каменен под, а от ококорените му очи се застичаха сълзи.
— Пусни го, Хари — прошепна Хърмаяни.
— За да се самобичува с ръжена ли? — изсумтя той и приклекна до духчето. — Без тия! И така, Крийчър, искам истината: откъде знаеш, че Мъндънгус Флечър е откраднал медальона с капачето?
— Крийчър го видял! — простена духчето, а сълзите продължиха да се леят върху зурлата му и да влизат в устата с потъмнели зъби. — Крийчър го видял как идва откъм килера, награбил съкровищата на Крийчър. Крийчър казал на крадльото да спре, но Мъндънгус Флечър се засмял и п-по-бягнал…
— Ти каза, че медальонът е на „господаря Регулус“ — напомни Хари. — Защо? Откъде се е появил? Какво общо има с него Регулус? Седни, Крийчър, и ми разкажи всичко, което знаеш за медальона и как Регулус е свързан с него.
Домашното духче седна, свито на кълбо, завря между коленете мокрото си лице и се заклати напред- назад. Когато заговори, гласът му беше глух, но се чуваше добре в тихата кънтяща кухня.
— Господарят Сириус избяга… прав му път, защото той беше лошо момче и разби със своеволията си сърцето на господарката! Но господарят Регулус беше момче с достойнство, знаеше какво подобава да прави като истински потомък на рода Блек и на гордите чистокръвни. Години наред говореше за Черния лорд, който се готвел да изкара магьосниците от скривалищата им, за да властват над мъгълите и мъгълокръвните… и когато беше на шестнайсет години, господарят Регулус се присъедини към Черния лорд. Толкова горд, толкова горд, служеше му с такава готовност… После, година след като беше отишъл да му служи, господарят Регулус слезе един ден долу в кухнята при Крийчър. Господарят Регулус винаги обичал Крийчър. И господарят Регулус каза… каза… — Той се заклати по-бързо от всякога. — Каза, че на Черния лорд му трябвало домашно духче.
— На Волдемор му е трябвало домашно духче? — повтори Хари и се извърна към Рон и Хърмаяни, които изглеждаха не по-малко озадачени от него.
— О, да — простена Крийчър. — И господарят Регулус предложил Крийчър. Господарят Регулус каза, че било чест за него и за Крийчър, който на всяка цена трябвало да направи каквото му заповяда Черния лорд… и после да се п-п-рибере вкъщи. — Крийчър се заклати още по-бързо и захлипа. — Затова Крийчър отиде при Черния лорд. Черния лорд не каза на Крийчър какво им предстои да правят, само отведе Крийчър в една пещера край морето. И вътре в пещерата имаше огромно черно езеро…
Хари настръхна. Граченето на Крийчър сякаш достигаше до него през онази тъмна вода. Представи си какво се е случило съвсем ясно, сякаш е присъствал.
— Имаше лодка…
То се знае, че е имало лодка: Хари я беше виждал — призрачнозелена и малка, омагьосана да прекарва само по един магьосник и една жертва към острова в средата. Значи така Волдемор е проверил защитата, с която е обградил хоркрукса — взел е назаем създание за еднократна употреба, домашно духче…
— На острова имаше с-с-съд, пълен с отвара. Черния лорд накара Крийчър да я изпие… — Домашният дух трепереше като листо. — Крийчър отпил и като отпил, видял ужасни неща… всичко отвътре му горяло… Крийчър започнал да вика господаря Регулус — да дойде и да го спаси, започнал да вика господарката Блек, а Черния лорд само се смееше… накара Крийчър да изпие до дъно отварата… пусна в празния съд медальон с капаче… и пак го напълни с отвара. После Черния лорд отплава и остави Крийчър на острова…
Хари си представи какво се е разиграло. Видя как бледото змийско лице на Волдемор изчезва в мрака, а червените му очи са вперени безпощадно в гърчещото се домашно духче, което би умряло броени минути след като се поддаде на непоносимата жажда, предизвиквана от отварата… От тук нататък обаче Хари не успя да си представи нищо, защото не проумяваше как Крийчър се е измъкнал.
— Крийчър ожаднял, Крийчър припълзял до края на острова и пил от черното езеро… и от водата се показаха ръце, мъртвешки ръце, които завлачиха Крийчър под повърхността…
— Как избяга оттам? — попита Хари и не се учуди, че шепти.
