изгорели свещи с гроздове восъчни капки по тях, наподобяващи скреж. Картините по стените и таблата на леглото също бяха прашасали, между полилея и горния край на големия дървен дрешник висеше паяжина и когато Хари влезе по-навътре в стаята, чу как се разбягват подплашени мишки.
В юношеските си години Сириус беше налепил по стените толкова много плакати и снимки, че сребристосивата коприна на тапетите почти не се виждаше. Хари предположи, че родителите на кръстника му вероятно не са успели да развалят магията за трайно залепване, с която те бяха прихванати за стената, защото беше сигурен, че двамата едва ли са одобрявали вкуса на по-големия си син. Сириус явно се беше престарал в усилията да дразни родителите си. Имаше няколко големи флага на „Грифиндор“ в избеляло червено и златно, които само подчертаваха, че той се е различавал от всички останали в рода на Слидерин. Имаше много снимки на мъгълски мотоциклети, както и — тук Хари неволно се възхити на дързостта на Сириус — няколко плаката с млади мъгълки по бикини; ясно беше, че са мъгълки, понеже не се движеха върху снимките, а излинелите им усмивки и изцъклени очи бяха застинали върху хартията. Това влизаше в контраст с единствената магьосническа фотография върху стените — четирима ученици от „Хогуортс“, които стояха, хванати за ръце, и се усмихваха срещу фотоапарата.
С радостна тръпка Хари позна баща си: несресаната му черна коса беше отметната назад точно като неговата и той също носеше очила. До него беше Сириус, безгрижно красив, с някак нагло лице, много по- младо и щастливо, отколкото Хари го беше виждал някога. Вдясно от Сириус стоеше Петигрю, с цяла глава, че и повече по-нисък, възпълен и с воднисти очи, поруменял от задоволство, че е включен в най- страхотната от всички банди, заедно с такива обожавани размирници като Джеймс и Сириус. Отляво на Джеймс беше Лупин, дори тогава малко размъкнат, но със същия изумен радостен вид, задето е усетил, че го харесват и приемат… Дали Хари виждаше всичко това на снимката просто защото знаеше как точно е било? Опита се да я свали от стената, в края на краищата вече беше негова — Сириус му беше завещал всичко, — тя обаче не помръдна. Сириус се беше постарал всячески да попречи на родителите си да променят стаята.
Хари огледа пода. Небето навън изсветляваше и на снопа светлина се видя, че по килима са разпилени късчета хартия, книги и дребни предмети. Някой явно беше претърсил и стаята на Сириус, но беше отсъдил, че вещите тук нямат почти никаква стойност. Някои от книгите бяха изтръсквани толкова силно, че се бяха разделили с кориците си и по пода бяха изпаднали отделни страници.
Хари се наведе, взе някои от хартийките и листовете и ги огледа. Единият лист беше от старо издание на „История на магията“ на Батилда Багшот, друг — от ръководство за поддържане на мотоциклет. Върху третия имаше нещо, написано на ръка, и той беше смачкан на топка: Хари го изглади.
Драги ми Лап,
Благодаря ти, много ти благодаря за подаръка за рождения ден на Хари! Той със сигурност му е любимият. Само на годинка е, а вече хвърчи на метла играчка и изглежда страшно доволен от себе си, пращам ти и снимка, за да се увериш сам. Знаеш, че метлата се издига само на около половин метър, но Хари насмалко да убие котката и счупи една ужасна ваза, която Петуния ми прати за Коледа (тук нямам оплаквания). Джеймс, разбира се, го смята за много забавно, твърди, че синът ни щял да стане велик състезател по куидич, но се наложи да махнем всичко чупливо и постоянно да го държим под око, когато възседне метлата.
Рожденият ден беше съвсем скромен, пихме чай само ние и старата Батилда, която винаги е много мила с нас и душа дава за Хари. Ужасно съжаляваме, че не успя да дойдеш и ти, но Орденът трябва да е на първо място, пък и Хари още си е малък, не разбира, че това е рожденият му ден! Напоследък Джеймс е някак потиснат, задето се налага да стои затворен тук, опитва се да го прикрие, но аз усещам… освен това Дъмбълдор още не му е върнал мантията невидимка, затова не можем да идем и на излет. Ако успееш да ни дойдеш на гости, това ще го ободри много. В края на миналата седмица тук беше Опаш, стори ми се посърнал, но сигурно е заради новината за семейство Макинън — и аз плаках цяла вечер, като научих.
