Хари Потър и даровете на смъртта

През това време Хари беше забелязал друга снимка: от рамката се усмихваше и махаше с ръка един от куидичните отбори в „Хогуортс“. Хари се приближи и видя върху гърдите им изображения на змии: слидеринци. Тутакси позна Регулус, седнал в средата на предния ред — беше със същата тъмна коса и леко високомерно изражение като брат си, но по-дребен, по-слаб и не толкова красив като него.

— Играел е търсач — отбеляза Хари.

— Какво? — попита разсеяно Хърмаяни, която още беше погълната от вестникарските изрезки за Волдемор.

— Седнал е в средата на предния ред, а точно там слагат търсачите… все едно — заключи Хари, забелязал, че никой не го слуша: Рон лазеше на четири крака и надзърташе под дрешника.

Хари се огледа, за да види къде в стаята може да се скрие нещо, и се приближи до писалището. И тук някой беше тършувал преди тях. Съдържанието на чекмеджетата беше изсипано наскоро и прахта по него беше махната, но там нямаше нищо ценно: употребявани пачи пера, остарели учебници, по които личеше, че с тях са се отнасяли доста грубо, наскоро счупено шишенце мастило, което беше засъхнало на лепкава утайка по другите неща в чекмеджето.

— Има по-лесен начин — намеси се Хърмаяни, докато Хари бършеше в джинсите си мастилото, останало по пръстите му. Тя вдигна магическата пръчка и каза: — Акцио медальон!

Не се случи нищо. Рон, който претърсваше гънките на избелелите завеси, погледна разочарован.

— И какво излиза? Медальонът не е тук?

— О, пак може да си е тук, но да му е направено контразаклинание, за да не бъде призован с магия — обясни Хърмаяни.

— Като заклинанието, с което Волдемор беше омагьосал каменния съд в пещерата — добави Хари, като си спомни защо не успя да направи призоваващо заклинание на фалшивия медальон с капачето.

— Как тогава ще го намерим? — попита Рон.

— Ще претърсим на ръка — предложи Хърмаяни.

— Страхотна идея! — завъртя очи Рон и продължи с огледа на завесите.

Повече от час претърсваха стаята сантиметър по сантиметър, но накрая бяха принудени да заключат, че медальонът с капачето не е там.

Слънцето вече се беше извисило и светлината му ги заслепяваше дори през мръсните прозорци на стълбищната площадка.

— Но може да е някъде другаде в къщата — отсъди бодро Хърмаяни, докато слизаха. Хари и Рон явно се бяха обезсърчили, докато тя изглежда беше добила още по-голяма решимост. — Независимо дали е успял да го унищожи, той е искал да го скрие от Волдемор, нали? Помните ли от какви ужасии трябваше да се отървем последния път, когато бяхме тук? Онзи часовник с кутия, който стоварваше махалото върху всеки, и старите мантии, които се нахвърлиха да душат Рон… Регулус може да ги е сложил там да пазят скривалището на медальона с капачето, но кой да се сети то… то…

Хари и Рон я погледнаха. Тя стоеше с единия крак във въздуха и с вцепененото лице на човек, на когото току-що е направена магия за забрава, дори очите й се бяха разфокусирали.

— … тогава — довърши момичето през шепот.

— Какво ти става? — попита Рон.

— Имаше и медальон с капаче.

— Моля? — възкликнаха в един глас Хари и Рон.

— В шкафа с витринката във всекидневната. Никой не успя да го отвори. И ние… ние…

Хари се почувства така, сякаш по гърдите му се е плъзнала тухла и го е ударила в стомаха. Спомни си: дори беше държал медальона, докато си го предаваха от човек на човек и всеки се мъчеше да го отвори. Бяха го метнали в чувала с боклуците заедно с табакерата с брадавична прах и музикалната кутия, от която на всички им се доспиваше…

— Крийчър отмъкна от нас доста вещи — рече накрая, като се поокопити. Това беше единствената възможност, единствената плаха надежда, която им оставаше, и той смяташе да се вкопчи в нея, докато не го принудеха да се откаже. — В килера в кухнята беше натрупал цяло съкровище. Хайде, елате.

