Хари Потър и даровете на смъртта

на площад „Гримолд“, щом Снейп има достъп до къщата… Бихме могли да опитаме в къщата на нашите, но според мен не е изключено да отидат да ни търсят и там… ох, кога ще млъкнат тия!

— Е, скъпа? — провикна се най-пияният от мъжете отсреща. — Какво ще кажеш за по чашка? Зарежи го тоя рижавелко и ела да се почерпим.

— Хайде да седнем някъде — побърза да предложи Хърмаяни, когато Рон отвори уста да извика и той нещо през пътя. — Вижте, защо да не влезем тук?

Денонощното кафене беше малко и занемарено. Масите с пластмасов плот бяха покрити с тънък мазен слой, но поне нямаше хора. Хари пръв се вмъкна в едно от сепаретата, Рон се намести до него, а срещу тях се разположи Хърмаяни, която беше с гръб към входа и това не й хареса: тя започна често да поглежда през рамо, сякаш имаше тик. На Хари също му беше неприятно, че стои на едно място: докато вървяха, той изпитваше измамното усещане, че имат цел. Почувства под мантията невидимка как го напускат и последните остатъци от многоликовата отвара и ръцете му отново придобиват обичайната си дължина и форма. Извади от джоба очилата и си ги сложи.

След минута-две Рон каза:

— Знаете ли, „Продънения котел“ е съвсем наблизо, на „Чаринг Крос…“

— Не можем, Рон! — възрази на мига Хърмаяни.

— Не да оставаме там, само да разберем какво се случва!

— Знаем какво се случва! Волдемор е превзел министерството, какво повече има да узнаваме?

— Добре, добре, просто ми хрумна.

Отново настъпи тягостна тишина Сервитьорката дойде вяло с дъвка в устата и Хърмаяни поръча две чаши капучино: Хари беше невидим и щеше да прозвучи странно, ако беше поискала три. В кафенето влязоха двама едри работници, които се сместиха в съседното сепаре. Хърмаяни заговори през шепот:

— Предлагам да намерим спокойно място и да се магипортираме някъде в провинцията. Щом пристигнем, ще се свържем с Ордена.

— Можеш ли да измагьосаш говорещ покровител? — попита Рон.

— Упражнявала съм се и мисля, че мога — потвърди Хърмаяни.

— Стига това да не им навлече неприятности, макар че е възможно вече да са ги задържали. Боже, каква гадост! — допълни Рон, след като отпи глътка от пенестото сивкаво кафе.

Келнерката го чу и го изгледа злобно, докато с ленива крачка отиваше да вземе поръчката на новите клиенти. Единият от двамата работници — Хари извърна глава и го погледна, — който беше рус и едър като канара, отпрати с ръка келнерката. Тя го погледна обидено.

— Хайде тогава да тръгваме, не искам да я пия тази помия — заяви Рон. — Хърмаяни, имаш ли мъгълски пари да платиш?

— Да, преди да дойда в „Хралупата“, изтеглих целия си жилищноспестовен влог. Но дребните сигурно са чак на дъното — въздъхна тя и се пресегна да вземе обшитата с мъниста чантичка.

Двамата работници направиха еднакви движения и без да се замисля, Хари стори същото: и тримата извадиха магическите си пръчки. Рон не схвана веднага какво точно става, но след секунда скочи и избута през масата Хърмаяни отстрани на седалката. От силата на заклинанията, направени от смъртожадните, фаянсовите плочки по стената се пръснаха на парчета точно зад мястото, където допреди миг беше главата на Рон, а Хари, който все още беше невидим, изкрещя:

— Вцепени се!

Едрият рус смъртожаден беше уцелен в лицето от сноп червена светлина и се свлече настрани в безсъзнание. Спътникът му не беше видял кой е запратил проклятието и изстреля второ по Рон: от върха на магическата му пръчка изхвърчаха лъскави черни въжета, които омотаха момчето от глава до пети, келнерката изпищя и хукна към вратата. Хари прати ново зашеметяващо заклинание по втория смъртожаден с изкривено лице, но не го улучи, заклинанието рикошира в прозореца, застигна сервитьорката и тя се свлече пред вратата.

