— Хари, много те моля, не изчезвай така, ужасно се уплашихме! И защо всъщност си се качил тук? — Тя огледа претършуваната стая. — Какво правиш?
— Виж какво намерих току-що.
Той й подаде писмото на майка си. Хърмаяни го взе и го зачете, а през това време Хари я наблюдаваше. Щом стигна края на страницата, тя извърна очи към него.
— О, Хари…
— И това.
Подаде й и скъсаната снимка и Хърмаяни се усмихна при вида на малкото дете на метлата играчка, което ту изникваше, ту отново се скриваше от поглед.
— Търся края на писмото — обясни Хари, — но тук го няма.
Хърмаяни се огледа.
— Ти ли си разхвърлял така, или някой друг го е направил преди да дойдеш?
— Някой е тършувал преди мен — отвърна Хари.
— Така си и знаех. Всички стаи, в които надникнах, докато се качвах насам, са претърсвани. Какво са издирвали според теб?
— Ако е бил Снейп — информация за Ордена.
— Но човек би помислил, че Снейп вече разполага с всичко, което му трябва, нали и той членуваше в Ордена?
— Ами ако са търсели нещо за Дъмбълдор — вметна Хари, защото много му се искаше да обсъдят неговото предположение. — Например втория лист от писмото. Знаеш ли коя е тази Батилда, за която мама споменава?
— Коя, коя?
— Батилда Багшот, авторка на…
— „История на магията“ — продължи заинтригувано Хърмаяни. — Значи родителите ти са я познавали? Била е невероятна историчка на магията.
— И още е жива — уточни Хари, — живее в Годрикс Холоу, леля Мюриъл разказваше за нея на сватбата. Познавала е и семейството на Дъмбълдор. Ще бъде доста интересно да поговорим с нея, нали?
Хърмаяни се усмихна прекалено разбиращо и това не му хареса. Той взе от нея писмото и снимката и ги пъхна в кесийката около врата си — само и само да не я гледа и да не се издаде.
— Разбирам желанието ти да поговориш с нея за майка си и баща си, а също и за Дъмбълдор — рече Хърмаяни. — Но това всъщност няма да ни помогне особено в търсенето на хоркруксите, нали? — Хари не отговори и тя продължи бързо: — Знам, Хари, че много искаш да отидеш в Годрикс Холоу, но ме е страх… Страх ме е, защото вчера смъртожадните ни намериха много лесно. Заради това повече от всякога ми се струва, че не бива дори да припарваме до мястото, където са погребани родителите ти… сигурна съм, че смъртожадните очакват да го посетиш.
— Не е само това — възрази Хари, който продължаваше да избягва погледа й. — На сватбата Мюриъл наговори разни неща за Дъмбълдор, искам да знам истината…
И той повтори разказа на Мюриъл. След като приключи, Хърмаяни възкликна:
— Сега разбирам защо това те е разстроило…
— Не съм разстроен — излъга той. — Просто искам да знам дали е истина, или…
— Хари, нима очакваш да чуеш истината от стара злобарка като Мюриъл или от Рита Скийтър? Как изобщо им вярваш? Та ти познаваше Дъмбълдор!
— Мислех, че го познавам — промърмори Хари.
— Но ти знаеш колко истина имаше в онова, което Рита написа за теб! Дож е прав, как изобщо допускаш тези хора да помрачават спомените ти за Дъмбълдор?
Той извърна очи, за да не проличи колко е обиден. От него отново искаха сам да си избере в какво да вярва. А Хари просто искаше истината. Защо всички бяха преизпълнени с решимост той да не я научава?
— Дали да не слезем в кухнята? — предложи Хърмаяни след кратко мълчание. — И да потърсим нещо за закуска.
Хари се съгласи, но без желание, и тръгна след нея към стълбищната площадка, където подмина втората врата на етажа. По боята под малката табелка, която Хари не беше забелязал в тъмното, имаше дълбоки драскотини. Той спря в горния край на стълбището, за да прочете надписа върху табелката. Беше високопарен, написан на ръка с четлив почерк, от типа надписи, какъвто би си сложил на вратата на стаята Пърси Уизли.
Сякаш го плисна гореща вълна, но не разбра веднага защо. Отново прочете надписа. Хърмаяни вече беше на долния етаж.
— Хърмаяни! — повика я той и се изненада колко спокоен е гласът му. — Върни се.
— Какво има?
— Р.А.Б. Мисля, че го открих.
Чу как тя ахва и веднага дотича обратно.
— В писмото на майка ти ли? Но аз не видях…
Хари поклати глава и посочи табелата. Хърмаяни я прочете и стисна ръката на Хари толкова силно, че той трепна.
— Братът на Сириус? — прошепна момичето.
— Бил е смъртожаден — отвърна Хари. — Сириус ми е разказвал за него, присъединил се е към тях съвсем млад, после се уплашил и опитал да се махне… затова са го убили.
— Всичко си идва на мястото! — възкликна Хърмаяни. — Щом е бил смъртожаден, значи е имал достъп до Волдемор, а ако се е разочаровал, вероятно е решил да тръгне срещу него! — Тя пусна Хари, надвеси се над перилата и изпищя: — Рон! РОН! Качвай се, бързо!
След минута той се появи задъхан, с протегната магическа пръчка.
— Какво има? Ако пак са гигантски паяци, искам първо да закуся…
Рон се свъси срещу табелката върху вратата на Регулус, която Хърмаяни сочеше мълчаливо.
— Какво? Това е братът на Сириус, нали? Регулус Арктурус… Регулус… Р.А.Б.! Медальонът с капачето… не мислите ли, че…
— Хайде да проверим! — прикани Хари.
Бутна вратата — беше заключена. Хърмаяни насочи магическата си пръчка към дръжката и каза:
—
Чу се щракване и вратата зейна.
Тримата прекрачиха прага заедно и се огледаха. Стаята на Регулус беше малко по-тясна от тази на Сириус, но и в нея се долавяше някогашно величие. Ако Сириус се беше стремил да подчертае, че се различава от останалите в семейството, Регулус се беше опитвал всячески да наблегне на обратното. Слидеринските цветове — изумрудено и сребърно — се виждаха навсякъде: по покривалото на леглото, по стените и прозорците. Гербът на рода Блек беше изрисуван най-прилежно над леглото заедно с девиза „Toujours pur“. Под него имаше цяла колекция пожълтели вестникарски изрезки, прихванати така, че да образуват назъбен отстрани колаж. Хърмаяни прекоси стаята, за да ги разгледа.
— Всичките са за Волдемор — съобщи тя. — Изглежда Регулус е бил негов поклонник доста години преди да стане смъртожаден…
Когато тя седна на леглото, за да прочете изрезките, от покривалото на малък облак се вдигна прах.
