка, която притича покрай цокъла.

— Преди да продължим нататък, не е зле да проверим — пошушна Хърмаяни, бавно вдигна магическата пръчка и каза: — Хоменум ревелио!14

Не се случи нищо.

— Е, ще го отдадем на шока — добродушно отбеляза Рон. — Какво трябваше да направи заклинанието?

— Трябваше да направи каквото и направи! — отвърна малко нацупено Хърмаяни. — Това е заклинание, разкриващо присъствие на хора, и тук няма никого освен нас!

— И дядо Прашко — поправи я Рон, загледан в мястото върху килима, откъдето се беше надигнало онова подобие на труп.

— Хайде да се качим горе — подкани Хърмаяни, след като също погледна уплашено мястото, и тръгна първа по скърцащото стълбище към всекидневната на първия етаж.

Размаха магическата пръчка, за да запали старите газеници, после потрепери от течението в стаята и обвила плътно ръце около себе си, предпазливо седна на дивана. Рон прекоси всекидневната и дръпна два- три сантиметра тежките плюшени завеси на прозореца.

— Не виждам никого — съобщи той. — А ако Хари още носи Следата, би трябвало да са ни проследили дотук. Знам, че не могат да проникнат в къщата, но… Какво става, Хари?

Той беше извикал: отново го прониза пареща болка в белега, когато през съзнанието му премина нещо като ярка светлина по вода. Той видя голяма сянка и усети ярост, която не беше негова и която за кратко премина на тласъци по тялото му, силна като удар от електрически ток.

— Какво видя? — попита Рон и тръгна към приятеля си. — Него в нашата къща ли видя?

— Не, просто усетих гняв… той е направо разярен…