— Експулсо13! — ревна смъртожадният и масата, зад която стоеше Хари, се пръсна на парчета: от силата на взрива той се залепи за стената и усети как магическата пръчка се отскубва от ръката му, а мантията невидимка се свлича от него.

— Петрификус тоталус! — изпищя Хърмаяни, която не се виждаше; смъртожадният падна напред като статуя и се приземи с хрущящ трясък сред купчината натрошен порцелан, остатъци от маса и кафе.

Хърмаяни изпълзя разтреперана изпод седалката и изтръска от косата си парчетата стъкло.

— Д-диффиндо! — каза тя с насочена към Рон пръчка, а той ревна от болка, защото беше срязала джинсите му при коляното и беше оставила дълбока рана. — О, извинявай, Рон, но ръката ми трепери! Диффиндо!

Разсечените въжета се смъкнаха. Рон се изправи и тръсна ръце, за да ги усети отново. Хари вдигна магическата си пръчка и отиде през отломъците до мястото, където под седалката се беше проснал едрият рус смъртожаден.

— Трябваше да го позная, той беше там онази нощ, когато загина Дъмбълдор — каза Хари.

Обърна с крак по-мургавия смъртожаден, чиито очи зашариха бързо между тримата.

— Това е Долохов — рече Рон. — Виждал съм го на старите обяви за издирвани лица. А едрият май се казва Торфин Роул.

— Няма значение как се казват — подвикна леко истерично Хърмаяни. — Как са ни намерили? Какво ще правим сега?

Нейната паника като че ли проясни мислите на Хари.

— Заключи вратата — нареди й той, — а ти, Рон, угаси осветлението.

Погледна надолу към вкаменения Долохов, докато ключът на вратата се завъртя, а Рон потопи кафенето в тъмнина със загасителя. Хари чу как мъжете, които бяха закачали Хърмаяни, подвикват в далечината на друго момиче.

— Какво ще ги правим? — пошушна в тъмното Рон и добави още по-тихо: — Ще ги убием ли? Те нямаше да ни пощадят, ако им паднехме. Дори направиха почти успешен опит.

Хърмаяни потрепери и отстъпи крачка назад. Хари поклати глава.

— Трябва само да им направим магия за забрава — каза той. — Така е по-добре, ще ги отклони от следата. Ако ги убием, ще се издадем, че сме били тук.

— Ти си шефът — заяви Рон с глас, от който пролича, че страхотно му е олекнало. — Но аз не съм правил никога такава магия.

— Нито пък аз — призна Хърмаяни, — но теорията я знам.

Тя си пое дълбоко въздух, за да се успокои, после насочи магическата пръчка към челото на Долохов и каза:

— Обливиате!

Очите на смъртожадния тутакси се разфокусираха и погледът му стана отнесен и замечтан.

— Блестящо! — похвали я Хари и я потупа по гърба. — Заеми се с другия и със сервитьорката, а ние с Рон ще поразчистим.

— Ще поразчистваме ли? — възкликна Рон и огледа полуразрушеното кафене. — Ама защо?

— Не смяташ ли, че ще се запитат какво се е случило, ако дойдат на себе си и видят, че са на място, което изглежда сякаш току-що е било под обстрел?

— А, да…

Рон се мъчи доста, докато изтегли от джоба си магическата пръчка.

— Нищо чудно, че не мога да я извадя, Хърмаяни, взела си старите ми джинси, отеснели са ми.

— О, извинявай — изсъска Хърмаяни, докато издърпваше сервитьорката да не е при витрината; Хари я чу да мърмори, че Рон можел да си завре пръчката на друго място.

След като възстановиха кафенето в предишния му вид, те вдигнаха смъртожадните и ги наместиха в сепарето с лице един към друг.

— Но как са ни намерили? — попита Хърмаяни и замислено огледа двамата безжизнени мъже. — Как са разбрали къде сме? — Тя се обърна към Хари. — Ти… нали си сигурен, че вече не носиш Следата?

— Няма как да я носи — намеси се Рон. — Тя сама изчезва, щом навършиш седемнайсет години, така е по магическия закон, не може да следва пълнолетен.