И той хукна надолу по стълбището, като взимаше по две стъпала наведнъж, а Хърмаяни и Рон се завтекоха с тропот след него. Вдигнаха такъв шум, че докато минаваха по коридора, събудиха портрета на майката на Сириус.

— Боклуци! Мътнороди! Отрепки! — разпищя се тя след тях, а те се втурнаха към кухнята в подземието и затръшнаха вратата след себе си.

Хари изтича в другия край на помещението, спря като закован пред килера на Крийчър и го отвори. Вътре беше гнездоподобното легло от мръсни стари одеяла, където домашното духче беше спало навремето, но по тях вече не проблясваха дрънкулките, които Крийчър беше отнесъл, за да ги запази. Там се виждаше само стар екземпляр на „Потомствена аристокрация. Родословие на магьосниците“. Хари отказваше да повярва на очите си: грабна одеялата и ги изтръска. От тях изпадна само една мъртва мишка, която зловещо се търкулна по пода. Рон се хвърли със стон на един от столовете в кухнята, Хърмаяни затвори очи.

— Още не сме приключили — заяви Хари и силно извика: — Крийчър!

Чу се силно пук! и домашният дух, който Хари беше наследил с такова нежелание от Сириус, изникна сякаш отдън земя пред студеното празно огнище: половин човешки ръст, бледа кожа, увиснала на гънки, гъсти бели косми по щръкналите като на прилеп уши. Пак беше с мръсния парцал, с който го бяха видели първия път, а от презрителния поглед, който отправи към Хари, пролича, че отношението му към смяната на господаря не се е променило в по-голяма степен от облеклото му.

— Господарю! — изграчи Крийчър с глас като на жабок и след като се поклони дълбоко, замърмори на коленете си: — Върнал се в някогашния дом на господарката заедно с родоотстъпника Уизли и с мътнорода…

— Забранявам ти да наричаш когото и да било „родоотстъпник“ и „мътнород“! — ревна Хари.

С носа си като зурла и кръвясалите очи домашното духче определено щеше да му се струва отблъскващо, дори и да не беше предало Сириус на Волдемор.

— Имам един въпрос към теб — продължи с разтуптяно сърце Хари и погледна надолу към домашното духче — и ти заповядвам да ми кажеш истината. Разбра ли?

— Да, господарю — потвърди Крийчър и пак се поклони доземи: Хари видя как устните му мърдат беззвучно и явно изричат обидите, които духчето беше получило забрана да изрича на глас.

— Преди две години във всекидневната горе имаше голям златен медальон с капаче — продължи Хари, а сърцето му туптеше до пръсване. — Ние го изхвърлихме. Случайно да си го взел?

За миг настъпи тишина, Крийчър се изправи и погледна Хари право в лицето. После каза:

— Да.

— Къде е той сега? — попита ликуващо Хари; Рон и Хърмаяни също видимо се зарадваха.

Крийчър затвори очи, сякаш нямаше сили да види реакцията им на следващите му думи.

— Няма го.

— Как така го няма? — повтори като ехо Хари и въодушевлението му се изпари. — В какъв смисъл го няма?

Домашният дух потрепери. После залитна.

— Крийчър — тросна се ядно Хари, — заповядвам ти…

— Мъндънгус Флечър… — изграчи духчето, все още със стиснати очи. — Мъндънгус Флечър е откраднал всичко: снимките на госпожица Бела и на госпожица Сиси, ръкавиците на господарката, ордена „Мерлин“ първа степен, бокалите с родовия герб и… и… — Крийчър едва си поемаше въздух: хлътналите му гърди бързо се издуваха и после пак се снишаваха, след това той отвори очи и нададе смразяващ кръвта писък: — … и медальона с капачето, медальона на господаря Регулус… Крийчър сгрешил, Крийчър не изпълнил неговите заповеди!

Хари реагира инстинктивно — когато Крийчър посегна към ръжена в огнището, той се спусна към него и го долепи до земята. Писъкът на Хърмаяни се сля с врясъците на Крийчър, но Хари се развика така, че заглуши и двамата:

— Крийчър, заповядвам ти да не мърдаш!

Усети, че домашното духче застива, и го пусна. Крийчър продължи да лежи, проснат върху студения