Крийчър вдигна грозното си лице и погледна Хари с големите си кръвясали очи.
— Господарят Регулус каза на Крийчър да се върне — каза той.
— Знам… но как избяга от инфериите?
Домашното духче изглежда не го разбра.
— Господарят Регулус каза на Крийчър да се върне — повтори то.
— Знам, но…
— Е, не е ли очевидно, Хари? — възкликна Рон. — Магипортирал се е!
— Но в пещерата не можеше нито да се влезе, нито да се излезе с магипортиране — възрази Хари, — в противен случай Дъмбълдор…
— Магията на домашните духчета не е същата, както на вълшебниците — напомни Рон. — Нали те могат да влизат и да излизат с магипортиране от „Хогуортс“, а ние — не.
Настъпи мълчание, докато Хари осмисли думите му. Как може Волдемор да е допуснал такава грешка? Но още докато си задаваше този въпрос, Хърмаяни заговори с леден глас:
— Волдемор, разбира се, силно е подценил възможностите на домашните духчета, точно както всички чистокръвни, които се държат с тях като с добичета… сигурно и през ум не му е минавало, че владеят магии, за които той не знае.
— Висш закон за домашното духче е да изпълнява волята на господаря — монотонно заяви Крийчър. — На Крийчър му беше казано да се прибере вкъщи, затова Крийчър се прибрал…
— Значи си направил каквото са ти наредили, нали така? — подхвана благо-благо Хърмаяни. — Изобщо не си нарушил заповедите.
Крийчър кимна и продължи да се клати все така бързо.
— И какво стана, когато се върна? — намеси се пак Хари. — Какво каза Регулус, когато ти му разказа всичко?
— Господарят Регулус беше много разтревожен, много разтревожен — изграчи духчето. — Господарят Регулус нареди на Крийчър да се скрие и да не напуска къщата. А после… една нощ скоро след това господарят Регулус дойде да търси Крийчър в килера и господарят Регулус се държеше много странно, не както обикновено, беше смутен в душата си, Крийчър го усетил… и помоли Крийчър да го заведе в пещерата… в пещерата, където Крийчър ходил с Черния лорд…
И двамата тръгнали. Хари си представи съвсем ясно уплашения стар домашен дух и кльощавия мургав търсач, който толкова много приличал на Сириус… Крийчър е знаел как да отвори тайния вход на подземната пещера, знаел е как да вдигне малката лодка, този път заедно с него към острова със съда с отвара е поел любимият му господар Регулус…
— И те е накарал да изпиеш отварата? — попита отвратен Хари.
Но Крийчър поклати глава и се разплака. Хърмаяни вдигна ръце към устата си — явно беше проумяла нещо.
— Г-господарят Регулус извади от джоба си медальон с капаче като на Черния лорд — обясни Крийчър, а сълзите продължиха да се леят от двете страни на зурлестия му нос. — И каза на Крийчър да го вземе и щом съдът се изпразни, да размени медальоните…
Хлиповете му се бяха превърнали в силни стенания и Хари трябваше да се напрегне и да се съсредоточи, за да го разбира.
— И заповяда… на Крийчър да тръгва без него. И каза на Крийчър… да се прибере у дома… и да не споменава на господарката… какво е направил… а да унищожи… първия медальон. И господарят Регулус изпи… до капка цялата отвара… и Крийчър разменил медальоните… и гледал… как издърпват… господаря Регулус под водата… и…
— О, Крийчър! — зави Хърмаяни, която също плачеше.
Свлече се на колене до домашното духче и се опита да го прегърне. То скочи в миг на крака и се дръпна от нея, очевидно отвратено.
— Мътнородът докосна Крийчър, той няма да го допусне, какво ще каже господарката, а?
— Предупредих те да не я наричаш „мътнород“! — изръмжа Хари, но домашният дух вече се самонаказваше: падна на пода и си удари с все сила челото в него.
— Спри го… спри го! — извика Хърмаяни. — О, толкова ли не виждаш колко е отвратително… как само ги принуждават да се подчиняват!
— Крийчър… спри, спри! — изкрещя Хари.