Батилда наминава почти всеки ден, страхотна е тази бабка и знае изумителни истории за Дъмбълдор, не съм сигурна, че той ще остане доволен, ако научи. Всъщност и аз не знам доколко да вярвам, струва ми се невероятно Дъмбълдор да
Крайниците на Хари бяха изтръпнали. Той стоеше, без да се помръдва, стискаше между вкочанените си пръсти намерения като по чудо лист хартия, а някакъв беззвучен взрив запращаше в равни количества по жилите му тътнеща радост и скръб. Стигна със залитане до леглото и седна.
Прочете писмото още веднъж, но и сега не разбра повече, отколкото първия път, и примирено се взря в самия почерк. Майка му беше написала „у“-тата по същия начин като него: Хари започна да търси буквата из цялото писмо и всеки път, щом я видеше, тя му приличаше на бързо приятелско помахване иззад було. Писмото беше невероятно съкровище, доказателство, че Лили Потър е живяла, наистина е живяла, че топлата й ръка се е движела някога по този пергамент, че е оставяла мастило по тези букви, по тези думи, думи за него, за нейния син Хари.
Той припряно избърса сълзите, избили в очите му, и прочете писмото за трети път, като се съсредоточи върху смисъла. Сякаш слушаше полузабравен глас.
Имали са котка… тя сигурно е загинала като родителите му в Годрикс Холоу… или пък е избягала, когато вече не е имало кой да я храни… Сириус му е купил първата метла… майка му и баща му са се познавали с Батилда Багшот — дали Дъмбълдор ги е запознал? „Дъмбълдор още не му е върнал мантията невидимка…“ Виж ти!
Хари застина и се замисли над думите на майка си. Защо ли Дъмбълдор е взел мантията невидимка на Джеймс? Хари помнеше съвсем ясно как преди години директорът му беше казал: „На мен не ми трябва мантия, за да стана невидим“. Може би някой не толкова способен член на Ордена се е нуждаел от мантия и Дъмбълдор просто му я е дал?
Хари продължи нататък: „… тук беше Опаш…“ Предателят Петигрю, който се сторил на Лили „посърнал“. Дали е осъзнавал, че за последен път вижда Джеймс и Лили живи?
И накрая отново Батилда, която е разказвала някакви изумителни истории за Дъмбълдор: „Струва ми се невероятно Дъмбълдор да…“
Дъмбълдор какво? Но имаше куп неща около Дъмбълдор, които биха били невероятни: например навремето да е получил на контролно по трансфигурация слаба оценка или като Абърфорт да се е увличал по магиите с кози…
Хари се изправи и отново огледа пода: краят на писмото може би беше някъде тук? Той вдигаше листовете един по един и от нетърпение ги мачкаше не по-малко невнимателно от първия човек, тършувал из стаята, после започна да отваря чекмеджетата и да тръска книгите, стъпи на един стол, за да прокара ръка отгоре по дрешника, пъхна се под леглото, опипа под креслото.
Накрая, както лежеше по лице на пода, забеляза под скрина с чекмеджетата разкъсана хартия. Издърпа я — беше голямо парче от снимката, за която Лили Потър разказваше в писмото си. На нея ту профучаваше, ту пак изчезваше чернокосо невръстно дете на мъничка метла, което се заливаше от смях, показваха се и два крака, вероятно на Джеймс, които го гонеха. Хари пъхна снимката в джоба си, при писмото на Лили, и продължи да търси втория лист.
След още четвърт час обаче беше принуден да заключи, че краят на писмото го няма. Дали просто се беше изгубил през шестнайсетте години, откакто майка му го беше написала, или го беше взел човекът, претърсвал стаята? Хари отново прочете първия лист, този път за да види дали по него ще се досети какво важно е пишело върху втория. Метлата играчка едва ли представляваше интерес за смъртожадните… единственото полезно нещо, което би могло да има върху втория лист, беше някаква информация за Дъмбълдор.
— Хари! Хари! Хари!
— Тук съм! — извика той. — Какво има?
Пред вратата се чу тропот от стъпки и в стаята нахълта Хърмаяни.
— Събудихме се и не знаехме къде си — каза тя запъхтяна. Обърна се и се провикна през рамо: — Рон! Намерих го!
Гласът на Рон прокънтя раздразнено някъде отдалеч, няколко етажа по-долу:
— Добре! Предай му от мен, че е тъпанар!
