човек да отскочи до Годрикс Холоу.
Хари се задави, както отпиваше от бирения шейк. Закашля се и Дож го удари по гърба, а той погледна леля Мюриъл през сълзите, избили в очите му. След като си възвърна дар словото, попита:
— Батилда Багшот в Годрикс Холоу ли живее?
— А как иначе, живее си там открай време! Семейство Дъмбълдор се изселиха там, след като Перцивал беше пратен в затвора, и тя им беше съседка.
— Семейство Дъмбълдор са живели в Годрикс Холоу?
— Да, Бари, току-що го казах — потвърди раздразнена старицата.
Хари се почувства изцеден, празен. Нито веднъж за шест години Дъмбълдор не му беше казвал, че и двамата са живели в Годрикс Холоу и той също е загубил там любими хора. Защо? Дали Лили и Джеймс не са били погребани недалеч от майката и сестрата на Дъмбълдор? Дали професорът е ходел на гробовете им и е минавал покрай гробовете на Лили и Джеймс? А изобщо не беше споменавал на Хари… не си беше направил труда да му каже…
Хари изобщо не можеше да си обясни защо е толкова важно, но за него бе едва ли не равнозначно на лъжа Дъмбълдор да не му каже, че това място и тези събития ги обединяват. Той се вторачи право пред себе си, почти без да забелязва какво става наоколо, и видя, че Хърмаяни се е отскубнала от тълпата, чак когато тя придърпа един стол и седна до него.
— Просто не мога да танцувам повече — заяви запъхтяна, после изхлузи една от обувките и разтри ходилото си. — Рон отиде да търси още бирен шейк. Странна работа, току-що видях как Виктор се отдалечава от бащата на Луна вбесен, явно са се карали… — Хърмаяни сниши глас и се взря в Хари. — Добре ли си?
Той не знаеше откъде да започне, но това не беше важно. Точно тогава през навеса над дансинга падна нещо голямо и сребърно. Издължен и лъскав рис се приземи леко насред изумените танцуващи. Извърнаха се глави, а хората най-близо застинаха в нелепи пози.
После устата на покровителят се отвори широко и той заговори с високия гърлен провлачен глас на Кингзли Шакълболт:
—
ГЛАВА ДЕВЕТА
УБЕЖИЩЕТО
Всичко изглеждаше размито, бавно. Хари и Хърмаяни скочиха и извадиха магическите пръчки. Мнозина едва сега забелязаха, че се е случило нещо необичайно: докато сребристата котка изчезваше, към нея продължаваха да се обръщат глави. От мястото, където се беше приземил покровителят, на студени вълни се плъзна тишина. После някой изпищя.
Хари и Хърмаяни се хвърлиха към множеството, което беше изпаднало в паника. Гостите се разбягаха кой накъдето види, мнозина се магипортираха, защитните заклинания около „Хралупата“ паднаха.
— Рон! — извика Хърмаяни. — Рон, къде си?
Докато си проправяха път през дансинга, Хари видя как сред тълпата изникват фигури с маски и наметала. После зърна Лупин и Тонкс с вдигнати магически пръчки, чу как и двамата викат едновременно
— Рон, Рон! — продължи да крещи през хлипове Хърмаяни, докато ужасените сватбари блъскаха и нея, и Хари, който я сграбчи за ръката, за да не се загубят, точно когато над главите им просвистя струя светлина — той не разбра дали е защитна магия или нещо по-зловещо…
В този миг се появи и Рон. Хвана Хърмаяни за свободната ръка и Хари усети как тя се завъртя на мига: звуците и образите изчезнаха, притисна ги мрак, единственото, което Хари усещаше, беше ръката на Хърмаяни, докато се промушваха през пространството и времето, отдалечаваха се от „Хралупата“, отдалечаваха се от връхлетелите ги смъртожадни и може би от самия Волдемор…
— Къде сме? — чу се гласът на Рон.
Хари отвори очи. За миг му се стори, че все пак не са си тръгнали от сватбата — отново бяха заобиколени от хора.
— „Тотнъм Корт Роуд“ — оповести запъхтяна Хърмаяни. — Вървете, не спирайте, трябва да намерим къде да се преоблечете.
Хари се подчини. Почти подтичваха по широката тъмна улица с тълпи от хора, излезли да се позабавляват късно вечерта, и със затворени магазини от двете страни. Покрай тях профуча двуетажен автобус и докато ги подминаваха, неколцина развеселени пътници, връщащи се от кръчма, ги зяпнаха изумени: Хари и Рон още бяха с мантии.
— Хърмаяни, ние просто нямаме какво друго да облечем — напомни й Рон, когато някаква млада жена прихна в гърлен смях от вида му.
— Защо не взех мантията невидимка! — ядоса се Хари и се наруга наум за глупостта. — Миналата година непрекъснато я носех със себе си…
— Няма страшно, нося мантията, нося дрехи и за двамата — успокои ги Хърмаяни. — Просто се постарайте да се държите естествено, докато… ето тук става.
Тя ги поведе по странична улица, после в укритието на една тъмна пресечка.
— Твърдиш, че носиш мантията и дрехи… — свъси се Хари срещу Хърмаяни, която не държеше друго, освен обшитата с мъниста чантичка, където сега търсеше нещо.
— Да, тук са — оповести тя и за огромно изумление на Хари и Рон извади чифт джинси, пуловер, бежови чорапи и накрая сребристата мантия невидимка.
— Как, да му се не види…
— Магия за неуловимо уголемяване — обясни момичето. — Сложна си е, но май съм се справила, успях да напъхам тук всичко необходимо. — Хърмаяни леко разклати крехката на вид чантичка и тя прокънтя като багажник — вътре се търкулнаха няколко тежки предмета. — Ох, ужас, това сигурно са книгите — изпъшка тя и надникна в чантата. — А ги бях подредила по теми… както и да е… Хари, ти вземи мантията невидимка. Побързай, Рон, преоблечи се…
— Кога си направила всичко това? — учуди се Хари, докато Рон смъкваше мантията си.
— Още в „Хралупата“ ви казах, от няколко дни съм приготвила най-необходимото, в случай че се наложи да се изнесем на пожар. Сутринта, след като ти се преоблече, приготвих и твоята раница и я сложих тук… имах някакво предчувствие…
— Изумителна си, наистина! — похвали я Рон и й връчи мантията, която беше намотал на топка.
— Благодаря ти — отвърна Хърмаяни и се усмихна едва-едва, докато напъхваше мантията в чантата. — Моля те, Хари, сложи я тая мантия невидимка.
Той се заметна през раменете, после пъхна и главата си и изчезна от поглед. Едва сега беше започнал да проумява какво се е случило.
— Другите… всички на сватбата…
— Сега не можем да се тревожим за това — прошепна Хърмаяни. — Те преследват теб, Хари, и ако се върнем, само ще изложим всички на още по-голяма опасност.
— Права е — подкрепи я Рон и макар да не виждаше лицето на Хари, явно долови, че той ще понечи да възрази. — Повечето хора от Ордена бяха там, те ще се погрижат за останалите.
Хари кимна, после осъзна, че не го виждат, и каза:
— Така е.
Но мисълта за Джини и страхът за нея го прорязаха като киселина през стомаха.
— Хайде да тръгваме, според мен не бива да стоим на едно място — подкани Хърмаяни.
Върнаха се в страничната улица, а оттам и на главния път, където няколко мъже пееха и криволичеха по отсрещния тротоар.
— Стана ми интересно защо точно „Тотнъм Корт Роуд“? — попита Рон.
— Нямам представа, просто ми хрумна, но съм сигурна, че в мъгълския свят сме в по-голяма безопасност, те не очакват да дойдем тук.
— Така е — съгласи се Рон и се огледа, — но не се ли чувствате някак… като на показ?
— Къде другаде да отидем? — попита Хърмаяни и се смръщи, защото мъжете на отсрещния тротоар започнаха да й подсвиркват. — Едва ли можем да запазим стаи в „Продънения котел“. Не можем да отидем и
